Определение № 724 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4108/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“АД срещу решение №.1006/6.07.22 по г.д.№.930/22 на АС София, 7с., в частта, с която е потвърдено реш.№.260051/6.01.22 по г.д.№.8706/19 на СГС, ГО, І-19с., за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД - за осъждането му да върне сумата 19705,61лв. недължимо платени курсови разлики за периода 1.07.14-12.12.17 по договор за кредит за покупка на недвижим имот НL 29161/7.12.07 и 3948,62шв.фр. недължими вземания за възнаградителна лихва по договора за периода 1.07.14-12.12.17, ведно със законната лихва, считано от 1.07.19 до окончателното изплащане, и с правно основание чл.124 ал.1 ГПК - за недължимост на сумата 49171,91лв., представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за банков кредит НL 82935/14.11.17, ведно със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна С. О. Н. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че между „Юробанк И Еф Джи България“АД и ищеца като кредитополучател е бил сключен договор №.НL 29161/07.12.07 за кредит за покупка на недвижим имот, с който банката предоставя кредит в равностойността на швейцарски франкове на 121 170лв., обезпечен с ипотека, срещу насрещно задължение за връщане на сумата на 420 месечни вноски, включващи главница и лихва с размер съгласно Приложение 1; годишната лихва е определена като базовия лихвен процент /БЛП/ на банката-ответник за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс надбавка от 5,15 пункта /чл.3.1/; в чл.3 ал.5 е предвидено, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните; чл.6.2 касае погасяването във валутата, в която договорът е разрешен и усвоен - швейцарски франкове /в това число след служебно изкупуване от банката на налични по сметка на кредитополучателя средства в лева или евро/; в чл.23 ал.1 ищецът е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора може да има за последица, включително в случаите по чл.6 ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, а в ал.2 е декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл.6 ал.2 и чл.20-чл.22 от договора и е съгласен с настъпването им; впоследствие са сключени и допълнителни споразумения от 8.05.08 и 27.11.12. На 14.11.17 е подписан договор НL 82935/14.11.17, от чието съдържание се установява, че със същия страните са договорили условията за предоставяне на банков кредит за недвижим имот в размер на 158200лв. за целите на пълно предсрочно погасяване на задълженията по предходния договор от 2007г., сключен в швейцарски франкове. Съгласно втория договор първите 36м. банката прилага нулев лихвен процент, а от 37-мия месец до изплащането на кредита се дължи лихва, изчислена при променлив лихвен годишен процент, определен като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 3,637% /за референтен лихвен процент се ползва лихвеният индекс шестмесечен СОФИБОР/. На 12.12.17 страните са постигнали съгласие, че към датата на откриване на заемната сметка общата сума на непогасените задължения по договора от 2007г. възлиза на 97955,92 швейцарски франка, към откриване на заемната сметка банката извършва погасително плащане за своя сметка в размер на 4897,80 швейцарски франка и допълнителна сума в размер на 3000лв. като оставащата сума на непогасените задължения възлиза на 91275,59 швейцарски франка /обменният курс на банката за швейцарския франк е 1.683лв. за 1 франк и оставащата сума в левове възлиза на 153616,82лв./. Към доказателствения материал са били приобщени и кредитното досие на ищеца, гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г. С. и заключение на съдебно-счетоводна експертиза /основно и допълнително/. Съдът е разгледал оплакванията във въззивната жалба и е изложил подробни мотиви по тях. Приел е, че клаузи на чл.3 ал.1 и ал.5, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.13 и чл.23 от договора в швейцарски франкове са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени - в тежест на банката кредитор е да установи проведено индивидуално договаряне и тя не го е доказала. Съгласно чл.146 ал.2 З. клауза, която не е индивидуално определена, е „клауза от индивидуален договор, която е била изготвена предварително от търговеца/доставчика и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й“. Законодателят изчерпателно е конкретизирал две предпоставки за клаузи, които не са индивидуално уговорени: 1) изготвени предварително; 2) липса на възможност потребителят да влияе върху тях. В случая този фактически състав е изцяло налице - няма данни да е осъществено индивидуално договаряне с конкретния клиент, а договорът е стандартен – предлаган за всички клиенти за съответния вид кредитен продукт и валута на отпускане на кредита. За да е налице индивидуално обсъждане на клаузите на потребителски договор, е необходимо потребителят да е имал възможност реално да окаже влияние върху съдържанието на уговорките по договора /реш.№.60058/04.11.21 по т.д.№.2702/19, 1 ТО, реш. от 20.03.20 по т.д.№. 279/19, ІІ ТО и др./. От представения по делото талон от посредническата фирма, както и от споразумението между трети страни не се установява по никакъв начин, че потребителят е обсъждал с банката съдържанието на договора за кредит от 07.12.07. Останалите доказателства също не установяват той да е можел да окаже влияние върху текста на сделката - от искане за предоставяне на кредит с вх.№.116 София-офис Дървеница от 18.10.07 се изяснява, че кредитоискателят е желаел да получи в заем 63 000 евро, а другите документи са такива, които е попълнил след сключването на договора за кредит; свидетелските показания на служител в банката също не съдържат данни потребителят да е оказал влияние върху съдържанието на договора /св.Г.С. не познава лично ищеца, не е участвала в преговорите за договора от 2007г., а при сключване на този от 2017 е водила кореспонденция с него, налична по делото, и телефонни разговори, като при разпита не изнася данни С.Н. да е оказал влияние върху съдържанието на договорните клаузи/; електронната кореспонденция между ищеца и банката разкрива, че индивидуално уговорени са само отделни параметри по кредита, превалутирането му в левове, погасяването от страна на банката на 5 % от превалутирания кредит при сключването на договора за банков кредит от 2017г. и на още 5 % след редовно погасяване на 12 месечни вноски по кредита, както и погасяването на допълнителна сума в размер на 3000лв., фиксиран лихвен процент за първите 36 месеца и плаващ лихвен процент за остатъка от срока, като няма доказателства след изискването в електронно съобщение от 26.10.17 до банката на проекта на договора да е имало разискване по неговите клаузи. При тези обстоятелства е направен извод, че последните не са били предмет на обсъждане между страните, при което следва да намери приложение правилото на чл.146 ал.3 З. - съгласно цитираната разпоредба обстоятелството, че някои отделни договорни условия са уговорени индивидуално, не изключва презумпцията за липса на индивидуално обсъждане на останалите договорни клаузи. Във връзка с оплакването, че не е налице хипотеза на чл.366 ЗЗД е посочено, че между двете кредитни сделки има връзка и тя произтича от уговорките между контрагентите, които следва да се тълкуват по правилата на чл.20 ЗЗД. Това е така, тъй като в преамбюла на договора за кредит от 14.11.17 /чл.25 и сл./ изрично е посочено, че страните по правоотношението взимат предвид фактите, че са обвързани от вече сключен договор за кредит в швейцарски франкове от 07.12.07, че банката е разработила и обявила условията на програма за превалутиране на задължения по отпуснати от нея кредити в швейцарски франкове и че желаят да превалутират задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове при условията на програмата за превалутиране на „Юробанк България“АД. Освен това, видно от отделните клаузи на чл.1 и чл.2 от договора от 14.11.17 и уговорките за усвояването и целта на кредита, безсъмнено новият кредитен договор се сключва, за да се погасят пълно и предсрочно задълженията на кредитополучателя по договора за кредит в швейцарски франкове. При тези обстоятелства е намерено, че е налице пряка връзка между двете кредитни съглашения, при което пороците от първото /това от 2007/ се отразяват и върху второто /от 2017/-доколкото кредитните средства от него са насочени да се погасят предсрочно и изцяло съществуващите задължения на кредитополучателя по договора за предоставяне на кредит в швейцарски франкове. Съдът се е позовал и на реш.№.146/01.11.17 по т.д.№.2615/16, І ТО, според което ако отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146 ал.1 З., то спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл.366 ЗЗД. Посочил е, че без значение е дали последващото спогодяване се изразява в сключване на допълнително споразумение /анекс/ към първоначалния договор, страдащ от тези пороци, или /както е в конкретния случай/ с подписване на изцяло нов договор, от който, обаче, е лесно видима връзката му с първоначалния. Коментирайки общо клаузите на чл.6 ал.2 и чл.23 от договора /предвид приетото от първоинстанционния съд, че съобразно чл.6 ал.2 - процесната по делото разпоредба, предвиждаща, че в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2 ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което с подписването на настоящия договор кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие - и текста на декларативните клаузи на чл.23 ал.1 и ал.2, с които кредитополучателят е заявил, че е запознат с възможността промяна на курсовете швейцарския франк и превалутирането да доведат до повишаване размера на погасителните вноски - доказателства за надлежно изпълнение на задължението на банката за надлежно осведомяване не са ангажирани/, въззивната инстанция се е позовала на практика на СЕС, според която за да бъде реално изпълнено задължението за информираност, финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволи да вземат решение, основано на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата-членка, в която се намира местожителството на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент /решение по дело С-186/2016г. на СЕС/. Клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В т.50 от решението е разяснено, че от една страна потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, а от друга страна банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута; при това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия без да може да повлияе на съдържанието им. В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл.3 § 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл.145 ал.1 З.) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора; според СЕС националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т.68 и 69). Предвид гореизложеното не е споделено виждането, че клаузите на чл.3 ал.1 и на чл.6 ал.2 не подлежат на преценка за неравноправност, респективно посочено е, че тезата, че валутният риск от сключването на договор за кредит в чуждестранна валута се разпределя равномерно между страните по сделката, се опровергава от текста на чл.23 ал.1 от договора за кредит от 2007г., където изрично е отбелязано, че кредитополучателят се съгласява да носи за своя сметка рисковете от валутните промени в курса „франк-лев“, както и че се съгласява да поеме всички вреди /в т.ч. и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Съдът е отразил и, че при тълкуване на разпоредбите на чл.1 ал.1 и ал.3 и чл.2 ал.1 и ал.3 от процесния договор от 2007г. става ясно, че страните реално са договорили кредитът да бъде предоставен в лева; до блокираната сметка в швейцарски франкове ищецът не е имал достъп, сума в тази валута също не е получавана от него; действителното усвояване на кредита е договорено да бъде извършено в лева; от заключението на вещото лице се установява, че сумата е била преведена по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове, с която той не е могъл да се разпореди свободно, след което от тази сметка сумата е преведена по левова сметка на въззиваемия. Страните са се споразумели също така кредитът да бъде погасяван на вноски в швейцарски франкове. При това положение при покачването на курса на франка спрямо лева кредитополучателят плаща по-висока сума в лева, за да погасява месечните си вноски, тъй като му се налага да закупува швейцарски франкове на по-висока цена. В резултат на това валутният риск е прехвърлен върху потребителя, който е по-слабата страна в правоотношението, и уврежда неговите интереси. Върху същия са прехвърлени неизгодните за него икономически последици от повишаването на валутния курс на валутата по кредита в сравнение с националната. Потребителят не разполага със средство за въздействие при ситуация, в която, поради ежемесечното покачване на валутния курс, стойността на месечните му вноски в швейцарски франкове става все по-голяма, изчислена в местната валута-български лев. Банката от своя страна, чрез разпоредбите, които й дават право да променя лихвения процент по кредита, е гарантирала интереса си при промяна на пазарните условия. При тези обстоятелства е отразено, че изложеното налага извод за наличие на значително несъответствие между правата и задълженията на банката и клиента. Подчертано е във връзка с релевираните оплаквания и, че макар никой да не оспорва правото на банката да изготвя проекти на договори за кредитните си продукти /с или без общи условия/, предложени като типови образци /какъвто е безспорно в случая, че тя е изготвила и предложила на вниманието на ищеца/, банката /доколкото носи доказателствената тежест за това/ не е доказала, че клиентът й е имал изобщо възможност да повлияе върху предварително написаните клаузи и е имало разискване на съдържанието им. Свидетелят посочва единствено за срещи и разговори с кредитополучателя, но не и за внимателно разясняване на клаузите на сделката с възможност, ако желае, лицето да повлияе на същите /л.264 и 265/. Абстрактното предупреждение, че „имало риск“ при кредитите в евро или швейцарски франкове, не е в състояние да даде реална представа на потенциален кредитополучател за това какво може да се случи при различни сценарии за промяна на курса „франк-лев“ или „франк-евро“, в т.ч. и за приложимата лихва, за да може той да вземе информирано решение за поведението си или например-да се даде възможност за минимум споделяне на валутните и други рискове по сделката с банката /в противовес с уговорките в чл.23 ал.1 от договора от 2007г./. Видно от основното и допълнителното заключение по приетата СИЕ, всички неблагоприятни изменения по валутните курсове са поети и възложени на потребителя в резултат на неравноправни клаузи. Вещото лице установява, че макар валутата на кредита да е уговорена във франкове, реално лицето-кредитополучател не е ползвал и получавал швейцарски франкове, а единствено левове по съответния курс. При това положение напълно нелогично е на него да се възложат в тежест рисковете от промените в съотношението „лев-франк“ - т.е. действително са налице приетите от СГС нарушения на императивни разпоредби от З.. Относно доводите във връзка със съдържанието на чл.3 ал.5 и чл.13 от договора за кредит от 2007 е посочено, че никой не оспорва правото на банката да определя приложимия лихвен процент като сбор от някаква посочена база /Л., Софибор, Юрибор и т.н./ плюс надбавка, което е и икономически логично от гледна точка на цената на кредитния ресурс, който се предоставя на кредитополучателите от кредитните институции. В случая, обаче, на клиента не е обяснено изобщо /нито пък в договора присъстват такива клаузи/, от които да стане ясно каква е методологията, по която се осъществява и променя приетата по сделката лихвена база /без надбавката/, която е била БЛП /базов лихвен процент/ на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове – чл.3 ал.1 от договора за кредит от 2007. Поради това и е споделено разбирането на първоинстанционния съд, че се касае да неравноправна клауза. Отбелязано е, че останалите съображения и доводи във въззивната жалба или се повтарят многократно или са от такова естество, че нямат отношение към крайните изводи на съдебния състав. В обобщение е прието, че изводите на СГС и САС съвпадат напълно и решение на СГС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението на касационните основания е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК при сочена общо практика и във връзка с три групи въпроси: 1.1“Представлява ли част от основния предмет на договор за банков кредит клауза, определяща валутата на договора и валутата, в която следва да се връщат погасителните вноски? Такава клауза подлежи ли на преценка за неравнопоставеност, ако е написана на ясен и разбираем език?; 1.2. В хипотеза на банков кредит, сключен в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, по който цялата сума фактически е предоставена за ползване от кредитополучателя в лева, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и по който задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута /швейцарски франкове/, счита ли се договорът сключен в лева? В коя валута се дължи връщането на кредита?; 1.3. Ако дължимата по договор за банков кредит парична сума, която е предмет на предявената искова претенция, е уговорена в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, може ли съдът да присъди сума в лева?“; 2.1 „При преценка за индивидуално договаряне във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да осъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълната и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недоказани?; 2.2. Индивидуално уговорена ли е уговорката за определяне на валутата на кредита при положение, че преди сключването на договора потребителят е записал собственоръчно и се е подписал, че иска кредит в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и доказателствата за това обстоятелства са приети по делото и не са били оспорени от потребителя?; 2.3. Може ли съдът да приеме, че договор за рефинансиране на предходен кредит не е индивидуално договорен, като се има предвид, че преди сключването му потребителят, лично и чрез своя адвокат, е имал реална възможност да влияе върху съдържанието на съществените за кредитното правоотношение клаузи, а именно – върху размера на сумата, която банката му отпуска, върху валутата на кредита, върху размера на възнаградителната лихва и върху начина на изчисляването й, върху срока на договора, върху размера на годишните такси, както и върху конкретните преференциални условия, приложени специално за потребителя?; 2.4. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението и да вземе предвид доказателствата, от които се установява, че преди сключването на договор за рефинансиране на предходен валутен кредит потребителят, лично и чрез своя адвокат, е обсъдил със служителя на банката и е потвърдил писмено изрично съществените за договора за кредит клаузи?; 2.5. Индивидуално уговорена ли е съществената уговорка за размера на сумата, която банката отпуска по договор за кредит, като се има предвид, че размерът е определен при използване на валутен курс, който не е официалният на банката, а е по-нисък от него и е използван специално, индивидуално за потребителя-кредитополучател? При преценката дали размерът на главницата по договора за кредит е уговорена индивидуално, следва ли съдът да вземе предвид, че обстоятелството, че валутният курс, използван за определяне на главницата, е бил преференциален, използван конкретно и специално за потребителя-кредитополучател, е прието по делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване?“; 3.1. „Нищожен по смисъла на чл.366 ЗЗД ли е договор за рефинансиране на предходен валутен кредит, понеже отделни клаузи от рефинансирания кредит са приети от съда за нищожни?; 3.2. Какви са правните последици, когато съдът в мотивите на съдебното решение е приел, че договорът за кредит представлява спогодба върху непозволен договор?; 3.3. Може ли договор за кредит, по който съдът е приел, че банката едностранно е определила размера на задължението по него и поради това е нищожен, да продължи да се изпълнява между страните?; 3.4. Допустимо ли е, след като съдът е приел, че договорът за кредит представлява спогодба върху непозволен договор, да бъде уважен установителен иск за недължимост на сума от главницата по приетия за нищожен договор?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първата група въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Във връзка с изведените от касатора въпроси въззивната инстанция не е излагала изрични мотиви и те не са свързани с решаващата й воля. Предвид изложеното те са неотносими и не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че оспорваното от касатора решение е основано на извод, че исковите суми се явяват заплатени от кредитополучателя при начална липса на основание по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД - по курс на швейцарския франк към еврото/лева, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата - и това е така поради неравноправни клаузи, които са нищожни и не следва да се прилагат; по въпроса във връзка с неравноправността на клаузи на чл.6 и чл.23 /защо са неравноправни и как се отразява това на договора/ са постановени множество решения на ВКС по идентични казуси, в това число съдържащи пространно обсъждане и на относимите решения на СЕС – като позоваване на тази практика е налице и в самите оспорени решения по настоящия спор /напр. реш.№.168/29.01.21 по търг.д.№.2184/19, ІІ ТО, реш.№.170/21.03.21 по т.д.№.1901/19/; същото важи и за присъждането на претендираните суми в български лева, което е в съответствие с трайно установената практика /напр. реш.№.83/12.05.22 по г.д.№.2859/21, ІІІ ГО, в което във връзка с аналогични договори за кредит е прието, че кредитът е бил уговорен в швейцарски франка и следва да бъде върнат в уговорения размер и валута, но поради нищожността на клаузите на чл.6 ал.2 в частта за приложимия при служебното превалутиране курс, както и на чл.22 ал.2 и чл.24 от договора, кредитополучателят дължи връщане на равностойността на кредита в швейцарски франкове в лева по първоначално определения курс, тоест-по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита/. Втората група въпроси също не обосновава допускане до касационно обжалване. Безспорно съгласно задължителната практика на ВКС относно въпрос 2.1., в това число цитираната, съдът е длъжен, съобразно чл.12 и чл.235 ГПК, да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; той следва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; освен обсъждане на доказателства, се дължи и обсъждане на всички доводи, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е отрекъл горното задължение. Напротив - обсъдил е събраните по делото доказателства, вкл. писмени, гласни и експертиза, в контекста на твърдяните от страните факти, обстоятелства и оплаквания, и, прилагайки последиците на чл.154 ал.1 ГПК, е посочил кои факти намира за установени и кои не и защо. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Въпрос 2.2. не е бил предмет на изрично обсъждане от въззивната инстанция, поради което е неотносим и не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Отделно от изложеното и само за пълнота следва да се има предвид, че след като факта на подписване на договор за банков кредит не е равнозначен на индивидуално уговаряне на условията му съобразно безпротиворечивата практика на ВКС /реш.№.295/22.02.19 по т.д.№.3539/15, І ТО, реш. №.98/25.07.17 по т.д.№.535/16, І ТО/, на още по-голяма основание трябва да се приеме, че подписването на искане за предоставяне на кредит не би могло да се приравни на обсъждане на клаузите на такъв договор /още повече, че искането на ищеца е за сключване на договор за 63000евро, а не за швейцарски франкове/. Останалите въпроси от втората група също не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК – те са конкретни, фактически, а не общи и абстрактни, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК, респективно не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция. Отделно от изложеното съгласно практиката на ВКС обстоятелството, че някои условия на потребителския договор са индивидуално уговорени, не означава, че по отношение на останалите правилата за защита на потребителите са неприложими /реш.№.98/25.07.17 по т.д.№.535/16, І ТО/. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третата група въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, посочени по-горе. Разпоредбата предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на общотеоретични въпроси към касационната инстанция. От друга страна приетото от Софийски апелативен съд във връзка с договора за рефинансиране е в съответствие с практиката на ВКС, която е и цитирана в решението. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски пред въззивната инстанция в размер на 7294,76лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,