Определение № 2095 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 276/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С. от Апелативна прокуратура - София, и касационна жалба на Д. С. М., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Т. М., срещу въззивно решение № 1384 от 17.11.2022 г. по в.гр.д. № 2189/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е срещу въззивното решение, с което след частична отмяна на решение №260538 от 11.02.2022 г. по гр. дело №5948/2020 г. прокуратурата е осъдена да заплати на Д. С. М. на основание чл.49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 лв. за периода от 01.03.2017 г./изтичане на абсолютната давност/ до 09.06.2017 г./прекратяване на производството/, ведно със законната лихва от 26.06.2017 г. до окончателното плащане и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 лв. по повод незаконно повдигнато обвинение по НОХД № 12532/2013 г. на Софийския районен съд, ведно със законната лихва от 26.06.2017 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба на Д. С. М. е срещу въззивното решение в частта, с която предявените от него искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди за повдигнатите срещу него обвинения за престъпления по чл. 354а ал. 5 вр. ал. 3, т. 1 НК и по чл. 354в, ал. 1 НК са отхвърлени до пълния претендиран размер.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба на Прокуратурата – Д. С. М., чрез адвокат Т. М., с който оспорва касационната жалба като необоснована и моли решението да бъде оставено в сила в обжалваната му част. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че по делото са предявени три иска за две обвинения, като първите два за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 100 лева са във връзка с оправдателната присъда, а третият за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лева е за периода от деня на погасяването по давност до деня на прекратяване на наказателното производство и отмяна на първоинстанционната присъда в осъдителната ѝ част. Установено е, че на 30.08.2012 год. на основание чл. 212, ал. 1 НПК е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3 НК. На 31.08.2012 г. ищецът Д. М. е задържан за срок от 24 часа. На 15.02.2013 год. му е повдигнато обвинение за държане на високорисково наркотично вещество без съответно разрешително – престъпление по чл. 354а ал. 5 вр. ал. 3, т. 1 НК, както и за отглеждане на храст – коноп, престъпление по чл. 354в, ал. 1 НК. Взета е мярка за неотклонение подписка. По внесения на 15.07.2013 г. обвинителен акт в Софийския районен съд е образувано НОХД № 12532/2013 г. Първото съдебно заседание е проведено на 03.04.2014 г., като делото е отложено за изслушване на вещите лица. Заседанията на 05.11.2014 г., 27.05.2015 г., 18.09.2015 г., 16.11.2015 г. и 03.02.2016 г. са отложени поради влошено здравословно състояние на подсъдимия и нарочно искане за осигуряване на възможност за лично участие в разглеждането на делото или при разпит на свидетел. На 14.09.2016 г. е постановена присъда, с която Д. М. е признат за невиновен в извършване на престъплението по чл. 354в НК – отглеждане на растение – коноп, но е признат за виновен в това, че на 30.08.2012 г. е държал високорискови наркотични вещества – престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. ал. 3, т. 1 НК, за което му е наложено наказание глоба в размер на 300 лв. Присъдата е обжалвана в частта, с която подсъдимият е признат за виновен, като с решение № 647/09.06.2017 г. по ВНОХД № 1629/2017 г. на Софийския градски съд е отменена първоинстанционната присъда в обжалвана част и производството е прекратено поради изтичане на абсолютна погасителна давност. След съвкупния анализ на доказателствата, в това число на гласните, които са кредитирани във връзка с установяването на претърпените неимуществени вреди, съдът е приел, че Д. М. действително е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в неудобство, притеснение и несигурност. Не е доказано влошено здравословно състояние на ищеца във връзка с воденото дело, като е отчетено, че мярката за неотклонение е най-леката възможна. При определяне на справедливия размер на обезщетението съдът е взел предвид, че повдигнатото на ищеца обвинение е за престъпление, което не е тежко. Продължителността на наказателното производство е надвишила разумната при конкретните обстоятелства, независимо че част от съдебните заседания са отлагани по причина на ищеца. Отчетено е, че той не е бил осъждан или обвиняем до този момент, както и че се е лекувал от наркозависимост, а е бил обвинен в извършването на престъпление, свързано с високорискови наркотични вещества, като отчитайки и социално-икономическата ситуация в страната към момента на деликта, въззивният съд е определил за справедливо обезщетение 4000 лв. Съдът е приел, че искът за имуществени вреди е доказан в претендирания размер от приложения по преписката на досъдебното производство договор за правна защита и съдействие. По отношение на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за периода от деня на погасяването по давност до деня на прекратяване на наказателното производство и отмяна на първоинстанционната присъда в осъдителната ѝ част, съдът е приел, че правилната квалификация е по чл. 49 ЗЗД. Посочил е, че процесуалните действия, извършени след изтичане на давността - са незаконни - тъй като с тях е поддържана висящността на производството, без да е имало каквото и да е основание за това и следователно през този период ищецът е търпял обичайните неимуществени вреди, свързани със страха от осъждане за престъплението по чл. 354а, ал. 1 вр. ал. 3, т. 1 НК. Определил е, че срокът на абсолютна давност от четири години и шест месеца, считано от извършване на инкриминираното деяние, е изтекъл на 01.03.2017 г., а въззивното решение е постановено на 09.06.2017 г., поради което релевантен за определяне на претърпените неимуществени вреди е този период от три месеца и девет дни. С оглед тежестта на обвинението, извършените процесуални действия в периода и изричното искане на прокурора за прекратяване на производството поради изтекла давност, съдът е определил за справедливо обезщетение 100 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България са поставени въпроси, свързани със задължението на съда да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, как се определя и какво е съдържанието на това понятие, изведено в принцип при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и каква е правилната правна квалификация на предявен иск за претърпени неимуществени вреди за времето след изтичане на абсолютната давност до прекратяване на наказателното производство. Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като са представени и конкретни решения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. С. М., чрез адвокат Т. М., са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. „Какво е значението, което има тежестта на повдигнатите обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди? По какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между формулираното обвинение и определяното обезщетение за неимуществени вреди?“.

2. „Какво е значението, което има продължителността на наказателното производство при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди? По какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на наказателното производство и определяното обезщетение за неимуществени вреди?“.

3. „Какво е значението, което има възрастта на неправилно обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди? По какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между възрастта на неправилно обвинения и определяното обезщетение за неимуществени вреди?“.

4. „Какво е значението, което има вида и продължителността на прилагане на определена мярка за неотклонение при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди? По какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на прилагане на определена мярка за неотклонение и определяното обезщетение за неимуществени вреди?“.

5. „Може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на решение по чл. 52 ЗЗД и какви са тези критерии?“.

6. „Подмяната на веществени доказателства в наказателния процес следва ли да бъде включена в критериите за постановяване на обезщетение „по справедливост“ и какво следва да бъде значението ѝ за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?“.

7. „Следва ли при определяне на решение по критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществени вреди?“.

Представени са решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие по формулираните въпроси.

Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно – самостоятелна предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1384 от 17.11.2022 г. по в.гр.д. № 2189/2022 г. на Софийския апелативен съд. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК /2017 г./ касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България.

Въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Посочената съдебна практика е съобразена от въззивния съд – посочени са обстоятелствата, които съдът е взел предвид при определяне на обезщетението, и са изложени мотиви как се е отразило всяко от тези обстоятелства на неговия размер.

Въпросът, касаещ правната квалификация на иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за времето след изтичане на абсолютната давност до прекратяване на наказателното производство, е обусловил изхода на делото, но отново не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според непротиворечивата съдебна практика по въпроса предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената защита. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си, ако установи че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане /петитум/. Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Ако съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, прилага правните норми, това съставлява квалификация на материалното субективно право, предявено с иска. Грешната квалификация в този случай е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но не води до недопустимост на същото поради разглеждане на непредявен иск от съда, по която причина не може да се обсъжда в производството по чл.288 ГПК.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. С. М., подадена чрез адвокат М.:

Всички въпроси, с изключения на шестия, обобщени касаят приложението на чл. 52 ЗЗД. Същите са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС. Както вече беше посочено във връзка с изложението по другата касационна жалба, при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, както и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика.

Шестият въпрос е неотносим към конкретния случай, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. Въззивният състав е приел, че са неотносими към размера на обезщетението по справедливост обстоятелствата, свързани с възражения по доказването на обвинението в рамките на наказателното производство.

За пълнота следва да се посочи, че не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава без допълнителна аргументация. Както вече бе изяснено, относимите към решаваща воля на въззивният състав въпроси са разрешени и в съответствие с установената практика и няма необходимост от нейното изоставяне, осъвременяване или промяна.

Липсва основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение