Определение № 190 от 12.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1102/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УСТРА - БЕТОН” ООД, представлявано от адв. Т. Б., срещу решение № 206 от 13.12.2019г. по в.гр.д. № 207/2019г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение № 227 от 02.05.2019г. по гр.д. № 1551/2018г. на РС – Кърджали в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. Д. Д. сумата 20 743,57 лева – неплатена цена на услуги демонтаж на съоръжения от желязо и извозване на строителни съоръжения от желязо по фактура № 0000000019/13.05.2015г. и договор за цесия от 10.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от 20.10.2018г. до окончателното й изплащане, както и сумата 6317,66 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за периода от 20.10.2015г. до 19.10.2018г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният и първоинстанционния съд са се произнесли по непредявен иск и не са се произнесли по действително предявения. Твърди, че в исковата молба и в уточняващата молба ищецът категорично е заявил, че основава претенцията си на непозволено увреждане – на проявено от ответника противоправно и виновно поведение в причинна връзка с вредоносния резултат, като не се излагат твърдения, че отговорността му се търси на договорно основание. В тази връзка счита още, че решението е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд за доказаност на иска по основание и размер, като сочи, че по делото е установено плащане на аванс по съставена и осчетоводена фактура за 24 000 лева, която сума следва да бъде приспадната. В изложението си по чл.284, ал.4, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради недопустимост на въззивното решение, и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът да следи служебно за правилната правна квалификация на иска или само по възражение на една от страните по доклада? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил неоспорената от страните съдебно-счетоводна експертиза, установяваща издаването и осчетоводяването на фактура за аванс в размер на 24 000 лева, за която е ползван и данъчен кредит, като по този начин е процедирал в противоречие с решение № 222 от 27.03.2018г. на ВКС, ТК, II т.о. и цитираната в него съдебна практика, обективирана в решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.

Ответникът М. Д. Д. оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посочената в изложението съдебна практика е неотносима, а въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е намерил за неоснователно оплакването за дадена неправилна правна квалификация, като е посочил, че въз основа на релевираните от ищеца твърдения за извършени от праводателя му в полза на ответника услуги, цената на които не е платена, искът правилно е квалифициран като такъв за неизпълнение на парично задължение, произтичащо от договорно основание, квалифициран по чл.327 ТЗ. Посочил е, че в първоинстанционното производство не е направено възражение от ответника по изготвения по делото доклад, с който е дадена правна квалификация на предявения иск.

Приел е за установено, че праводателят на ищеца „Латит” ООД е издал на ответника „Устра-Бетон” ООД фактура № 0000000019/13.05.2015г. за извършени дейности – демонтаж на съоръжения от желязо и извозване на строителни съоръжения от желязо, на стойност 20 743,57 лева с ДДС, както и че вземането по тази фактура е цедирано на ищеца с цесионен договор от 10.05.2018г.. Обсъдил е заключението на ССЕ и е приел за установено, че фактурата е налична в оригинал в счетоводството на ответника, като е надлежно и своевременно осчетоводена от него, включена е в дневника за покупки за м.май 2015г. и в Справки-декларации за ДДС, данните за данъчен период м.май 2015г. са подадени в ТД на НАП – Пловдив още на 15.06.2015г., както и ответникът е упражнил правото си на приспадане на пълен данъчен кредит в размер на 3457,26 лева по процесната фактура.

С оглед на това въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че когато фактурата не е подписана за получател, но е отразена в счетоводството на получателя, включена е в дневника за покупко-продажбите по ДДС и е ползван данъчен кредит по същата съгласно ЗДДС /както е в случая/, е налице недвусмислено признание на задължението за плащане на получените стоки/услуги и съответно е доказано неговото съществуване.

Въззивният съд е приел, че направеният във въззивната жалба довод за наличие на осчетоводена фактура за аванс № 2 от 30.03.2015г. на стойност 24 000 лева, който е следвало да бъде приспаднат, не е въведен надлежно и в срок с отговора на исковата молба, поради което е преклудиран и не следва да се обсъжда. Посочил е, че в отговора на исковата молба ответника е изложил единствено твърдения, че процесната фактура № 0000000019/13.05.2015г. не е осчетоводена при него и по счетоводни записвания не съществува вземане по тази фактура, които твърдения въззивният съд е счел за опровергани по несъмнен начин от назначената ССЕ. Поради това е достигнал до извод за основателност на предявения иск за заплащане на сумата 20 743,57 лева, което обуславя основателност и на иска за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.10.2015г. до 19.10.2018г. в размер на 6 317,66 лева.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице твърдяната недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по изложените в исковата молба и молбата –уточнение, както и в първото съдебно заседание по реда на чл.143 ГПК твърдения за наличие на неизпълнение на задължение на ответника по издадена от „Латит” ООД фактура № 0000000019/13.05.2015г. за извършени дейности по демонтаж на съоръжения от желязо и извозване на строителни съоръжения от желязо въз основа на договор между двете дружества, с оглед на които е квалифицирал иска като такъв за изпълнение на сключен договор. Поради това е неоснователен доводът на касатора за произнасяне по непредявен иск, респ. за недопустимост на постановеното решение.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на съда служебно да следи за правилната правна квалификация на иска, не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обуловил изхода на делото. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд е приел за неоснователно оплакването му по правната квалификация с мотив, че не е направил възражения по изготвения по делото доклад, с който е дадена правната квалификация. Противно на тези твърдения, въззивния съд е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения главен иск, като е изложил мотиви, че тя съответства на изложените от ищеца твърдения, а липсата на направено от ответника възражение в първоинстанционното производство срещу тази квалификация е посочено само като допълнителен мотив. Поради това формулираният процесуалноправен въпрос не се явява обуславящ мотивите на въззивния съд и не може да обоснове допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Вторият процесуалноправен въпрос на касатора се отнася до задължението на въззивния съд съгласно чл.236, ал.2 ГПК в мотивите си да обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства. По този въпрос не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като в решението си въззивният съд е обсъдил всички относими и своевременно въведени в процеса твърдения и доводи на страните и събраните във връзка с тях доказателства, в това число заключението на назначената ССЕ. Липсата на обсъждане на заключението в частта му относно издадената фактура за авансово плащане в размер на 24 000 лева е обусловено от извода на въззивния съд за липса на своевременно направено от ответника възражение за извършено авансово плащане в посочения размер, във връзка с който извод въпрос не е поставен. Поради това не е налице поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по формулирания процесуалноправен въпрос.

При този изход на делото на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,