Определение № 256 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1005/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Б. Х. от [населено място] срещу въззивно решение № 5923 от 31.10.2024 г. по в. гр. д. № 7742/2023 г. на Софийския градски съд с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 20023896 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 17199/2021 г. на Софийския районен съд в частта, с която Н. Г. Х. е осъден да заплати на С. Б. Х. сумата в размер на 8000 лв., представляваща обезщетение за нападение, извършено на 08.12.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.12.2018 г. до окончателното й изплащане. За да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че Софийският районен съд не е разгледал предявения осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 8000 лв., така както е заявен по петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо решение. Предметът на иска се индивидуализира със страни, правопораждащи юридически факти и петитум, и той следва да е ясно посочен в резултативната част на съдебното решение. Съдът е задължен да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищеца в исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение, досежно възраженията за право на задържане и прихващане /чл. 298, ал. 4 ГПК/. Както ищецът, така и ответникът има правен интерес от решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално право. Разглеждането на иск, който не е предявен, и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес, което има за последица обезсилване на недопустимото решение. В процесния случай, решението в обжалваната му част е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Равнозначно ли е непосочването в диспозитива на основанието, на което е разгледан предявеният иск, на произнасяне по непредявен иск. Ответникът по жалбата Н. Г. Х. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Видно от обосновката на поставения въпрос под непосочване основанието на иска касаторката има предвид непосочване в първоинстанционното решение на неговата правна квалификация, т.е. като такъв по чл. 45 ЗЗД. В случая обаче възззивният съд е приел същото за недопустмо не само поради това обстоятелство, а и поради други негови пороци, посочени по-горе, поради което поставеният от касаторката въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. При липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалването не следва да се обсъждат и сочените допълнителни основания за това съгласно приетото с посоченото тълкувателно решение. Направените от касаторката общи касационни оплаквания във връзка с правилността на изводите на въззивния съд не са предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Липсва вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, нито същото е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, каквито пороци не се и релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответника по жалбата за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени от нея. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,