Определение № 3172 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1408/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД, чрез процесуален представител адв. М. Р., против въззивно решение № 349 от 26.11.2024 г. по в. гр. д. № 557/2024 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, с което е потвърдено решение № 654 от 10.07.2024 г. по гр. д. № 1210/2024 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, с което „Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД е осъден да заплати на А. С. Й. сумата от 15 156,40 лв., представляваща обезщетение, съставляващо размера на брутното трудово възнаграждение за времето, през което А. С. Й. е останал без работа за периода от 01.09.2023 г. до края на срока на договора – 10.06.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.03.2024 г. до окончателното плащане. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. Касаторът счита, че е налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация А. С. Й., подаден чрез процесуалния представител адв. Х. Т.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, III гр. отд. при данните по делото намира следното: По делото не е било спорно, че на 18.11.2022 г. А. С. Й. и „Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД са сключили договор за наемане на професионален футболист. В договора е посочено, че се сключва на основание чл. 67, ал. 1, т. 2, връзка с чл. 68, ал. 1 КТ, а неговият предмет е наемане на футболиста А. С. Й. в качеството му на професионален състезател, който приема да упражнява професионално футболната игра и състезателни права в полза на футболния клуб, съгласно условията на договора и срещу заплащане на уговореното възнаграждение. Уговорен е срок на договора от 18.11.2022 г. до 10.06.2024 г. Предвидено е клубът да заплаща на футболиста основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1620 лв., и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0,6 % за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Месечното възнаграждение следва да се изплаща до 25-то число на месеца, следващ месеца за който се дължи. В заключителните условия на договора страните са предвидили за неуредените въпроси да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда, нормативната уредба на БФС и българското законодателство. Със заповед № 25/04.08.2023 г. на „Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ трудовото правоотношение с А. С. Й., считано от 04.08.2023 г. В заповедта е посочено на лицето да се изплати обезщетение, дължимо от работодателя по чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, в размер на 1620 лв. Установено е, че след прекратяване на договора до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция А. С. Й. до 10.06.2024 г. е останал без работа. При тези данни съдът е посочил, че с оглед на характеристиките си, отчитащи спецификите на престираният труд, договорът, сключван между професионални спортисти и спортни клубове, следва да се квалифицира като особен вид трудов договор, който се подчинява на правилата както на специалния закон - ЗФВС, така и на общите правила в КТ, уреждащи правата и задълженията на страните по трудовото правоотношение. Специалният ЗФВС изрично предвижда, че правоотношението между професионалният спортист и спортният клуб, за който той извършва тренировъчна и състезателна дейност, винаги е срочно, поради което ограниченията на чл. 68 КТ относно хипотезите, при които се допуска сключването на срочни трудови договори, не се прилагат за договорите между професионални спортисти и спортни клубове. В случая договорът не предвижда изрично обезщетението, което спортният клуб следва да дължи на спортиста при оставането му без работа вследствие на предсрочно прекратяване на договора поради неплащане на уговореното възнаграждение. Тази празнота обаче бива заместена от разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ, която предвижда правото на работника/служителя на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение едностранно без предизвестие от него в хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, чийто размер съгласно ал. 4 е брутното трудово възнаграждение за времето на оставане без работа, но не повече от остатъка на срока на трудовото правоотношение, което съгласно изчисленията на вещото лице по СЧЕ възлиза на 15 156,40 лв. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните два правни въпроси: 1. „Особен вид трудов договор ли е договорът по чл. 77 от Закона за физическото възпитание и спорта („ЗФВС“)?“ и 2. „Ако договорът, сключен между професионален спортист и спортен клуб, членуващ в лицензирана спортна организация по смисъла на ЗФВС е трудов, може ли в него да бъде уговорен срок ако не е налице някоя от хипотезите по Кодекса на труда (тези по чл. 68, ал. 3 и 4 КТ), в които се допуска уговарянето на срочно трудово правоотношение?“. Сочи, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото на касатора не му е известно да е постановена практика на ВКС, а вторият е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 104 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 453/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 41 от 22.02.2010 г. по гр. д. № 3504/2008 г. на ВКС, I г. о. и определение № 552 от 25.04.2013 г. по гр. д. № 1454/2012 г. на ВКС, IV г. о. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първият въпрос отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване, но по него не се разкрива поддържаното от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса е формирана съдебна практика – вж. определение № 240 от 3.05.2011 г. по ч. гр. д. № 182/2011 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в което е прието, че видът на сключения договор следва да се определи чрез тълкуване на неговите съществените /определящи/ клаузи. Когато уговореният предмет на договора не е свързан с изработването на конкретен резултат, продукт или свършване на определена работа, а включва полагането на труд /без значение, че става въпрос за упражняване на състезателни права/, към него приложение намират разпоредбите на Кодекса на труда. В случая изводите на въззивния съд за характера на договора между страните и приложимите към него разпоредби на специалния закон, където е регламентиран – чл. 77 ЗФВС и общия закон – КТ, са в съответствие с даденото в тълкуване, което се споделя и от настоящия състав. По втория въпрос не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приетото във въззивното решение относно срока на договора не е в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика, която е постановена по различни от настоящия иск и при различни фактически установявания. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на А. С. Й. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение