Определение № 209 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1564/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Й. Н. и Ц. В. Н. срещу решение № 378 от 2.04.2024 г. по в. гр. д. № 2958/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е потвърдено решение № 59 от 26.07.2023 г. по т. д. № 169/2022 г. на Врачански окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу „ЗД „Бул Инс““ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 200 000 лв. на всеки от тях, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. С. Б. вследствие ПТП, настъпило на 26.12.2021 г., ведно със законната лихва от 24.03.2022 г. до окончателното изплащане на сумите. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат доводи, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства избирателно и едностранчиво и неоснователно е отказал да допусне комплексна психологична и психиатрична експертиза за установяване на негативните емоционални преживявания на ищците по повод смъртта на Б. Б. при ПТП. В касационната жалба се твърди също, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства за създадената силна емоционална връзка между ищцата и Б. Б. в Центъра за настаняване от семеен тип, [населено място], където Н. е работила и Б. е бил настанен, както и че именно тази връзка е подтикнала ищците да кандидатстват за приемни родители, при които през 2013 г. детето е настанено. Сочи се, че съдът не е съобразил обстоятелствата, че статутът на приемно семейство е бил единственото основание ищците да отгледат Б. като свой собствен син предвид създалите се между тях отношения и изоставянето му от неговите родители. Касаторите твърдят, че горното се подкрепя от данните по делото, че през 2016 г., след навършването на 20 г. от Б., ищците са заличени по тяхна молба от Регистъра на утвърдените приемни семейства, като Б. е бил единственото дете, отгледано от Н. като приемни родители. В касационната жалба са изложени подробни съображения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд с оглед необсъждането на представения по делото социален доклад на Дирекция социално подпомагане, [населено място] и събраните по делото доказателства относно съществувалите между ищците и Б. отношения преди смъртта на последния, както и относно негативното отражение на смъртта му върху ищците. Мотивира се становище, че изводът на съда, че причинените на касаторите в резултат на смъртта на Б. Б. неимуществени вреди не надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за връзката между приемни родители и отглеждано от тях дете, е изграден в противоречие с процесуалните правила и е необоснован. Касаторите излагат, че съдът не е съобразил установените по делото обстоятелства, че: Б. Б. е завършил средно-техническо образование, Н. са организирали абитуриентския му бал, както и че Б. е продължил да живее в дома на касаторите и след навършването на пълнолетие. Релевират се доводи, че съдът неправилно е основал заключенията си на показанията на разпитаните като свидетели брат и сестра на починалия, като не е отчел заинтересоваността им с оглед водените от тях дела за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Б. срещу застрахователя. Излагат се оплаквания, че въззивният съд вследствие процесуалните нарушения е достигнал до необоснования и незаконосъобразен извод, че касаторите ищци в качеството на приемни родители на починалия при трагичен инцидент Б. Б. не са от кръга на легитимираните да претендират обезвреда за неимуществени вреди от неговата смърт лица. Касаторите молят решението на въззивния съд да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторите основават на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставят като значими за изхода на спора следните правни въпроси: „1. Кои са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, попадащи в кръга на посочените в Постановление № 4/25.11.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС?; 2. Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?; 3. Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне поисканата с въззивната жалба съдебно-психологична експертиза, когато в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е отказал допускането й?; 4. Следва ли достоверността на показанията на свидетел, заинтересован от изхода на спора, да се преценява с оглед всички доказателства по делото?“ Поддържат, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовават: по първи въпрос – на ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.; по втори въпрос – на решения на ВКС по гр. д. № 78/2010 г., I г. о., гр. д. № 1453/2015 г., I г. о., гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., гр. д. № 980/2011 г., II г. о.; по трети въпрос – на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и по четвърти въпрос – на решения на ВКС по т. д. № 1871/2014 г., II т. о., гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о. и гр. д. № 6369/2014 г., IV г. о. Ответникът „ЗД „Бул инс““ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците И. и Ц. Н. са били приеми родители в периода 2.09.2013 г. – 7.11.2016 г. на Б. С. Б., починал в резултат на ПТП, настъпило на 26.12.2021 г. и причинено виновно от водача И. Л., която е управлявала лек автомобил „Ауди” с ДК [рег.номер на МПС], както и че ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента. В решението е изтъкнато, че механизмът на произшествието, противоправното поведение на водача Л., преживените болки и страдания от ищците вследствие смъртта на Б. са установени от събраните пред първата инстанция доказателства и по отношение на тях не е налице спор пред въззивната инстанция. Съдът е посочил, че по делото няма спор, че Б. е бил неженен, майка му Т. Николова е починала през 2016 г., има еднокръвна сестра Д. Б., братя Л. Б. и А. Б., едноутробен брат Б. Н. и сестра П. Б., които заедно с неговия баща се явяват наследници по закон на починалия при ПТП. В решението са изложени съображения, че съгласно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС кръгът от лица, които имат право да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на близък, включва лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. След обсъждане на събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел, че в случая не се установява между ищците и починалия да е съществувала силна емоционална връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт. Този извод е мотивиран с обстоятелството, че ищците Н. са полагали грижи за Б. Б. в качеството им на утвърдено професионално приемно семейство по силата на сключени договори с ДСП, [населено място], с които същите са поели задължението да предоставят приемна грижа на настаненото при тях дете срещу възнаграждение. Съдът е отчел, че ищците са полагали грижи за детето за период от около три години, както и че към момента на настаняването му в семейството Б. е бил на 16 години и само около година след настаняването същият е навършил пълнолетие и макар да е продължил да живее в дома на приемните си родители е имал самостоятелен живот. Посочил е, че Б. е работил в чужбина, имал е собствени доходи и спестени пари, с които дори е отворил собствено заведение в селото, както и приятелка, с която последните няколко месеца преди смъртта си е живял и в [населено място]. Решаващият състав е изтъкнал, че изводът му е съобразен с установеното извършване на погребението на починалия в [населено място] извор, където е живяло неговото биологично семейство, както и с обстоятелството, че погребението е организирано и платено от неговите биологични роднини - брат му Б. Н., сестра му П. Б. и баща му. Изложил е, че съгласно показанията на разпитаните като свидетели брат и сестра на починалия Б. Н. и П. Б. Б. Б. не е прекъснал връзката си със своите биологични братя и сестри и баща и не е променил отношението си към тях, след като е настанен в приемното семейство. Като е взел предвид изложеното, съставът на Софийски апелативен съд е намерил, че между ищците и починалия са съществували общоприети добри взаимоотношения, основани на взаимна грижа и уважение един към друг, както и че Н. са скърбили за Б. Б., но не е установено причинените им морални болки и страдания да нахвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за връзката между приемни родители и дете, което те отглеждат. Решаващият състав е достигнал до извод, че установените по делото обстоятелства не обосновават наличие на силната емоционална връзка между ищците и починалия и нейното отсъствие в случая изключва проявлението на неимуществени вреди в патримониума на ищците, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изхода на делото. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението на касаторите касае предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, попадащи в кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. Въведен е във връзка с доводите на касаторите, че тъй като са от кръга на лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., в тяхна тежест не е установяването, че са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната връзка. С Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС се прие, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че с ППВС № 4/1961 г. е прието, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно, с ППВС № 5/1969 г., Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. Включването на посочените лица в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете, съответно между съпрузи, и е справедливо, при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход. В обжалваното решение, като е изходил от твърденията на ищците, съдът е установил, че те са полагали грижи за Б. Б. в качеството им на утвърдено професионално приемно семейство по силата на сключени договори с ДСП, с които същите са поели задължението да предоставят приемна грижа на настаненото при тях дете срещу възнаграждение. С оглед тези фактически констатации съдът не е формирал извод, че ищците са лица от очертания с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг на лицата, които имат правото на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния близък. Поради това поставеният от касаторите въпрос за предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лицата, попадащи в кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., въобще не е бил предмет на обсъждане в обжалваното решение. По тези съображения не би могло да се приеме, че въведеният с изложението на касаторите въпрос по т. 1 покрива общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно касационното обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по процесуалния въпрос по т. 2 от изложението, който се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди възраженията и доводите на страните, както и събраните доказателства и да изложи мотиви по тях. Въпросът е поставен в контекста на оплакванията на касаторите, че въззивният съд не е анализирал доказателствата по делото във връзка с доводите на страните, които подробно са възпроизведени в настоящото изложение при обсъждане на касационната жалба. Въпросът има обуславящ правната воля на съда характер, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, формирана с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, между които са цитираните от касаторите и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения от касаторите процесуален въпрос „ Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?“ на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС. По останалите два процесуални въпроси на касаторите, които са обвързани с твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, ВКС ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател Ц. В. Н. следва да внесе държавна такса в размер на 4000 лв. по сметка на ВКС. Касационната жалбоподателка Н. е освободена от заплащането на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение