Определение № 60512 от 26.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1497/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/, чрез синдиците Кристи Маринова и Ангел Донов, срещу решение № 120 от 05.03.2021 г. по в.т.д. № 2299/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 839 от 16.06.2020 г. по т.д. № 2733/2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 13 състав за прекратяване на производството по делото, на основание чл.735, ал.1, т.2 и ал.3 ТЗ, и заличаване от търговския регистър на търговско дружество „Национален институт за интергративна медицина Св.Йоан Рилски“ ЕООД, ЕИК[ЕИК]. В касационната жалба се поддържат основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивното решение. Твърди се наличие на пречка за прекратяване на производството по несъстоятелност, с оглед представените доказателства за неприключило принудително изпълнение върху обезпечения, дадени от трето лице. Касаторът изразява несъгласие с изразеното от решавания състав разбиране, че разпоредбата на чл.735, ал.2 ТЗ има предвид само хипотеза на наличие на учредени от трети лица реални обезпечения и съответно неприключило изпълнително производство срещу тях. Твърди още, че САС неправилно е потвърдил първоинстанционното решение, което е постановено при неизяснена фактическа обстановка относно имуществото на длъжника, при непълен заключителен доклад на синдика, при липса на редовно заключително събрание на кредиторите, както и при неспазване на задължителното условие по чл.5, ал.10 КСО за представяне на удостоверение за предаване на разплащателните ведомости на длъжника в НОИ. Искането за допускане на касационен контрол е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Приложението на чл.735, ал.2, предл.1 ТЗ свежда ли се само до случаите на наличие на учредени от трети лица реални обезпечения или нормата се прилага императивно във всички случаи на обезпечаване на задължението на длъжника с учредени обезпечения от трети лица. Касаторът счита, че този въпрос е разрешен неправилно от Апелативен съд – София, а по приложението на чл.735, ал.2, предл.1 ТЗ все още не е формирана задължителна съдебна практика или трайна практика на ВКС. Ответникът по касационната жалба не е депозирал отговор. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.735, ал.4 ТЗ и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение, вкл. и след препращане към изведените от СГС фактически констатации, съставът на Апелативен съд – София е извел извод, че: въведеното в чл.735, ал.2 ТЗ ограничение за прекратяване на производството по несъстоятелност има предвид наличието само на учредени от трети лица реални обезпечения, изпълнителното производство срещу които не е приключило; наличието на лични обезпечения, учредени от трети лица, каквито са договорното и менителнично поръчителство, и встъпването в дълг не съставляват пречка за прекратяване на производството по несъстоятелност, т.к. заличаването на търговеца – главен длъжник, не препятства възможността кредиторите му да се удовлетворят, защото вземанията към солидарните длъжници не се погасяват. Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че в хода на принудителното изпълнение срещу солидарния длъжник Ч. Н., банката разполага с възможността да се удовлетвори от всяко едно негово имущество, като запора на дружествени дялове на „НИИМ Св.Йоан Рилски“ поначало е лишен от съдържание, след като няма имуществен еквивалент. Последното становище е основано на факта, че самото дружество не притежава каквито и да било активи и масата на несъстоятелността е изчерпана. Решаващият състав, след преценка на данните по делото, е отхвърлил доводите на въззивника за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани със свикване на заключително събрание на кредиторите. Не са възприети и доводите за наличие на остатък от привнесените от „КТБ“ АД /н/ разноски, по който да се дължи произнасяне, а позоваването на банката на изискването по чл.5, ал.10 КСО е счетено за безпредметно, поради липса на осигурени лица в ответното дружество. Настоящият състав на второ търговско отделение на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По формулирания от касатора правен въпрос, макар и съответстващ на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, е налице практика на ВКС, цитирана и съобразена от решаващия състав. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 2369/2017 г., I т.о. е даден категоричен и мотивиран отговор на идентичен правен въпрос, при идентично основание за прекратяване на производство по несъстоятелност. Постановилият това решение състав на ВКС е приел, че: висящността на производството по индивидуално принудително изпълнение срещу учредени от трети лица в полза на несъстоятелния длъжник реални обезпечения, съставлява пречка по см. на чл.735, ал.2 ТЗ за прекратяване на производството по несъстоятелност; висящността на производство по индивидуално принудително изпълнение срещу учредени от трети лица в полза на несъстоятелния длъжник лични обезпечения не съставлява пречка за прекратяване на производството по несъстоятелност, по арг. от чл.739, ал.2 ТЗ. Отговорът на обуславящия за изхода на настоящото дело правен въпрос, даден в посоченото решение на ВКС, поддържан и в доктрината, се споделя изцяло и от настоящия състав. Наличието на практика на ВКС, попадаща в обхвата на допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, без установена необходимост за осъвременяването й или за създаване на нова съдебна практика относно предвидените в чл.735, ал.2 ТЗ пречки за прекратяване на производството по несъстоятелност, изключва възможността правният въпрос да се квалифицира като такъв, имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от това, доводите на касатора при обосноваване на поддържания допълнителен селективен критерий, а именно, за неправилност на въззивното решение и за липса на съдебна практика по приложението на чл.735, ал.2 ТЗ, следва да се преценят като неотносими. Преценката за правилност на съдебния акт не попада в предметния обхват на фазата по допускане на касационно обжалване, с оглед законодателното разграничение между основанията за достъп до касация и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, разяснено и в мотивите към т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а сочената от касатора липса на съдебна практика не съответства на хипотезите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2009 г./ Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение