Определение № 50674 от 05.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2729/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Сдружение „Организация за развъждане на цигайски, романовски и местни породи овце в Р. България““, [населено място], обжалва решение № 159 от 06.07.2021 г. по в.т.д. № 5/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено изцяло решение № 260011 от 16.10.2020 г. по т.д. № 15/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч и е признато за установено по отношение на настоящия жалбоподател, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, съществуването на членствено правоотношение между С. К. С. и Сдружение „Организация за развъждане на цигайски, романовски и местни породи овце в Р. България“.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивното решение е недопустимо, поради липсата на право на иск на С. К. С.. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в случай, че ищецът е могъл да защити правата си посредством предпоставките и процесуалния ред за съдебна защита срещу решенията на общото събрание на сдружението с нестопанска цел, уредени в специалната разпоредба на чл. 25 ЗЮЛНЦ? – противоречие с решение № 81 от 25.04.2017 г. по т.д. № 563/2016 г. на ВКС, II т.о.;

2.Следва ли правният интерес от търсената с установителен иск защита да е налице по време на цялата висящност на производството, включително към момента на постановяване на окончателния акт на спора? - противоречие с решение № 27 от 21.03.2013 г. по т.д. № 502/2011 г. на ВКС, I т.о.;

3. Относно задължението на въззивната инстанция при произнасянето си да обсъди доводите на страните в рамките на предмета на спора, очертан от тях и във връзка с оплакванията, въведени с въззивната жалба и отговора на нея, като формира изводите си, след като прецени всички правно релевантни факти и обсъди всички допустимо събрани и относими към спора доказателства, излагайки съображения защо възприема едни, а отхвърля други – противоречие с решение № 44 от 26.06.2019 г. по т.д. № 1368/2018 г. на ВКС, I т.о;

4. Допуска ли разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел автоматично прекратяване на членственото правоотношение при установени в устава на юридическото лице с нестопанска цел предпоставки? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

С. К. С. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за ищеца С. К. С. е налице правен интерес от предявяването на установителния иск, че членственото правоотношение между С. и ответното сдружение съществува и не е прекратено. Прието е, че не е взето решение на УС или ОС за прекратяване на членството, а обективираното поведение на председателя на сдружението, че членството в сдружението за ищеца е автоматично прекратено, обуславя търсената от ищеца защита. Поради тази неяснота в отношенията бил налице отказ на ищеца да бъде представен протокол от заседанието на УС и отричането съществуването на членството от председателя на сдружението.

Въззивният съд се е позовал на трайната практика на ВКС, съгласно която иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ТЗ, относно установяване действителни членствени права на съдружник в сдружение с нестопанска цел е налице когато са оспорени или нарушени правата от органите на сдружението. Такъв правен интерес е налице винаги когато с действията си органите на сдружението нарушават правно регламентираните права на конкретния член на сдружението. В случая са посочени и установени от въззивния съд извършени нарушения на членствени права.

Прието е, че редът за защита на членството по чл. 25, ал.5 или ал. 6 от ЗЮЛНЦ е неприложим в процесния случай, тъй като няма взето решение на УС или на ОС за прекратяване членственото правоотношение между страните, поради което възможността на ищеца да се защити е чрез предявения установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК. Въззивният състав е установил, че според председателя на Сдружението, ищецът С. автоматично се е изключил като член на Сдружението. Следователно не е налице акт на орган на Сдружението, който да бъде атакуван по реда на чл. 25 от ЗЮЛНЦ. От събраните по делото доказателства е установено, че няма решение на ОС, няма и решение на УС, с което членственото правоотношение на ищеца да е прекратено, поради отпадане. Отказът на УС да предостави на ищеца исканите документи от него в качеството му на председател на КС, бил обявен от Председателя, без да е бил представен протокол от заседанието на УС и освен това на ищеца било отказано предоставяне на такъв протокол. На ОС, проведено на 05.10.2018 г., също не било взето решение за прекратяване членството на ищеца и дори от този протокол се установило, че такова решение липсва, тъй като било записано, че С. се бил самоизключил. Според въззивния състав, правният интерес от установяване, че ищецът е член на сдружението, като не бил изключен като член на Сдружението, произтича от установените по делото обстоятелства, че правото му на членство и на член на Сдружението се отричат от председателя и УС, както и се препятства да упражнява членствените си права.

Съдът е приел, че не съществува идентичност на предмета на процесното дело и този по т.д. № 90/2018 г. на Окръжен съд - Ловеч, респективно в.т.д. № 380/2019 г. на Апелативен съд - Велико Търново и т.д. № 1113/2020 г. на Върховния касационен съд, тъй като по тези дела няма предявен първоначален или инцидентен установителен иск за установяване съществуването на членствено правоотношение. Прието е, че производството по това друго дело, е приключило с влязло в сила съдебно решение, но по него няма предявено искане, респективно липсва диспозитив за установяване съществуването на членственото правоотношение между страните по делото. Установено е, че с решение № 61 от 19.07.2019 г. по т.д. № 90/2018 г., поправено с решение № 68/13.08.2019 г., Ловешкият окръжен съд е отменил като незаконосъобразни взетите решения на общото събрание на „Сдружение „Организация за развъждане на цигайски и местни породи овце в Р. България““, проведено на 05.10.2018 г. за избор на нов член от състава на Контролния съвет и промени в устава на Сдружението. С решение № 53 от 14.02.2020 г. по в.т.д. №380/2019 г. Великотърновският апелативен съд е потвърдил решение № 61. С определение на Върховния касационен съд № 157 от 25.03.2021 г. по т.д. № 1113/2020 г. не е допуснато касационно обжалване на решението на апелативния съд и същото е влязло в сила. Предмет на производството, по което е постановено посоченото съдебно решение, е бил иска на С. К. С. срещу сдружението, за отмяна, на основание чл. 25, ал. 4 от ЗЮЛНЦ на решенията на Общото събрание, проведено на 05.10.2018 г. за избор на нов член на Контролния съвет и промени в Устава на сдружението. С оглед установеното от съда между страните в този процес, е че членството на С. в сдружението не е отменено, не е прекратено към датата на провеждане на Общото събрание на 05.10.2018 г. Поради това, въззивният състав е приел, че няма идентитет на предявените искове по процесното дело и другото дело, на което се е позовал ответникът, поради което искът по чл. 124, ал.1 от ГПК, не е недопустим на това основание.

Въззивният съд е приел, че ищецът С. С. е член на „Сдружение с нестопанска цел „Организация за развъждане на цигайски и местни породи овце в България““, [населено място] от 2015 г. През 2016г. бил избран за председател на Контролния съвет. В това си качество, през м.10.2018 г. изискал от Управителния съвет счетоводните книги, протоколи от заседания на ОС и УС и други водени при ответника документи, за извършване на комплексна проверка и изготвяне доклад за констатациите, който да бъде представен на Общото събрание, насрочено за 05.10.2018 г. Управителният съвет бил му отказал с писмо, тъй като вече не бил член на Сдружението. На Общото събрание на 05.10.2018 г. председателят на Сдружението обявил, този факт, че С. не е член на Сдружението, тъй като било настъпило автоматично отпадане на членството му, предвид това, че е платил членския внос за 2017 г. със забава. Въззивният съд е приел, че няма решение на ОС, както и няма решение на УС, с което членственото правоотношение на ищеца да е прекратено, поради отпадане. Отказът на УС да предостави на ищеца исканите документи от него в качеството му на председател на КС, е обявено от председателя, без да е бил представен протокол от заседанието на УС. На ищеца било отказано предоставяне на такъв протокол. На ОС, проведено на 05.10.2018 г., също не било взето решение за прекратяване членството на ищеца. От протокола на това общо събрание се установява, че такова решение липсва – в него е записано, че С. се е самоизключил. На събранието на 05.10.2018 г. на негово място бил избран друг член и председател на Контролния съвет, след което по-нататък в заседанието не бил допуснат да участва. На отчетно изборното събрание от 18.11.2019 г. бил допуснат до участие, но като гост и гласът му не бил зачетен при вземането на решенията. Председателят на Сдружението отказал да сключи с ищеца договор за селекционна дейност, каквато Сдружението осъществявало, тъй като не бил негов член. На 04.09.2019 г. ищецът подал молба до УС, ако считат, че членственото му правоотношение е прекратено, да го приемат отново за член. По това искане било постановен отказ за повторно приемане. С оглед заключението на вещото лице от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, е прието, че С. е получил следните субсидии за селекционна дейност от ДФ Земеделие: за 2016 г. – 8183,11 лв., двукратно: 5769,20 лв. на 28.10.2016 г. и 2413,89 лв. на 07.12.2016 г.; за 2017 г. е получил общо 18 672,22 лв. – на 19.12.2017 г. наведнъж и за 2018 г. – общо 20 414,64 лв. – на два пъти: 764,89 лв. на 18.06.2018 г. и 19 649,75 лв. на 14.12.2018 г.

Вещото лице е установило, че ищецът е платил членския си внос към Сдружението така: за 2017 г. платеният членски внос от ищеца е общо 271,08 лв., от които 251 лв. - членски внос и 20,08 лв. - лихва. Останалата част от платена сума 1 084,32 лв. /1355,40 – 271,08/ е селекционна услуга и лихва. Платен членски внос за 2018 г. нямало, поради върнат превод и издадено кредитно известие. Според вещото лице основание за плащането на внесената от ищеца на 29.09.2018 г. сума в размер на 1355,40 лв. е членски внос и лихва. При ответника тази сума е отнесена към дължимата селекционна услуга и членски внос за 2017 г., платени през 2018 г.

Съгласно чл. 13, ал.1 от устава на Сдружението членството се прекратявало: с прекратяване дейността на организацията, с писмено заявление на отделния член, отправено до УС, със смъртта или поставянето под пълно запрещение на член на организацията, както и при изключване; осъществява се с решение на УС, утвърдено от общото събрание, когато: членът не спазва устава, нарушава принципите на професионалната етика и законите на страната, представя неверни данни за произхода и продуктивните качества на животните, не спазва договорите, извършва действия и има поведение, противоречащо на интересите и целите на Сдружението и други нарушения във връзка с това, както и поради спиране плащането на членския внос за селекционни услуги. В последната хипотеза, която според ответника била налице в процесния случай, настъпвало автоматично самоизключване. Прието е, че това твърдение, обаче противоречи на императивната разпоредба на чл. 22, ал. 4 от ЗЮЛНЦ, поради което автоматично самоизключване на член на Сдружение с нестопанска цел е неприложимо по отношение на този вид юридически лица с нестопанска цел. Съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗЮЛНЦ отпадането поради невнасяне на установените имуществени вноски и системно неучастие в дейността се констатирало по документи по реда, предвиден в устава на Сдружението. Поради това е прието, че законът не допуска автоматично отпадане на членственото правоотношение и задължава Сдружението да уреди в устава си реда и начина на това отпадане.

По изложените съображения е прието, че хипотеза на автоматично самоизключване на ищеца, на каквато се позовава ответното Сдружение, е незаконосъобразна, неоснователна и съществуването ѝ е изключено съгласно разпоредбата на чл. 22, ал.4 от ЗЮЛНЦ, която като императивна правна норма изключва приложението на чл.13, ал. 1, т. 4 от устава. Освен това, според въззивния състав, по делото не било доказано ищецът да не е платил членския си внос за 2017 г. и 2018 г. в срок, както и не е доказано системно да не е участвал в дейността на Сдружението, каквито възражения са наведени от ответника. Съгласно чл. 32, ал.1, т.2 от устава имуществените вноски се плащат след получаването на субсидията за селекционна дейност на една или две вноски, като при 2-вноски срокът е до 10-то число на месец юни за първата и до 10-то число на месец декември за втората. Установено е, че за 2017 г. ищецът е получил субсидията на 19.12.2017 г. и на 21.12.2017 г. Внесъл е дължимите вноски на 28.09.2018 г. и тъй като в посочената разпоредба на устава не е уредена хипотезата на заплащане на субсидията след 10-то число на м.декември, въззивният съд е приел, че ищецът е платил членския си внос в срок. За 2018 г. ищецът е получил субсидията на два транша, съгласно заключението на вещото лице, на 18.06.2018 г. и на 14.12.2018 г. В 6-месечния срок, а именно на 17.04.2018, г., е превел на Сдружението сумата 1 444,50 лв., каквато е стойността на дължимия членски внос, видно от фактура № І557/17.04.2018 г., която сума на 21.12.2018 г. му е върната от Сдружението по банковата му сметка с мотив – „неправомерен кредит“. Въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че ищецът е участвал активно в дейността на ответното Сдружение. Присъствал е на общите събрания, правил е опит да участва в тях и след като председателят е обявил, че се е самоизключил, докато не са му оспорвали качеството на председател на Контролния съвет е участвал във всички заседания на УС. Извършвал е проверки на дейността на Сдружението като председател на Контролния съвет, докладът за проверката през 2016 г. е изготвен от него. На 02.10.2018 г. е изискал от УС документацията за проверка, но в такава не участвал, тъй като получил отказ да му бъде предоставена същата, предвид твърдението на ответника, че е отпаднал автоматично като член на Сдружението, поради неплащане в срок на членския внос.

По изложените съображения, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 124, ал.1 от ГПК за признаване за установено съществуването на членствено правоотношение на ищеца в ответното Сдружение с нестопанска цел е основателен и доказан, и поради това е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения иск.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивно съдебно решение, ако при извършена служебна проверка установи, че са налице данни, от които може да се направи заключение, че е налице вероятност въззивното съдебно решение да е нищожно съгласно чл. 280, ал. 2, пр.1 от ГПК или са налице данни, че въззивното съдебно решение е недопустимо, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установяват данни да е вероятно обжалваното въззивно съдебно решение да е нищожно. По отношение на преценката за евентуална недопустимост на съдебното решение, настоящият съдебен състав намира, че не се констатират данни, от които може да се направи извод, че въззивното съдебно решение е евентуално недопустимо. Основанията за недопустимост на съдебното решение, така както са разяснени в ППВС 1/85 г. са евентуално нарушение на диспозитивното начало и разглеждане на иск при нередовна искова молба и неустановен вярно предявен иск, разглеждане на непредявен иск, липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, оттегляне, отказ от иска, липса на възобновяване на производството след спиране. В случая не се установяват данни за наличие пречки за разглеждане на иска и липсва нарушение на диспозитивното начало. При извършената служебна проверка от настоящия съдебен състав се установи, че е бил налице правен интерес от търсената от ищеца защита като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска и за неговото поддържане до приключване на устните състезания. Правният интерес е обоснован и приет, съобразно установеното оспорване на членственото правоотношение между сдружението с нестопанска цел и ищеца, с оглед изразените от сдружението, чрез неговия изпълнителен орган, становища по несъществуване, поради автоматично прекратяване на членството на ищеца като член на сдружението. Налице са били всички предпоставки за произнасяне по спора по същество от въззивния съд. Поради този извод, е изключено наличието на данни, които да обусловят извод за вероятна недопустимост на въззивното съдебно решение.

Извън посочените основания за служебна проверка на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че следва да извърши преценка на сочените от касатора основания за допускане касационно обжалване.

По отношение на посочения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че относно правния интерес подробно бе разгледано пораждането и неговото наличие през процеса, поради което не може да се приеме, че по поставения правен въпрос е налице произнасяне в противоречие с тълкуването на чл.124, ал.1 от ГПК, така както е извършено в посоченото решение № 81 от 25.04.2017 г. по т.д. 563/16 г. по описа на ВКС, II ТО. Съгласно константната практика на ВКС правният интерес от търсената правна защита е винаги конкретен. Правният интерес е обусловен от спор между страните, който съществува обективно и целта на защитата е именно накърнени или съществуваща опасност да бъдат накърнени права на ищеца. В посоченото решение на ВКС, предмет на търсената защита е нищожност на решение на Общо събрание, с което ищецът е бил изключен като съдружник, при твърдение, че никога не е приеман като член на сдружението. При твърдение, че не е имал членствено правоотношение. Върховният касационен съд е приел, че липсва правен интерес от прогласяване нищожност на решение за изключване на съдружник, поради липса на засягане на правната сфера на лицето.

В случая обаче, правната сфера на ищеца е засегната с твърдението, че е престанал да бъде член на сдружението, автоматично и с другите обективирани действия срещу ищеца. Именно от това засягане е прието, че съществува и надлежно е упражнено правото на иск. Поради липса на идентичност в разглежданите хипотези, не може да се приеме, че е налице допълнително соченото основание и не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на втория посочен правен въпрос, с посоченото по-горе, изцяло е обосновано наличието на правен интерес от предявяване на иска и съществуването му до приключване на делото пред въззивния съд. Както бе посочено въпросът за наличието на правен интерес е винаги конкретен. Липсва изобщо идентичност в разрешението, дадено в настоящия случай от въззивния съд и разрешението с посоченото съдебно решение № 27 от 21.03.2013 г. по т.д. 502/11 г. по описа на ВКС, I ТО. В последното е разглеждан случай относно наличие на правен интерес при липса на правен субект, заличаване на акционерното дружество, при твърдение на ищеца – акционер, че има такова качество. Прието е, че липсва правен субект – заличен е и това лишава акционерът от търсената защита чрез предявяване на установителен иск за установяване членствено правоотношение. Поради липса на идентичност не може да се приеме наличието на допълнително соченото основание.

По отношение на третия посочен правен въпрос, по принцип този правен въпрос е винаги релевантен, като същият може да обуслови изхода на спора. Но в случая, липсва разрешаване в отклонение от задължителната практика на ВКС, израз на която са Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, ВКС е посочил, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически констатации и въз основа на тях да направи своите изводи като разреши повторно правния спор, произнесе се по защитните доводи и възражения в процеса, в съответствие с правилото на чл. 269 от ГПК и чл. 263 от ГПК. Въззивният съд следва да обсъди всички доводи във въззивната жалба и отговора й, относно допуснати процесуални нарушения, които биха били довели до неизясняване на делото от фактическа страна. Въззивният съд дължи да обсъди всички спорни факти и обстоятелства и формира правните си изводи. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от тези правила, поради което не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на четвъртия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че макар и да е обусловено общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като въззивният съд е разрешил посочения правен въпрос, то това не е станало в отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в служебно известното на съда решение № 65 от 30.11.2020 г. по т.д. 397/19 г., ВКС, I ТО, съгласно което нормата на чл. 22, ал. 4 от ЗЮЛНЦ изисква да се констатира отпадане на членственото правоотношение, но това отпадане може да е в случаите на неизпълнение от страна на члена на сдружението на задължението за внасяне на парични вноски или системно неучастие в дейността. Тези обстоятелства следва да се установят с доказателства – документи, по реда, предвиден в устава. Липсата на конкретно установяване на прекратяване на членственото правоотношение, лишава от възможност сдружението да определи надлежно членския състав, респ. членът на сдружението да се защити срещу определени твърдени за осъществени факти. Така е приел и в случая въззивният съд, с което не се е отклонил от трайната практика на ВКС. Не може да се приеме, че сочените решения на различни апелативни съдилища са допълнително основание за допускане касационно обжалване.

При този изход на делото, на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски пред касационната инстанция, в размер на 1000 лв, адвокатско възнаграждение. Доказано е, че е осъществено процесуално представителство от адв. Х. по отношение на С. С., като е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв, видно от представения договор за правна защита и съдействие от 03.12.2021 г.

Така мотивиран Върховният касационен съд