Определение № 935 от 15.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1574/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Морски риболов – Несебър“ ООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. В. К. срещу решение № 243/23.06.2023г., постановено по в.т.д. № 89/2023г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след частична отмяна на решение №401/02.12.2022г., постановено по т.д. № 745/2021г. по описа на окръжен съд Пловдив, е отхвърлен отрицателния установителен иск по чл.124, ал. 1 от ГПК за недължимост на сумата над 42 411,49лв. до 51 758.72лв., и е потвърдено решението в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявен от „МОРСКИ РИБОЛОВ - НЕСЕБЪР“ ООД срещу „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ЮГ“ ЕАД за недължимост на сумата от 133 790,54лв., представляващи стойност на допълнително начислена неизмерена, непълно или неточно измерена електроенергия за електромер № 533165 за стопански обект в [населено място], в кв. Запад № 5, представляващ фабрика - цех за замразяване, солозамразяване, съхранение, преработка, консервиране на риба и рибни продукти, електроснабден с ИТН 2730518 и клиентски № [ЕГН] за периода 06.05.2021г. - 04.08.2021г. по фактура №[ЕГН] от 15.09.2021г. и КИ към нея с №[ЕГН]/05.10.2021г.

Касаторът „Морски риболов – Несебър“ ООД поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че извършената проверка не е обективна, тъй като е направена в извънработно време и без да е уведомен управителя, обектът не е функционирал и е нямало хора, не са били и органите на МВР. Сочи, че доказателствата са изопачени само и единствено с цел да се узакони начислението на процесната сума. Поддържа, че въпреки направеното във въззивната жалба възражение за необоснованост, апелативният съд не е допуснал поисканата допълнителна СТЕ и по този начин не му е дадена възможност да докаже твърденията си. По изложените подробни доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в самата жалба, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност, както и че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „В кои случаи въззивният съд е длъжен и служебно да назначи исканата от страната експертиза?, който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №238/26.03.2018г. по т.д. №367/2017г., 2 т.о., решение №61/02.06.2022г. по гр.д. №1898/2021г. на ВКС, 3 г.о.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и всички събрани доказателства?“, за който също поддържа, че е разрешен в противоречие с т.19 от ТР 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и с т.2 и т.3 от ТР 1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ВКС, както и изброените от него решение № 50/30.03.2022г. по гр.д.№ 2149/2021г. на 4 г.о., решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. и др.

3. „Длъжен ли е въззивният съд да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила?“, по който според касатора въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по решение №75/13.04.2021г. по гр.д.№2206/2020г.,4 г.о., решение №76/08.04.2021г. по гр.д.№2209/2020г. на 4 г.о., решение №77/08.04.2021г. по гр.д.№2862/2020г.,4 г.о.;

4. „Следва ли операторът на мрежата, в случаите на едностранна корекция на сметката на краен клиент, да доказва, че допълнително начислената ел. енергия е била действително потребена, за да претендира заплащането й от крайния клиент и за да се ангажира отговорността му по чл. 183 и чл.200 ЗЗД?“, за който поддържа, че едновременно е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС, обективирана в решения №150/26.06.2019г. по гр.д.№4160/2018г.,3 г.о., решение №21/01.03.2017г. по гр.д.№50417/2016г. на ВКС, 1 г.о., решение №60192/20.10.2021г. по гр.д.№3699/2020г.,4 г.о., решение № 60075/23.06.2021г. по т.д.№1797/2020г. на ВКС, 2 т.о. и др., в които твърди, че се приема, че потребителят дължи заплащане на реално потребената електрическа енергия, ако доставчикът докаже наличие на потребление в действителния му размер за съответния период. Касаторът поддържа и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, посочвайки го като отделен въпрос с номер 2.1 на стр. 9 от изложението с основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като без доказване на точното потребление, корекционните процедури се превръщат в източник за неоснователно обогатяване.

5. „При ОУИ за недължимост на сума за допълнително начислена ел. енергия, който се явява и ПУИ за ответника – мрежови оператор, как следва да се квалифицират изявленията на ответника – кредитор, че претендира от ищеца заплащането на цена, по-малка от първоначално претендираната такава – като признание на неизгоден факт или признание на иска за недължимост на горницата над сумата, която заявява, че претендира, че му се дължи от ищеца? Какви са правомощията на съда в този случай, може ли съдът да постанови решение по частичното признание на иска – само за сумата, която ответникът заявява, че му се дължи, като продължи производството по искане на страна за останалата спорна сума, която ответникът претендира да му се дължи, а ищецът оспорва? Какъв е размерът на ПУИ на ответника при предявен ОУИ от ищеца за недължимост на определена сума, в случаите на признание от страна на ответника, че претендира от ищеца сума в по-малък размер от първоначално предявената – тази която ответникът –кредитор претендира за дължима, или първоначално предявената от ищеца за недължима и с кой размер на иска съдът е обвързан и дължи произнасяне?“, за които въпроси касаторът е посочил като основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но цитира приложима според него съдебна практика и счита, че след като ответникът е заявил, че претендира за дължима сумата от 84 340,65 лв., то за горницата над тази сума той прави признание на отрицателния установителен иск, а не признание на неизгодни факти, както е приел въззивният съд.

6. „Следва ли операторът на мрежата в случаите на едностранна корекция на сметката на краен клиент, да доказва действителният размер на закупената ел. енергия за покриване на технологичните разходи, които чрез процедурата за едностранна корекция на сметката претендира за заплащане / възстановяване/ от крайния клиент?“, за който счита, че е налице празнота в правото, която следва да бъде запълнена по пътя на касационния контрол.

7. „Следва ли да се начислява ДДС, подлежи ли на облагане с ДДС и дължи ли се ДДС върху сумата за допълнително начислено количество ел. енергия, след като операторът на мрежата изначално отрича реална доставка на начислените количества ел. енергия до крайния клиент / липсва реална доставка на облагаема с ДДС стока/?“, за който счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като поддържа, че в цитираните от Пловдивски апелативен съд решения не е изследвано в дълбочина, дължи ли се ДДС върху начислените количества неизмерена ел. енергия по ПИКЕЕ.

8. „Какви мрежови компонентни следва да се калкулират при остойностяването на допълнително начисленото количество ел. енергия по реда на чл. 56 ПИКЕЕ?, за който също поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи, че според него без всякакво основание в стойността на начислената ел. енергия са включени непозволени от чл. 56, ал.3 от ПИКЕЕ ценови компонентни от енергийния микс като задължения към обществото, цена пренос, цена достъп и ДДС, в което счита, че се корени и очевидната неправилност на въззивното решение.

9. „Как следва да се категоризират изискванията на чл. 49 и чл. 58 ПИКЕЕ – като абсолютни и императивни, чието нарушение и пропуски води до незаконосъобразност на проверката и резултатите от нея, или като несъществени, чието нарушение може да бъде преодоляно в съдебна фаза, и при такива нарушения по какъв начин следва да бъдат гарантирани правата на потребителите срещу недобросъвестни действия на служителите на мрежовия оператор?“, за който също сочи, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Наред с горното касаторът излага подробни доводи за очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал.2 ГПК, като изтъква, че корекцията, извършена по начина от въззивния съд, очевидно води до несправедлив резултат. Касаторът твърди, че нормите на чл. 50 и чл. 56 от ПИКЕЕ от 2019г. категорично противоречат на параграфи 10,48,49,65,67,68,76 и 79 от Преамбюла на Директива 2019/944 от 05.06.2019г. относно Общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, на чл. 10, т.1 и т.3, чл.18, чл.20, б.“а“, чл. 31, т.1, чл. 35, чл.59, т.1 б.“й“ на горепосочената директива. Твърди, че на 03.02.2021г. Европейската комисия е образувала наказателна процедура срещу България поради бездействието на държавата да транспонира Директива 2019/944 в определения по чл. 71 от същата срок, изтекъл на 31.12.2020г., поради което всеки гражданин на ЕС може директно да се позове на Директивата. Твърди, че описаните текстове от ПИКЕЕ директно нарушавали правата на потребителите, създавайки им допълнителни парични задължения, без установяване на тяхно противоправно поведение. Счита, че правната уредба по националното ПИКЕЕ позволява кръстосано субсидиране и сместване на дейностите по разпределение с дейностите по доставката, давайки права на оператора на мрежата да извършва корекция, и да претендира заплащането й от клиента, извличайки печалба от продажба на ел. енергия, без да има лиценз за това. Сочи, че изрично в чл. 44, ал. 3 от Закона за енергетиката е предвидена забрана дружеството, което е оператор на мрежата, да извършва други дейности, подлежащи на лицензиране по закона, каквито са търговията и снабдяването с ел. енергия. Позовавайки се на легалните дефиниции на разпределение и доставка, сочи, че разпределението не включва доставката и продажбата, а само транспортирането на ел. енергия до крайните потребители и тази услуга е извън обхвата на издадената лицензия, поради което ответникът като „транспортьор“ на ел. енергия, се явява само нейн приносител, но не и собственик и няма право да претендира заплащане на стойността й. С оглед горното претендира отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следният въпрос: „Параграфи 10,48,49,65,67,68,76 и 79 от Преамбюла на Директива 2019/944 от 05.06.2019г. относно Общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, чл.2, т.12, т.28, чл. 10, т.1 и т.3, чл.18, чл.20, б.“а“, чл. 31, т.1, чл. 35, чл.59, т.1 б.“й“ от Директива 2019/944 от 05.06.2019г. относно Общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, допускат ли национална правна уредба, която дава право на оператор на разпределителна система да начислява, фактурира и претендира директно заплащане на неизмерени количества ел. енергия от краен клиент, който получава доставки на ел. енергия от друг доставчик – лицензиран търговец на ел. енергия на либерализиран пазар, когато е констатирана от оператора промяна в схемата на свързване?“.

Ответникът по касационната жалба – „Електроразпределение Юг“ ЕАД е подал отговор от 19.09.2023г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата. Счита и че не са налице предпоставките по чл. 628 и чл.629 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване по поставения въпрос, като се позовава и на приложеното към отговора решение на СЕС от 27.04.2023г. по дело С-677/21г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалби е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Пловдивският апелативен съд е приел, че е безспорна следната фактическата обстановка по делото, изведена от констативен протокол №659728/04.08.2021г. за техническа проверка и подмяна на средства за търговско измерване, а именно, че е извършена проверка на обекта на ищеца за ИТН 2730518 и клиентски № [ЕГН], като протоколът е изготвен от Й. Г. Й. и П. С. Ж. в присъствието на свидетел Д. С. П.. Съгласно протокола е извършено контролно измерване с еталон, констатирано е отчитане „- 64.53 %“ и наличие на разглобен клеморед без нарушени пломби; шунтирани вторични токови вериги на фази В и С посредством шунтовете на клемореда, с което изразходваната ел. енергия не се отчита реално от електромера. Въззивният съд е приел, че „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ЮГ“ ЕАД е извършил едностранна корекция на сметката на абоната за минал период - 06.05.2021г. - 04.08.2021г. /90 дни/, като е начислил допълнително количество електроенергия на стойност 185 549,26лв. по фактура №[ЕГН]/15.09.2021г. и кредитно известие към нея от 05.10.2021г.

Въззивният съд е приел, че изявлението на ответника в отговора на допълнителната искова молба: „…считаме за основателна претенцията ни за сумата от 84 340,65лв. с ДДС… поддържаме, че е налице правно основание за начисляване на допълнително количество ел. енергия за процесния обект в размер на 484 975квч и на стойност 84 340,65лв. с ДДС“, не съставлява частично признание на иска по смисъла на чл. 237 от ГПК, а признание на факт, и същото, предвид оттеглянето му, съобразно разпоредбата на чл.175 от ГПК, се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, поради което не е допуснато процесуално нарушение от окръжния съд. Отчел е и че в проведеното на 02.11.2022г. открито съдебно заседание ответникът е уточнил становището си по основателността на иска, като е посочил, че „….при прилагане методиката по чл.50, ал.2 от ПИКЕЕ, начисленията са в размер на 823 070квч., равняващи се на сумата от 143 137,77лв. с ДДС, което е поддържал и във въззивната си жалба.

Апелативният съд, обсъждайки събраните гласни доказателства, е възприел, че е неоснователно възражението на ищеца относно времето на проверката и липсата на уведомяване, като е посочил, че нормата на чл.49 ал. 3 от ПИКЕЕ не въвежда като изискване предварително уведомяване на потребителя. Коментирайки изискванията на цитираната разпоредба е приел, че протоколът се подписва от представител на оператора на съответната мрежа и свидетел, който не е служител на оператора – на които формални изисквания отговаря процесният констативен протокол от 04.08.2021г., който е подписан от двама служители на „ЕР ЮГ“ ЕАД и от свидетел - неслужител, а фактът, че свидетелят /Д. П./ е служител на дружество, изпълняващо дейност по охрана таблата на ЕВН, не променя качеството му на независим свидетел, тъй като чл.49, ал.3 от ПИКЕЕ не въвежда изрични изисквания относно лицето, подписващо констативния протокол като свидетел. Въззивният съд е счел за неоснователно и оплакването за неправилна оценка от страна на първоинстанционния съд на депозираните гласни доказателства – показанията на свидетеля Й., които е коментирал подробно и приел, че са последователни и непротиворечиви, почиващи на непосредствени лични възприятия.

Апелативният съд е приел, че нормата на чл.83, ал.2, във вр. с ал.1, т.6 от ЗЕ предоставя компетентността на КЕВР с подзаконов нормативен акт да уреди реда и начините за преизчисляване на количеството електрическа енергия при установяване на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия и е приел, че доводите на жалбоподателя – ищец за липсата на компетентност на КЕВР не съответстват на нормативната уредба.

Въззивният съд е заключил, че ищецът е „краен клиент“ по смисъла на пар.1, т.27г от ДР ЗЕ, а ответникът е „оператор на разпределителна мрежа“ по смисъла на пар.1, т.34б, б.А от ДР ЗЕ, както и че по делото няма спор, че доставчик на електрическа енергия за обекта на ищеца е ЕВН Трейдинг Саут Ийст Юръп ЕАД, т.е. между ищцовото дружество и посоченото трето лице съществуват отношения между краен клиент и краен снабдител по доставяне и получаване на ел. енергия. Апелативният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя – ищец, отричащи активната легитимация на оператора на разпределителната мрежа, с аргументи за противоречие на подзаконовия нормативен акт – чл.50 и чл.56 от ПИКЕЕ с нормативния акт от по-висока степен – Закона за енергетиката и по-конкретно с нормите на чл.2, ал.2; чл.44, ал.3, чл.94а,ал.1, чл.95а, ал.1, чл.96, ал.1, чл.98а, ал.2, т.6, б. Б и чл.104а, ал.2, т.5, б. Б от ЗЕ. Приел е, че разпоредбата на чл.98а, ал.2 от ЗЕ регламентира задължителното съдържание на Общите условия, при които крайният снабдител продава електрическа енергия и като елемент от това съдържание, т.6 от разпоредбата предвижда ред за уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметка съгласно правилата по чл.83 ал.1, т.6., а разпоредбите на б. „а“ и б. „б“ регламентират реда за уведомяване в хипотезите на извършена корекция в полза на всяка от страните по Общите условия, обвързващи крайния снабдител и клиента на потребена енергия. /чл.98а, ал.2, т.6, б. „а“ - в полза на крайния снабдител за потребена електрическа енергия в случаите на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия поради неправомерно присъединяване, промяна в схемата на свързване или неправомерно въздействие върху уреди, съоръжения или устройства по чл.120 ал.3; б. „б“ - в полза на клиента за потребена електрическа енергия в случаите на неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия поради повреда на уреди, съоръжения или устройства по чл.120 ал.3/, т.е. тази разпоредба се отнася до правоотношения между субекти на елекроенергийната система – краен клиент и краен снабдител. Приел е че това се отнася и до нормата на чл.104а, ал.2, т.5 от ЗЕ, отнасяща се до съдържанието на Общите условия – публично известни относно използването на електропреносната, съответната електроразпределителна мрежа от крайните клиенти. Въззивният съд е счел, че се касае до други правоотношения между субекти на елекроенергийната система. Посочил е, че разпоредбата на чл.98а, ал.2, т.6 от ЗЕ изрично препраща към правилата по чл.83, ал.1, т.6 – т.е. - Правилата за измерване на количеството електрическа енергия – издадени от председателя на КЕВР, обн. ДВ бр.35/30.04.2019г. /ПИКЕЕ/. Пловдивският апелативен съд е приел, че разпоредбите на раздел 9-ти от Правилата „Ред и начин за преизчисляване количеството електрическа енергия“ не уреждат договорните отношения по продажба на електрическа енергия, а само правото на оператора на съответната електроразпределителна мрежа, при установяване на несъответствия между измерените количества електрическа енергия и заплатените такива /при различните хипотези – чл.50 – чл.56/, да преизчислява количествата електрическа енергия по реда на Правилата и няма колизия между подзаконови и законови норми, доколкото разпоредбата на чл.56 от ПИКЕЕ е приложима в правоотношенията краен клиент и оператор на електроразпределителна мрежа, а тази – на чл.98а - в отношенията краен клиент и краен снабдител и по-конкретно до съдържанието на обвързващите ги Общи условия. С оглед горното е приел, че са ирелевантни твърденията на ищеца за наличие на облигационно правоотношение по продажба на ел. енергия с друго юридическо лице – „ЕВН Трейдинг Саут Ийст Юръп“ ЕАД, което лице е собственик на ел. енергията.

Апелативният съд е приел за неоснователно и позоваването на разпоредбата на чл. 44 от ЗЕ, която е в глава Четвърта, раздел първи от ЗЕ – „Издаване на лицензи“, тъй като е приел, че не се касае за дейност, подлежаща на лицензиране, а за регламентирано право с подзаконов нормативен акт на оператор на електроразпределителна мрежа да получи от крайния битов клиент начислената в резултат на корекция сума. Липса на колизия е приел и относно разпоредбата на чл.91, ал.2 от ЗЕ, озаглавена „Търговски взаимоотношения с аргумент, че касе страни по сделките с електрическа енергия“, а алинея втора от тази разпоредба препраща към ПТЕЕ, но по отношение на сделки с електрическа енергия разпоредбите на чл.50 – чл.56 от ПИКЕЕ регламентират своеобразен извъндоговорен резултат.

За неоснователно е приел въззивният съд и позоваването на разпоредбите на чл.28, ал.3 от Наредбата за регулиране цените на електрическата енергия /Наредба №1 от 14.03.2017г., като е приел, че цитираните норми визират случаи на нормално, реално отчетена електрическа енергия, а не хипотезите за преизчисляване на разпределена електрическа енергия при неправомерно въздействие, визирани в раздел 9- ти от ПИКЕЕ, като е счел, че това се отнася и до разпоредбата на чл.4, ал.3 от ПТЕЕ, която съдържа правила относно пазар на електрическа енергия чрез двустранни договори, каквато хипотеза не е предмет на регулиране с раздел 9-ти от ПИКЕЕ.

Апелативният съд е счел, че съпоставката на разпоредбите на ЗЕ с нормите на чл.50 – чл.56 от ПИКЕЕ води до извод за законово основание и активна легитимация на оператора на електроразпределителната мрежа да издаде фактура за преизчислената електрическа енергия, тъй като същият е активно легитимиран по това вземане – да претендира директно заплащане от крайния клиент, а фактическото състояние, установено с процесния констативен протокол, изцяло се препокрива с дефиницията, съдържаща се в чл.56 ал.2 от ПИКЕЕ - промяна в схемата на свързване, водеща до неизмерване, неправилно и/или неточно измерване на количествата електрическа енергия. Въззивният съд е счел, че правото на оператора на на разпределителната мрежа да извърши едностранна корекция на количеството неотчетена електрическа енергия, регламентирано в чл.56 от ПИКЕЕ, не е обусловено от реална доставка на ел. енергия, нито от пропускателната възможност на ел. съоръжението и поради това всички доводи и възражения на жалбоподателя-ищец за неточно установяване и липса на установяване на количество „реално ползвана“ ел. енергия, за недоказаност, че допълнително начислените количества ел. енергия представляват съществуващ, реален технологичен разход за оператора на мрежата на ЕР ЮГ; за недоказаност на вземането на ЕР ЮГ по основание и размер, за недоказаност, че начислените количества могат да преминат през съответните ел. уредби, за неустановеност на датата на нерегламентирана промяна на схемата за свързване, са неотносими и неоснователни. Аргументирал се е, че ПИКЕЕ не изискват доказване на виновно поведение на потребителя, защото целта на корекционната процедура е да възстанови настъпилото без основание имуществено разместване.

Апелативният съд е приел, че липсва противоречие на разпоредбите на чл.50 – чл.56 от ПИКЕЕ с норми на наднационалното право, като е посочил, че разпоредбите на чл.2, т.28, т.12 от Директива /ЕС/ 2019/944/ на Европейския парламент и на Съвета от 05.06.2019г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за изменение на Директива 2012/27/ЕС, са съответстващи на разпоредбите на чл.2, т.5 и т.19 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО и че Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО е транспонирана в националното ни право – пар. 1а от ДР ЗЕ, като те са с дефинитивен характер и не съдържат конкретна регламентация, относима към спора.

По заявеното искане за отправяне на преюдициално запитване, настоящият състав на ВКС, намира следното:

Съгласно чл.267, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Разпоредбите на ал. 2 и ал. 3 от чл.267 ДФЕС предвиждат, че когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе. Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз, ако са налице предпоставките за това. Тези разпоредби са транспонирани в националното ни законодателство в нормите на чл.628 и чл.629 от ГПК. Според посочените разпоредби, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. Съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. От друга страна решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на преюдициалното заключение, както е предвидено и в чл. 633 ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Целта на производството за преюдициални запитвания е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване. Налице са изключения от задължителния характер на преюдициалното запитване, които са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика и в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК, като националният съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963 г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963 г. по дело № 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други); когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд (решение от 16.09.1982 г. по дело № 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992 г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982 г. по дело № 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005 г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997 г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други.

Касаторът твърди във връзка с искането си по чл. 628 от ГПК, че ответникът като „транспортьор“ на ел. енергия, се явява нейн приносител, но не и собственик, и няма право да претендира заплащане на стойността й, тъй като няма лиценз за продажба, поради което претендира отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следния въпрос: „Параграфи 10,48,49,65,67,68,76 и 79 от Преамбюла на Директива 2019/944 от 05.06.2019г. относно Общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, чл.2, т.12, т.28, чл. 10, т.1 и т.3, чл.18, чл.20, б.“а“, чл. 31, т.1, чл. 35, чл.59, т.1 б.“й“ от Директива 2019/944 от 05.06.2019г. относно Общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, допускат ли национална правна уредба, която дава право на оператор на разпределителна система да начислява, фактурира и претендира директно заплащане на неизмерени количества ел. енергия от краен клиент, който получава доставки на ел. енергия от друг доставчик – лицензиран търговец на ел. енергия на либерализиран пазар, когато е констатирана от оператора промяна в схемата на свързване?“.

Настоящият съдебен състав намира, че по така поставения въпрос не следва да се отправя преюдициално запитване. Отговорът на поставения от касатора въпрос може да бъде изведен от съществуващата практика на СЕС, която го изяснява и която съдът е длъжен да съобрази. С постановеното решение на СЕС от 27.04.2023г. по дело С-677/21г., 7 състав, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Мирови съд Антвертпен, е прието, че „доставката на електроенергия от оператор на разпределителна мрежа, макар да не е планирана, представлява икономическа дейност, но упражняването й може да се счита за незначително, ако нейният мащаб е минимален в пространството или във времево отношение, и следователно с толкова слабо икономическо въздействие, че нарушенията на конкуренцията, които може да предизвика са, ако не никакви, то поне незначителни“. В мотивите на акта, който е именно по казус за начислена в резултат на неправомерно въздействие неотчетена ел. енергия, претендирана от оператора, който по принцип не е доставчик на ел. енергия, а по делото на СЕС - сдружение на общините, е прието, че неправомерното ползване на ел. енергия е „нежелано от оператора и изолирано явление“, но тази „дейност на оператора на електроразпределителната мрежа не му е чужда и не може да бъде отделена от задачите му, разглеждани в тяхната съвкупност“ и няма пречки да се предвиждат както административни, така и финансови последици в резултат на незаконното потребление. Следователно Съдът на Европейския съюз е дал отговор на въпроса в смисъл, който не съответства на поддържаната от касатора теза. Настоящият състав следва да съобрази това решение на СЕС, поради което няма необходимост от отправяне на преюдициално запитване по въпрос, на който вече е отговаряно в смисъл, че операторът на мрежата, макар да не е доставчик на ел.енергия, има право да претендира заплащане на неотчетена ел. енергия в случаите на т.нар. непланирана доставка в резултат от неправомерно въздействие на трето лице. Предвид горното не се установява хипотезата на чл. 628 ГПК, още повече, че иска тълкуване на разпоредба на националното законодателство /чл.50 и чл.56 от ПИКЕЕ/, а не тълкуване на разпоредба от общностното право. СЕС се сезира с преюдициално запитване от българския съд, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Всички посочени от касатора разпоредби на Директива 2019/944 от 05.06.2019г. относно Общите правила за вътрешния пазар на електроенергия са ясни и не се нуждаят от тълкуване, като те имат дефинитивен характер. Разпоредбите на чл.2, т.28, т.12 от Директива /ЕС/ 2019/944/, съответстващи на разпоредбите на чл.2, т.5 и т.19 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009г. са транспонирани в националното ни право – пар. 1а от ДР ЗЕ и съдържат определения, касаещи сферата на обществените отношения, свързани с осъществяването на дейностите по производство, внос и износ, пренос, разпределение на електрическа, доставяне на електрическа енергия – конкретно на понятието „разпределение“; „доставка“; дефинициите на субекти на елекроенергийната система по пар.1, т.34б, б.А от ДР ЗЕ за „оператор на разпределителна мрежа“ и пар.28а, б. „а“ от ДР ЗЕ – „краен снабдител“, които са аналогични. Разпоредбите на чл.10, т.1, регламентиращ задължението на държавите членки да гарантират правото на всички крайни клиенти да бъдат снабдявани с електроенергия от даден доставчик, т.3, регламентираща съдържанието на договор между доставчик и краен клиент; чл.18 – регламентиращ изискване към държавите членки да гарантират, че сметките и информацията за фактурирането са точни, лесни за разбиране, ясни, кратки, удобни за ползване и представени по начин, който улеснява сравняването от крайните клиенти; чл.20, б. „а“ – регламентиращ функционалните възможности на интелигентните измервателни системи; чл.31, т.1 – за задачите на оператора на разпределителна система; чл.35, регламентиращ отделяне на операторите на разпределителни системи; чл.59, т.1, б. „й“, регламентиращ задължения и правомощия на регулаторните органи, според настоящия състав не съдържат конкретна регламентация, относима към настоящия спор, която да обуслови отправяне на преюдициално запитване. Параграфи 10,48,49,65,67,68,76 и 78 са от Преамбюла на Директива 2019/944, а тази част на акта на ЕС е с характер на встъпително и обяснително изложение и не може да се говори за противоречие на Преамбюлна част на нормативен акт на ЕС с национален законов или подзаконов нормативен акт. Практиката на СЕС е категорична за това, че въпросите в преюдициалното запитване трябва да са в конкретна връзка с предмета на делото, но същите следва да са свързани не с обстоятелства, изискващи отговори, относими към решаване на делото по същество, а само с такива, отнасящи се към тълкуване на разпоредба/и на правото на ЕС и СЕС не би могъл да изследва прилагането на вътрешноправната уредба (в този смисъл Решение на СЕС от 16 юли 1992 по дело С-83/91, точка 22 и 23; Решение на СЕС от 24 март 2009 по дело С-445/06, точка 65; Решение на СЕС от 5 февруари 2004 по дело С-380/01, т. 20 и др.). С оглед гореизложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че искането за преюдициално запитване не следва да бъде уважено, тъй като не са налице предпоставките по чл.628 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно случаите, при които е налице задължение на въззивния съд да назначи служебно експертиза, е процесуален и доколкото обуславя действията на въззивния съд покрива общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Относно задължението на въззивния съд да назначи експертиза е налице практика на ВКС, включително и приетото в т. 3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК, че при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд може и служебно да назначи експертиза, когато тя е необходима за изясняване на делото, без да е обвързан от ограниченията на чл. 266 ГПК. Налице е практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че когато има оплакване за процесуално нарушение на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение, като в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр. д. №1851/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №26/19.03.2018г. по гр.д.№554/2017г. на ВКС, 4 г.о. и др. В случая апелативният съд не е процедирал в противоречие с горецитираната практика, включително и посочената от самия касатор, тъй като пред въззивния съд е допусната нова съдебна експертиза във връзка с искането на жалбоподателя – ищец, като при изслушването й в съдебно заседание на 05.04.2023г. процесуалният представител на ищеца е заявил, че тя се дублирала с първоинстанционната, била неправилна и не давала отговор на поставените от него задачи, но не е заявил друго доказателствено искане във връзка с така посоченото оспорване своевременно, в процесното заседание. С оглед горното поставеният процесуален въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускане до касационно обжалване на решението.

Вторият поставен процесуален въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и твърденията на страните и всички събрани доказателства, т.е. за обема на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия, е обуславящ за всяко производство и съставлява общо основание за допускане до касация, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, а волята му е изложена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият поставен въпрос относно задължението на въззивният съд да формира вътрешното си убеждение и прецени обстоятелствата при спазване на научните, опитните и логическите правила, е процесуален, но не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Не може да се приеме, че апелативният съд е допуснал нарушение на формалната логика при приемане за установена по делото фактическа обстановка. Твърденията на касатора са свързани с доводите му за съмнителни обстоятелства, при които е извършена проверката – времето от денонощието, това, че обектът е бил заключен, липса на уведомяване на органи на МВР. Въззивният съд е обсъдил всеки от тези доводи, но не може да се приеме, че приетото от него е в нарушение на научните, опитните и логически правила. Така поставен въпросът касае конкретната обоснованост на въззивния акт, т.е. относим е към правилността на атакуваното въззивно решение, която не може да се проверява в стадия по допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Поставеният четвърти въпрос относно задължението на потребителя да заплати реално потребена електрическа енергия и свързаният с него въпрос дали следва операторът да доказва, че начислената допълнително ел. енергия е действително потребена, за да се реализира отговорността на крайния клиент по чл. 183 от ЗЗД и чл. 200 от ЗЗД, са материалноправни и касаят спора, но не са разрешени от въззивният съд в противоречие с константната практика на ВКС. Цитираната такава от касатора се отнася до хипотези, в които извършваната корекция е била при отменените ПИКЕЕ, и при позоваване на реалните задължения на страните по договора за доставка на електроенерия, като тази практика не е относима към конкретния случай, при който корекцията е извършена не въз основа на отменения подзаконов акт, а въз основа на Правилата, които са действащи и приети през 2019г. Налице е практика на ВКС, че според специалните разпоредби на ПИКЕЕ, регламентиращи отговорността на ползвателя на мрежата при наличието на основанията за преизчисляване на количества ел. енергия вследствие на констатации по чл. 50-55 ПИКЕЕ (несъответствия, грешки при измерване, неправомерно присъединяване, техническа неизправност, повреда, неточна работа, неправилно отчитане и др.), и конкретно разпоредбата на чл. 56, ал. 1 и, ал. 2 от ПИКЕЕ, в случаите на преизчисляване на количества електрическа енергия по реда на раздел ІХ от ПИКЕЕ, операторът на електроразпределителната мрежа предоставя на ползвателя на мрежата фактура и справка за преизчислените количества електрическа енергия, както и информация за дължимата сума за мрежови услуги, като ползвателят на мрежата заплаща на оператора на съответната мрежа дължимата сума. Именно на тази специфична нормативна уредба въззивната инстанция при разрешаването на спора е отдала значимост и отчитайки факта, че касаторът е крайният клиент, който е присъединил обекта към мрежата, и то като небитов потребител, е приел, че той следва да отговаря за незаплатените и неотчетени количества електроенергия в резултат на неправомерното въздействие. Приел е, че има установена неправомерна намеса, като съгласно действащите ПИКЕЕ отговорността е обективна, и операторът на разпределителната мрежа следва да фактурира корекционното количество ел. енергия, без предпоставка за това да е виновно поведение на конкретния потребител/клиент. Обективният факт на констатиране на неправомерното въздействие, в резултат на което е налице неотчитане, установен с констативния протокол, съставен след приемане на действащите ПИКЕЕ през 2019г., които са приложими и съдържат подробна регламентация по какъв начин се коригира едностранно сметката на клиента само поради констатирано неточно отчитане или пълно неотчитане на количеството електрическа енергия, е достатъчен, без да е необходимо виновно поведение на потребителя /в който смисъл е решение № 115 от 20.09.2017 г. по т. д. № 1156/2016 г. на Второ т.о. на ВКС и мн.др. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката и относно доказателствената тежест, като е приложил правилото на чл. 56, ал. 1 и ал. 2 ПИКЕЕ, съгласно което в случаите на преизчисляване на количества ел. енергия по реда на раздел IX, операторът на електроразпределителната мрежа предоставя на ползвателя на мрежата фактура и справка за преизчислените количества ел.енергия, както и информация за дължимата сума за мрежови услуги, като преизчислените количества ел. енергия по ал. 1 се фактурират по действащата за периода на преизчисляването пазарна цена на ел. енергия за покриване на технологичните разходи, определена от КЕВР на съответния мрежови оператор. В конкретния случай въззивният съд е установил и приел, че ответното дружество - оператор на електроразпределителната мрежа е действал в съответствие с посочения в ПИКЕЕ ред и начин за преизчисляване на ел. енергия, като е кредитирал допълнителното заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза за количеството електроенергия. За тези два въпроса може да се приеме и че касаят възприетите от съда констатации и изводи, т.е. фактическа обстановка и преценката на въззивния съд за събраните по делото доказателства, т.е. те са по правилността на решението, а изводите му не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК, а само след евентуално допускане на обжалваното решение до касация при наличие на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, а такива не се установяват. Идентичен въпрос относно доказването от оператора на допълнително начислената ел. енергия касаторът е поставил като въпрос 2.1 в изложението, основавано на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, но конкретна обосновка за предпоставките й не е изложил и не се установява с оглед горните мотиви. Наличието на цитираната практика изключва бланкетно поддържаното от касатора основание за допускане на касация по този въпрос.

Петият поставен въпрос относно това как следва да се квалифицира изявлението на ответника при ОУИ за недължимост на суми и какъв бил размерът на ПУИ на ответника при предявен ОУИ, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. АС-Пловдив не е приел, че е налице признание на иска по чл. 237 от ГПК, а още по-малко, че е сезиран с положителен установителен иск, предявен от ответника. Въззивният съд е счел изявлението по допълнителния отговор на ответника, което е и оттеглено непосредствено след това за евентуален размер на дължима корекция, като признание на факт по чл. 175 от ГПК. По този въпрос не се установява и наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС № 141/14.07.2016г. по гр.д. № 7446/2014г., Г. К., ІV г.о. на ВКС и др., се приема, че с разпоредбата на чл. 175 от ГПК е уредено признанието на факт като доказателствено средство, което се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, а признанието на иска е регламентирано в чл. 237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск, но и двете процесуални волеизявления на страната следва да са заявени ясно и недвусмислено. С тази практика въззивният съд се е съобразил като е приел, че в отговора няма изявление за признаване на иска. Наличието на установена съдебна практика по този въпрос изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото няма данни тази практика да е неправилна и да трябва да бъде изоставена или пък да бъде осъвременена с оглед промени в обществено икономическите и/или обществено социалните условия. Във връзка с този въпрос касаторът излага и че съобразно правилата на диспозитивното и служебното начало, съдът бил обвързан със заявения петутим на ПУИ на ответника и приемайки за дължима сума, в по-голям размер, бил постановил недопустимо решение по свръхпетитум, което следвало да бъде обезсилено. Тези доводи не могат да бъдат споделени, тъй като положителен установителен иск не е предявяван по делото, а произнасянето на въззивният съд е съобразено с размера и основанието на претенцията на ищеца по отрицателния установителен иск.

Поставеният от касатора шести въпрос с основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, за необходимостта операторът да доказва действителният размер на електроенергия за покриване на технологичните разходи, която претендира за заплащане чрез процедурата по едностранна корекция, е пряко свързан с горепосочения четвърти въпрос / сочен от касатора в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК/ и цитираната по него практика във връзка с изрично регламентираната в ПИКЕЕ корекционна процедура. Налице е константна практика на ВКС, посочена по-горе, че корекцията се извършва съгласно чл. 56, ал. 1 и ал. 2 от ПИКЕЕ, като в случаите на преизчисляване на количества електрическа енергия по реда на раздел ІХ от ПИКЕЕ, операторът на електроразпределителната мрежа предоставя на ползвателя на мрежата фактура и справка за преизчислените количества електрическа енергия и такива са приети като доказателства по делото. Доводите на касатора, че липсвал разходнооправдателен документ, който да докажел, че начислените количества ел. енергия са съществували и били в мрежата, не е съобразен с изводите на въззивния съд и не може да обуслови допускане до касация на въззивното решение. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Неоснователни са твърденията на касатора за необходимост от попълване на празноти в правото предвид изричната регламентация на процедурата по действащите ПИКЕЕ. Предвид горното поставеният въпрос не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Седмият въпрос, поставен от касатора относно начисляването на ДДС и дължи ли се ДДС върху сумата за допълнително начислено количество ел. енергия, съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като е обсъден от въззивният съд, който е приел, че щом операторът следва да издаде фактура, то начисляването на ДДС е дължимо съгласно правилата на данъчното законодателство, но не се установява наличието на допълнителния селективен критерий за допускане до касация. Касаторът обуславя въпроса с твърденията си, че липсва реална доставка на ел.енергия, поради което не следва сумата да се облага с ДДС, но горното не може да бъде споделено, тъй като макар и корекционен, механизмът по правилата на ПИКЕЕ остойностява неотчетената от средствата за техническо измерване, но доставена електроенергия. По отношение на този въпрос следва да се съобрази и решението на СЕС от 27.04.2023г. по дело С-677/21г., 7 състав, в което изрично е посочено, че „доставката на електроенергия от оператор на разпределителна мрежа, дори и да не е планирана, а да е следствие от незаконосъобразно предприети действия от трето лице, представлява възмездна доставка на стоки, водеща до прехвърлянето на правото на разпореждане с материална вещ“. Решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища в Република България съгласно чл. 267 ДФЕС и чл. 633 от ГПК, затова и в хипотезата на вече отправено преюдициално запитване от друг национален съд на същата държава членка или от национален съд на друга държава членка на същите преюдициални въпроси до СЕС, съдът, разглеждащ правен спор, по отношение на който същите са относими, следва да съобрази горепосоченото решение на СЕС, в което изрично е отговорено по първия въпрос в преюдициалното запитване, че върху корекционната сметка за електроенергия се дължи ДДС, тъй като макар и непланирана, тя следва да бъде счетена за доставка.Наличието на разрешение на въпроса в задължителен акт изключва бланкетно посочения и необоснован от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Следващият поставен от касатора въпрос за това какви мрежови компоненти следва да се калкулират при остойностяването на начисленото количество ел. енергия по реда на чл. 56 от ПИКЕЕ, според настоящият съдебен състав е свързан с конкретната фактическа обстановка и отговорът изисква анализ и преценка на събраните по делото доказателства. Така поставен въпросът касае обосноваността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка и обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Той не удовлетворява и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, на който се позовава касаторът. Формалното посочване на разпоредбите на ПИКЕЕ с довода за липса на съдебна практика е недостатъчно. Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, относима към формулирания въпрос, чието приложение е породило противоречива практика или обосноваването на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложението на такава норма, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството, но горното не се обосновава от касатора.

Последният поставен от касатора въпрос относно характера на изискванията на чл. 49 и чл. 58 от ПИКЕЕ не може да обуслови допускането до касационно обжалване на решението, тъй като не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, а именно не е обусловил решаващите мотиви на въззивният съд. Апелативният съд не е обсъждал и изложил доводи относно това дали изискванията на горепосочените разпоредби са императивни или не, а е приел, че всички доводи на жалбоподателя, че при проверката са нарушени изискванията са неоснователни. Този въпрос е свързан с доводите на касатора за времето на проверката, неуведомяването на негов представител за същата, неприсъствието на органи на МВР, както и твърденията за заинтересованост на свидетеля, но същите са във връзка с възприетите от въззивния съд фактически констатации, т.е. така поставен въпросът изисква и проверка на установените факти по делото, което означава, че е свързан с правилността на решението и не може да обуслови допускане на въззивния акт до касация на основание чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не отговаря на даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Доводите на касатора за очевидна неправилност на атакуваното решение, които са свързани с прилагането на чл. 50 и чл. 56 от ПИКЕЕ, не могат да бъдат споделени. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Сочените доводи на касатора са несъстоятелни и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, тъй като очевидната неправилност не е идентична с неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност като основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато преценка може да бъде направена от ВКС само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, които не са налице.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се дължат разноски. Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв. по приложен към отговора списък на разноските, която сума следва да бъде присъдена.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.