Определение № 50061 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2926/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Е. Д. М. чрез назначения му от съда процесуален представител по делото адв.И. Ю., срещу въззивното решение № 680/10.05.2022 г. по в.гр.д.№ 3407/2021 г. на Апелативен съд-София, ГО, 8 състав. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Ответникът по касационната жалба – ответник в производството Д. Я. А., не е взел становище по касационната жалба в срока по чл.287 ГПК. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 2212 от 15.04.2020 г. по гр.дело № 5059/2016 г. на СГС, ГО, 22 състав, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. против Д. Я. А. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 150 000 лева неимуществени вреди за това, че го е набедил по ДП №375/2013г. на ГДНП, пр.пр. №431/2013г. на СпП, чрез даване на свидетелски показания – на 03.01.2014 г., на 09.01.2014 г., на 17.01.2014 г. на 21.07.2014 г., на 30.01.2014 г., на 30.07.2014 г. и на 18.12.2013 г., с цел да му навреди, ведно със законна лихва от датата на увреждането – 17.01.2014 г. до окончателното плащане. Въззивният съд, съобразно изложените от ищеца с исковата молба твърдения, е приел, че предмета на делото са наведените от ищеца твърдения, че му е била причинена вреда от противоправно поведение на ответника, който, в качеството си на свидетел по досъдебно производство /ДП/ № 375/2013 г., е дал лъжливи показания, с които приписал на ищеца/набедил ищеца/ извършване на множество престъпления, като по този начин станал причина ищецът да бъде разследван и срещу него да се образува ДП, от което било съсипано името на ищеца, криминализирана личността му, унищожено здравето му. Приел е за установено по делото, че ответникът, като защитен свидетел, на посочените от ищеца дати е дал показания с посоченото от ищеца съдържание по ДП № 375/2013 г. Въззивният съд е приел обаче, че тези дадени от ответника показания като свидетел по ДП не могат да бъдат квалифицирани като противоправно или виновно поведение, което да обосновава деликтна отговорност на ответника, защото с даване на показания пред правоохранителните органи, гражданите изпълняват процесуалните си задължения по закон - да се явят след като бъдат призовани и да отговорят на поставените им въпроси като изложат своите лични възприятия за определени факти по делото /чл.117 НК, чл.120 НПК/. Посочил е още въззивния съд, че според трайно установена съдебна практика, престъпния характер на деянието не е елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, че сезирането на разследващите органи с твърдения за извършено престъпление от определено лице, дори когато това е довело до образуване на досъдебно производство срещу това лице, може да се приема за противоправно поведение на сезиращия само в случай, че бъде установен умисъл от субективна страна да се набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен. В контекста на горното е направил извод за липсата на твърдения, също и липсата на доказателства, срещу свидетеля /ответника в случая/ да е повдигнато обвинение и той да е осъден за извършено престъпление по чл.290 от НК - за лъжесвидетелстване, поради което показанията му не могат да бъдат считани за лъжливи, както твърди ищеца, а и нямало също твърдения нито доказателства ответникът да е осъден за престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК (набедяване). Изложени са и допълнителни съображения, относими към приета от въззивния съд липса на връзка между поведението на ответника и образуване на досъдебно производство срещу ищеца. Искането на касатора за допускане касационно обжалване на възивното решение се основава на чл.280, ал.1, т.1- т.3 и ал.2, предл. трето ГПК. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в р.2 от него, са поставени няколко материалноправни въпроса: Реализира ли се деликтната отговорност независимо от наказателната такава, От значение ли е дали деянието на ответника е деликт или покрива състава на престъпление при преценката основателността на иска по чл.45 ЗЗД, касаещ ангажиране на деликтната отговорност на ответника и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, Фактическият състав на деликтната отговорност включва ли като задължителен елемент установяване престъпния характер на деянието с влязла в сила присъда или е достатъчно за ангажиране отговорността на ответника наличие на противоправно поведение, вреда, причинна връзка и вина, и обратно- несъставомерността на деянието по НК има ли за безусловна и автоматична последица отпадане или намаляване на гражданската отговорност., Правилото на чл.52 ЗЗД изисква ли съобразяване с обстоятелството, дали деянието е съставомерно. Тези въпроси се твърди да са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по определение № 87/13.05.2022 г. по ч.гр.д.№ 834/2022 г. на ВКС, ГК, І г.о. Твърди се още, че даването на отговор на изложените от касатора оплаквания в р.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на изводите, би допринесло за точното прилагане на закона, съобразно и изискването на европейското законодателство и международните актове, както и за развитието на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Същите оплаквания са посочени и като обуславящи основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК-очевидна неправилност. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: По формулираните въпроси не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите и са поставени общо, без връзка с конкретно формираните решаващи изводи на въззивния съд по спора. Въззивният съд не е отрекъл възможността гражданската отговорност за вреди по чл.45 ЗЗД да се търси независимо от наказателната такава, напротив, посочил е изрично, че престъпния характер на деянието не е елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, поради което не е налице и противоречие с цитираното от касатора определение на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК, с което е даден отговор на въпрос в този смисъл, дори и да се приеме, че по първият поставен въпрос има извод в обжалваното решение, който обаче не е от решаващите изводи за отхвърляне на иска. Решаващият извод на въззивния съд да отхвърли иска, е, че даването от ответника на показания като свидетел по друго дело - по ДП № 375/2013г. на ГДНП, пр.пр. № 431/2013г. на СпП на посочените от ищеца дати и с посоченото съдържание по отношение на ищеца, по начало не се счита за противоправно поведение на свидетеля, дори и да е довело до образуване на наказателно производство спрямо това друго лице, по който извод нито един от поставените от касатора въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се отнася. Противоправност в такава хипотеза според въззивния съд би могла да се извлече само от конкретно установен факт, а именно установяване на умисъл в поведението на свидетеля да даде лъжливи показания и да набеди другиго в престъпление, като знае, че е невинен, по който извод също нито един от поставените от касатора въпроси не се отнася. Мотивите на въззивния съд, отнасящи се до липсата на доказателства за осъждане на ответника за престъпления лъжествидетелстване (престъпление по чл.290 НК) и за набедяване (престъпление по чл.286 НК), са изложени в контекста на извода, че при липсата на такива присъди, не се установява умисъл за увреждане на ищеца с поведението на ответника като свидетел по досъдебно производство, доколкото наличието на такива присъди спрямо ответника без съмнение биха направили поведението му противоправно. Съдът не е направил извод, че единствено влязла в сила присъда за осъждане на ответника като свидетел за лъжесвидетелстване или за набедяване, е условие за доказване умисъл, а е приел, че в случая доказателства за такъв умисъл няма, доколкото няма доказателства за осъждане на ответника за лъжесвидетелстване или набедяване. Обосноваността на този последен извод не подлежи на преценка в настоящето производство по чл.288 ГПК, доколкото би изисквал преценка на правилността на решението и такава за наличие на основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК, а извършването на такава преценка в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. Въззивният съд, като е приел, че искът е неоснователен поради липсата на елемент фактическия състав на деликт по чл.45 ЗЗД, не е излагал мотиви относно размера на дължимото обезщетение при деликт, при което поставените като подвъпроси за зависимост между размера на отговорността/размера на обезщетението при деликт от съставомерността по НК на противоправното деяние (по приложението на чл.52 ЗЗД), не са обуславящи, и по тях също не е налице общото основание за допускане касационно обжалване. Касаторът не сочи нито правен въпрос, нито относима практика по смисъла на действащата сега разпоредба на чл.280, ал.1, т.2 ГПК / изм. ДВ, бр.86/2017 г./ - решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС (предишното съдържание на т.2- решаван противоречиво от съдилищата не съществува), за преценка наличието на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, което основание е посочено бланкетно, само като законова разпоредба при изброяването в началото на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което не е налице нито общата, нито допълнителната предпоставка за допустимост касационното обжалване на това основание. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е формулирал правен въпрос като общо основание за преценка във фазата по селекция, а обосновава това искане с оплакванията си за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3ГПК направени в р.1 от изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, които оплаквания за неправилност не могат да се преценяван в настоящата фаза по чл.288 ГПК. Също така касаторът не е обосновал кои правни норми, относими съм конкретния казус, са непълни, неясни или противоречиви, нито твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновал съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми или промяна на вече установена съдебна практика. По въпросите, обусловили решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, а именно тези за липсата на обусловеност на деликтната отговорност от наказателната такава, както и за липсата на противоправност в поведението на ответник по иск по чл.45 ЗЗД като свидетел при даване на показания пред надлежен орган / съд, орган по разследване/ и в поведението на лице, което сезира надлежен държавен орган при упражняване/ защита на свои права, с иск, тъжба, жалба, молба и др., дори и при неустановяване истинността на твърденията на свидетеля, респ. при неоснователност на иска, тъжбата, жалбата, освен ако ответникът предварително е знаел неистинността на твърдените от него обстоятелства, но ги е заявил единствено с цел да увреди ищеца, като доказването на последното е в тежест на ищеца, е формирана богата съдебна практика на ВКС, по отношение на която не са налице предпоставки за ревизиране или промяна (решение № 1347/18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 245/05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.). Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС. Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито се установи очевидна неправилност на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Оплакванията в р.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора представляват касационни основания по чл.281,т.3 ГПК и не могат да се обусловят преценка за очевидна неправилност. Страните не са направили искания за разноски в касационното производство и съдът не дължи произнасяне по такива съгласно чл.81 ГПК. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК