Определение № 383 от 12.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1361/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на И. А. Поибренски, Х. А. П., П. А. П., Р. А. П., действаща лично и със съгласието на законния си представител П. С. П., срещу въззивно решение № 471 от 06.12.2019 г. по гр. д. № 736 /2019 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Панагюрски районен съд, с което срещу жалбоподателите e уважен иск по чл.109 ЗС на Г. И. Поибренски, като жалбоподателите са осъдени да премахнат пречката за упражняване на право на собственост на Г. И. П. от собствения му недвижим имот, представляващ УПИ – ....., в [населено място], която пречка представлява ограда, описана в решението. Ответникът по касационната жалба Г. И. П. не е подал писмен отговор на жалбата. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по негаторен иск, за който не съществува ограничение за касационно обжалване по чл.280, ал.3 ГПК (предишна чл.280, ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Между имота на ищеца (който е чичо на ответниците, брат на техния баща) и на ответниците има останки от ограда, изградена от пет броя вертикално поставени метални тръби от сглобяемо скеле с хоризонтално поставени на височина от около 1.6 м. и заварени между тях метални тръби, като всички те лежат на бетонен пояс с височина 0 – 30 см., който е с посока от север на юг и с широчина от около 15 см., за която е установено между страните по настоящото дело с влязло в сила съдебно решение № 511 от 08.12.2016 г., постановено по гр.д. №771 /2016 г. по описа на Пазарджишки ОС (по иск по чл.108 ЗС), че попада в имота на ищеца, която част от имота е била приобщена чрез процесната ограда към имота на ответниците без правно основание. Въззивният съд е приел, че въпросът за местоположението на процесната ограда е разрешен между страните с влязлото в сила решение и не следва да бъде пререшаван в настоящото производство. По въпроса дали наличието на останки пречи ищеца да упражнява правото си на собственост в пълен обем, въззивният съд, като се е позовал на ТР № 4 /06.11.2017 г. по т.д. № 4 /2015 г. на ОСГК на ВКС и като е съобразил събраните гласни доказателствени средства, е приел, че нарушението, представляващо изграждане на незаконна ограда в имота на ищеца, е било преустановено, но от него са останали трайни последици - останките от оградата, естеството на които е такова, че е видно че с него се пречи на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем. В процесния случай, въззивният съд е приел, че доказаното наличие на останки от незаконна изградената ограда в имота на ищеца представлява поддържането от ответниците на неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, което безусловно пречи на ищеца да ползва имота си. Като се е позовал на практика на ВКС (решения по гр.д. № 918 /1993 г. IV г.о., № 65 /2011 г., III г.о. и № 874 / 2010 г.) въззивният съд е намерил за неоснователно въведеното възражение от ответниците, че не са те изградили процесната ограда, а баща им, подпомогнат от баба им, приемайки, че пасивно легитимиран по чл.109 ЗС е не само този, който извършва оградата, но и този, който поддържа противоправното състояние в имота - неоснователното действие, с което създава пречки на собственика за упражняването на правото на собственост. Въззивният съд се е позовавал на влязлото в сила решение № 511 от 08.12.2016 г., постановено по гр.д. № 771/ 2016 г. по описа на Пазарджишкия ОС, по което е прието за установено, че чрез процесната ограда ответниците (по това и по другото дело) са заградили без основание площ от 6,78 кв.м. от имота на ищеца (по това и по другото дело). След влизане в сила на решението страните са били наясно, че същата е незаконосъобразно изградена в имота на ищеца, поради което са дължали премахването на всички последици от извършеното неоснователно действие, без значение от кого е било извършено. Доколкото не са сторили това, страните са продължили да поддържат противоправното състояние на имота, създадено от техните баща и баба, поради което се явяват пасивно легитимирани да отговарят по така предявения иск по чл. 109 ЗС. Във връзка с доводите в касационната жалба за неправилност на въззивното решение жалбоподателите поставят следните правни въпроси: · Допустимо ли е предметът на делото и обемът на защита да се определят от съда? Допустимо ли е диспозитивът на съдебното решение да излиза извън предметния обхват на исковата претенция и в този случай съдът нарушил ли е принципа на диспозитивното начало по чл.6,ал.2 ГПК? Жалбоподателите твърдят, че изведените въпроси са разрешени в противоречие с решение № 118 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 4756 / 2017 г. по описа за на ВКС, ІІІ г.о. Въпросите са изведени във връзка с твърдение, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е потвърдил недопустимо първоинстанционно решение, диспозитивът на което не съответства на петитума в исковата молба, в която преградата (оградата) е описана по-кратко, с което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран, въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал, тъй като ищецът не е поискал да бъде направено уточнение на исковата молба. Настоящият състав намира, че въпросите не са обуславящи, тъй като въззивният съд не е определил различен предмет на делото и обем на защита, нито е излязъл извън предметния обхват на исковата претенция, а се е произнесъл по наведените с въззивната жалба на същите жалбоподатели доводи за неправилност на първоинстанционното решение, постановено по предявения от ищец иск с правна квалификация чл.109 ЗС. Малко по-пълното и точно описание на оградата, чието премахване се иска с исковата молба (въз основа на приетото по делото неоспорено заключение на СТЕ), не представлява произнасяне по непредявен иск, нито нарушение на диспозитивното начало, нито произнасяне по различен предмет или обем на защита, които да водят до недопустимост на първоинстанционното решение. Не е допуснато и противоречие с посоченото решение по гр.д. № 4756 / 2017 г., на ВКС, III г.о., с което е прието, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, когато искът е квалифициран, а правният спор решен по съображения от материално-правна норма, чиито предпоставки (правопораждащи факти) не произтичат от твърденията в исковата молба, с което първоинстанционното решение нарушава диспозитивното начало (чл.6,ал.2 ГПК). В случая нито се твърди, нито е установено първоинстанционният съд да е разгледал иска на основания (твърдения за факти), които не са наведени с исковата молба като основания на иска, нито да е квалифицирал иска въз основа на такива факти. · Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение? По този въпрос, жалбоподателите сочат противоречие с решение № 144 от 22.11.2019 г. по гр.д. № 2579/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди от жалбоподателите, въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения и релевантните за спора факти въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, в изложените му мотиви се съдържат както фактически, така и правни изводи. За фактическите си и правни изводи въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, а е изложил собствени мотиви. · Ищецът по иск по чл.109 ЗС длъжен ли е да обоснове и докаже конкретни неоснователни действия или бездействия, с които доверителите ми му пречат да упражнява пълноценно своето право на собственост, както и да конкретизира дали тези пречки са по-големи от обикновеното? По този въпрос, жалбоподателите поддържат, че е налице противоречие с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, както и решение № 87 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 610/2011 г. на ВКС, Решение № 53 от 30.04.2018 г. по гр.д. № 3540/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 139 от 10.01.2020 г. по гр. д. № 4222/ 2018 г. на ВКС, ІІ г.о. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, защото видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал поддържането от ответниците на конкретно неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, което безусловно пречи на ищеца да ползва собствения си имот. Към това може да се добави, че въпросът не е разрешен в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика и с приетото в т.3 от ТР № 4 /06.11.2017 г. по т.д. № 4 /2015 г. на ОСГК на ВКС, на което съдът се е позовал: понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Например, такива са случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. Като е приел, че незаконно изградената ограда в имота на ищеца безспорно пречи на ищеца да ползва правото си на собственост в пълен обем, въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС. За пълнота може да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил всяко едно от възраженията във въззивната жалба, което има значение за правния спор. Преценка дали е следвало да разгледа по същество възражението, че грешката в кадастралната карта не дава възможност да се определи къде точно следва да минава оградата върху имота на ищеца, е довод за неправилност на въззивното решение и не следва да бъде разгледан във фазата по допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по възражението, като го е намерил за ирелевантно за спора.Поради изложеното, настоящият състав приема, че не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а насрещната страна не е направила искане за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в касационното производство. Воден от изложеното съдът