Определение № 188 от 28.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 966/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 198 от 31.05.2012 г. по гр.д.№ 31187/ 2009г. на СРС, 45 с-в е признато за установено, че ищецът М. Д. М. е собственик на ½ ид. ч. от нива с площ 4,394 дка, представляваща имот № 1, кад. лист 219 от кад. план от 1956 г. на [населено място], м. „Ш.- С.”, като ответникът [фирма] е осъден да му предаде ½ ид.ч. от владяните от него реални части от имота, съответно по ½ ид.ч. от 866 кв.м. и от 325 кв. м. от същия имот. За претендираната с исковата молба ревандикация на останала ½ ид.ч. от имота / т.е. от двете реални части/ делото е прекратено, тъй като е прието, че тази част принадлежи на брата на ищеца и негов съсобственик М. Д. М., който обаче не е предявил иск за своята част от имота. Решението, в частта за уважаване на исковете за ½ ид. ч. от имота, е обжалвано с въззивна жалба от ответника [фирма]. В частта относно прекратяване на делото за другата ½ ид.ч. от имота е подадена жалба от ищеца, като с определение на СГС № 20077/ 30.11.2012 г. решението в тази част е отменено и делото е върнато на районния съд за разглеждане на иска на М. Д. М. по чл.108 ЗС за предаване владението и на другата ½ ид.ч. от имота, тъй като всеки от съсобствениците може да ревандикира целия имот от третото лице, а не само своята идеална част. След връщане на делото районният съд се е произнесъл с решение № 67/ 17.12. 2013 г., с което присъдил и останалите части от имота в полза на ищеца М. Д. М.. Новото решение също е било обжалвано от ответника, като произнасяйки се с едно общо решение по двете жалби -решение № 6293/4.09. 2015 г. по гр.д.№ 6138/ 2015 г., СГС е потвърдил решенията, обхващащи целия процесен имот. За да признае правата на ищеца в имота и да осъди ответникът да му предаде владението, въззивният съд е съобразил данните, че ищецът се легитимира като наследник на лице, на което с решение на поземлената комисия е бил възстановен процесния земеделски имот по реда на ЗСПЗЗ, както и че ответникът не е противопоставил права, които да изключват тези на ищеца / респ.на неговия наследодател, ползващ се от земеделската реституция/. Не са разгледани възраженията на ответника, че той е закупил имота от лице, което е получило същия по замяна от Т. комисия, както и че имотът е бил застроен и с него са извършени разпоредителни сделки- хипотеза, сочеща на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, която изключва възможността имотът да може да се възстанови на предишния / преди замяната/ собственик. За да откаже да разгледа тези възражения, които са били подкрепени и със съответни доказателства, въззивният съд е приел, че те са били преклудирани, тъй като са заявени за първи път след изтичане на срока по чл.133 ГПК. Не е уважен доводът на ответника, че за него започва да тече нов срок след отмяна на определението за прекратяване и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия за процесната ½ ид.ч. от имота. Във връзка с тези съображения на въззивния съд касаторът поставя и следните процесуалноправни въпроси, по които иска да се допусне касационно обжалване, а именно: 1. След като делото e върнато за разглеждане на иска относно останалата ½ част от процесния имот, приложими ли са разпоредбите на чл.140 и сл.ГПК? 2. След като делото е върнато за разглеждане на иска относно останалата ½ част от имота, но въззивният съд не е дал изрични указания, от къде следва да започнат, респ. да продължат съдопроизводствените действия? 3. След като делото е върнато за разглеждане на иска, преклудирана ли е възможността на ответника да ангажира доказателства по делото? 4.След като делото е върнато за разглеждане на иска, но всъщност разглеждане няма, а има само произнасяне на първоинстанционния съд, налице ли е процесуално нарушение и ограничаване правото на защита на ответника? и 5. След като делото е върнато за разглеждане и съдът е насрочил открито съдебно заседание, това не представлява ли първото съдебно заседание за този иск и необсъждането на представените в това заседание доказателства от ответника не е ли процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на ответника и опорочаване на съдебното решение? Поддържа се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решения на отделни състави на ВКС, постановени в производство по чл.290 ГПК- т.е. основанието за допускане на касационно обжалване е по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ищецът/ ответник по жалбата/ оспорва наличието на основания за допускането й до разглеждане, а по същество я намира за неоснователна. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Видно от хронологията, при която се е развило производството по настоящото дело, присъждането на имота в полза на ищеца е станало с две отделни решения по чл.108 ЗС, всяко за по ½ ид.ч. от имота. По-късното решение е постановено след като в тази част делото първоначално е било прекратено, а след това възобновено с отмяна на определението за прекратяване. С оглед на тази фактическа обстановка правният въпрос, определящ изхода на спора, е бил за това, дали в разглежданата хипотеза се възстановява правото на ответника да оспори иска и да представи доказателства, което въззивният съд е отрекъл, позовавайки се на процесуалната преклузия по чл.133 ГПК. С оглед на данните по делото следва да се приеме, че по поставения правен въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване. Практиката по приложението на чл.133 ГПК е ясна и безпротиворечива. Самата процесуална норма ясно указва, че при бездействие на ответника той губи възможността по-късно да подаде отговор и да представи доказателства, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, каквито в случая не се сочат. Не би могло да се приеме, че такава извинителна причина представлява първоначалното неправилно прекратяване на делото, тъй като по този въпрос съдът се е произнесъл едва с решението и след пропускане на срока по чл.133 ГПК от страна на ответника. Правото на ответника на отговор е погасено още при първоначалното разглеждане на делото, тъй като видно от исковата молба и доклада по делото, предметът на спора е очертан в рамките на целия имот, така че не може да се очаква, че делото относно ½ ид.част от имота започва едва след отмяна на определението за прекратяване и връщане на делото за разглеждане от първоинстанционния съд. Само при хипотеза на прекратяване на делото още при проверка за редовността на исковата молба и последвала отмяна на това определение, би започнал да тече за ответника срок за подаване на отговор на исковата молба, но това би бил първият и единствен срок, а не повторна възможност. Настоящият случай не е такъв, ответникът е пропуснал срока да подаде отговор на исковата молба, поради което не може този пропуск да се поправи при връщане на делото за разглеждане в прекратената част, тъй като това би означавало ответникът да се възползва от своето бездействие. В този смисъл въззивното решение не противоречи, а е в съответствие с постоянната съдебна практика по приложението на процесуалната преклузия пред първоинстанционния съд. Въззивният съд е процедирал и в съответствие с указанията, дадени в ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е бил длъжен да напъти ответника във връзка с доказателствата и защитата му само ако констатира, че първоинстанционният съд е направил непълен или неточен доклад по делото, каквито нарушения в случая не са налице. Решението е в съответствие и с практиката по приложението на чл.266 ГПК относно възможността да се сочат нови доказателства пред въззивния съд. При положение, че ответникът е бездействал и не е подал отговор на исковата молба, останалите правни въпроси, поставени в изложението, а именно за осъществяването на косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия за възстановяване на имота, за наличието на пречки за възстановяване с оглед хипотезата на чл.18з ППЗСПЗЗ, за разрешаването на твърдяната конкуренция на права, заявени от ответника, както и зачитане на решението по административно дело относно вписване в кадастралния регистър и др. не са относими към решаващите изводи на въззивния съд, както и цитираните към отделните въпроси решения на състави на ВКС. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационната жалба до разглеждане. При този изход на делото не следва да се уважава и молбата за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение