Определение № 3073 от 31.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 454/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. Х. срещу решение № 1014 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 934/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 485 от 16.02.2024 г. по гр. д. № 3247/2023 г. на Варненски районен съд, 31 състав, с което са отхвърлени исковете по чл. 439 ГПК на касатора за признаване за установено по отношение на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, [населено място], че сумите по изпълнителен лист от 12.09.2009 г., издаден по ч. гр. д. № 1181/2009 г. на Варненски районен съд, възлизащи на 9055, 93 лв. главница по договор за кредит от 17.11.2006 г., със законна лихва в размер на 42,76 лв. за периода от 25.11.2022 г. до 12.12.2022 г., 9880,67 лв. неолихвяеми вземания, 100 лв. разноски по изпълнителното дело, 1747,01 лв. такси и разноски са недължими от Х. на посоченото дружество поради изтекла погасителна давност. Касаторът Х. поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва изводите на съда в атакувания акт, като излага аргументи, че по отношение на него не са извършвани валидни изпълнителни действия, тъй като осъществените такива през 2018 г. по изп. д. № 223/2010 г., образувано срещу главния длъжник Г. и поръчителя Х., са предприети по искане на „ОТП Факторинг“ ЕАД, конституиран като взискател на мястото на първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД с оглед сключен договор за цесия, но към момента на искането и извършването на изпълнителните действия Х. не е бил уведомен за цесията в съответствие с чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса „При наличие на сключен договор за продажба на вземане по чл. 99 ЗЗД в хода на образувано производство по принудително изпълнение следва ли да се приеме за валидно изпълнително действие годно да прекъсне погасителната давност за вземането на кредитора наложения запор на вземане по банкова сметка на солидарния длъжник, направено по искане на конституирания от съдебния изпълнител нов взискател в лицето на цедента, когато това изпълнително действие е извършено преди съобщаването на цесията на длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД?“. Твърди, че формулираният въпрос е решен в противоречие с решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. Същевременно, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи, че въведеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Варненски окръжен съд е приел, че производството по изп. д. № 223/2010 г. е било образувано по молба на „Банка ДСК“ ЕАД срещу В. Н. Г. – главен длъжник и В. И. Х., който е бил задължен в качеството на поръчител по сключения между Г. и посочената банка договор за кредит от 17.11.2006 г. Направил е извод, че с конституирането на жалбоподателя Х. като длъжник по изпълнителното дело и доколкото в молбата за образуването му е посочен изпълнителен способ, давността за вземането, за удовлетворяване на което е образувано изпълнителното дело, следва да се счита за прекъсната. Тъй като изпълнителното производство е образувано преди постановяването на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е счел, че за него ще се прилага разрешението по ППВС № 3/1980 г., съгласно което по време на висящото изпълнително производство давността се счита спряна. Съдът е съобразил и задължителните указания на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато изпълнителното производство е било висящо към 26.06.2015 г. – датата на постановяване на ТР № 2 по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, от този момент спирането на давността отпада и започва да се прилага разрешението, дадено с т. 10 на последния акт на задължително тълкуване, а именно за прекъсването на давността в изпълнителното производство с всяко действие за осъществяване на принудително изпълнение. По тези съображения съдът е формирал извод, че до 26.06.2015 г. не е текла давност за задължението на В. И. Х. по изпълнително дело № 223/2010 г., доколкото същата е била спряна. Съдът е квалифицирал като неоснователен довода на ищеца касатор Х., че изпълнителното производство е било прекратено по отношение на него на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК още през 2012 г., тъй като изпълнителни действия са били предприемани само срещу главния длъжник В. Г., но не и срещу него. Изложил е аргументи, че по отношение на Г. са предприемани изпълнителни действия /по искане на взискателя е бил наложен запор на трудовото й възнаграждение и тя е внасяла суми за погасяване на задълженията й към банката/, поради което и според приетото в т. 1 от ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС - че за настъпването на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството не би могло да се счете, че изпълнителното производство е било прекратено на посоченото основание спрямо В. Х. както към 2012 г., така и към 26.06.2015 г. Съдът е намерил, че от 26.06.2015 г. е започнала да тече нова погасителна давност за задължението на Х., която обаче следва да се счита за прекъсната с налагането на запор върху банковите сметки на Х. в „Централна кооперативна банка” АД, което е сторено с постановление на ЧСИ от 25.10.2018 г. Съставът на въззивния съд е определил този запор като изпълнително действие, прекъсващо давността по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Счел е за неоснователни доводите на касатора, че запорът не може да прекъсне давността, тъй като не е поискан от надлежен кредитор. Изложил е съображения, че към момента на налагането му като кредитор по изпълнителното производство е било конституирано „ОТП Факторинг“ ЕАД, което е придобило процесното вземане от „Банка ДСК” ЕАД по силата на сключен между дружествата договор за продажба на вземане от 12.06.2012 г. По повод доводите на ищеца за процесуални нарушения при конституирането на новия взискател от съдебния изпълнител съдът е изтъкнал, че задължението на Х. е в качеството му на поръчител и като такова е акцесорно на главното задължение на кредитополучателя Г. и служи за обезпечение на същото; по силата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД с прехвърляне на главното задължение по реда на чл. 99 и сл. от ЗЗД се прехвърля и задължението на Х.. В решението е мотивирано становище на съда, че обстоятелството, че цесията не е била съобщена на поръчителя по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД преди налагането на запора от съдебния изпълнител, не се отразява на извода, че налагането на запора е прекъснало давността. Изтъкнато е, че уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД не влияе върху действието на самото прехвърляне, като длъжникът не е овластен да приеме или не прехвърлянето на вземането, поради което от получаване на уведомлението се счита задължен към новия кредитор, а до този момент може да изпълни валидно на стария кредитор. Съдът е приел, че извършените по силата на наложения от ЧСИ запор два превода на суми /на 5 и на 13.11.2018 г./ не представляват доброволно плащане, но са част от изпълнителния способ „изпълнение върху вземания на длъжника”, поради което по силата на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС също прекъсват давността. Изложил е, че от момента на прекъсване на давността през 2018 г. до момента на образуване на изп. д. № 20227110401055 по описа на ЧСИ Д. П.-Я., peг. № 711 на КЧСИ – на 25.11.2022 г. по молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, придобил процесното вземане на основание договор за цесия, сключен с „ОТП Факторинг“ ЕАД, погасителната давност не е изтекла. Подчертал е, че в молбата, с която е образувано това изпълнително дело е поискано налагането на запор върху банкови сметки на длъжника В. И. Х., което искане има за последица ново прекъсване на давността. С оглед подаване на исковата молба – основание за образуване на производството по исковете по чл. 439 ГПК на 24.02.2023 г., към която дата не е изтекла започналата да тече от последното прекъсване нова давност, съдът е счел, че предявените искове по чл. 439, ал. 1 ГПК се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Единственият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело. Формулировката на въпроса не съответства на особеностите на спора, тъй като в случая исковете по чл. 439 ГПК са предявени не от солидарно задължено по договор за банков кредит лице, по отношение на което се провежда принудително изпълнение, а от поръчител, който е длъжник по изпълнението заедно с кредитополучателя по банковата сделка /В. Г./. Същевременно, по настоящия спор е установено, че Г. е уведомена за цесията на 03.07.2012 г. /мотивите на първоинстанционния съд, към които е препратено с въззивното решение/, тоест преди по отношение на нея и поръчителя Х. да бъдат извършвани изпълнителни действия. Следва да бъде подчертано, че солидарните задължения са самостоятелни, докато отговорността на поръчителя има акцесорен характер и именно от този характер на отговорността на ищеца касатор е изходил въззивният съд при разрешаване на спорните въпроси по делото. В този смисъл не би могло да се приеме, че питането на касатора има обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В случая не са обосновани и въведените допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Решението, на което касаторът се позовава във връзка с твърдяното противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС – решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о., е постановено при различна фактическа обстановка от процесната. В него е дадено разрешение, че запор срещу длъжник в изпълнително дело, образувано от взискател – цесионер, ще бъде надлежно процесуално действие, само след съобщаване на цесията на длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Изяснено е, че за да има действие изпълнителният запор /да прекъсне давността/ следва да има длъжник, който да е обвързан от правоотношение с взискателя, като при цесия съдебният изпълнител следва да провери наличието на цесия и съобщаването й на длъжника. Произнасянето на ВКС не е извършено в хипотезата на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, както и в хипотезата на главен длъжник и поръчител, които са длъжници по изпълнението. Касаторът не е аргументирал в съответствие с изискванията на т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС наличието на двете предпоставки, формиращи общото допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са въведени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Доколкото в изложението касаторът изтъква значимостта на въпроса относно възможността в производството по иска по чл. 439 ГПК да се реализира защита на длъжника срещу законосъобразността на конституирането от съдебния изпълнител на нов взискател, който се явява частен правоприемник /по договор за цесия/ на първоначалния взискател, следва да се изтъкне, че по този въпрос е налице практика на ВКС, формирана с решение № 50128 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 1106/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о., която не се нуждае от промяна или осъвременяване. В същите е прието, че частните правоприемници на взискателя, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, той се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл. 439, ал. 1 от ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. По изложените съображения с решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о. е дадено разрешението, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор/цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Варненски окръжен съд не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение