Определение № 3241 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1190/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1400/28.11.2025г. по гр.д. № 1605/2025г., в частта, с която Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 1850/ 27.03.2025г. по гр.д. 330/2023г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Е. Д. П. срещу Прокуратурата на Република България (процесуален субституент на държавата), както следва: 1/ над размера за сумата 1 500.00 лв. до 15 000.00 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК за деяние от 14.12.2013 г., за което ищецът е оправдан с присъда по чл. 304 НПК, влязла в сила на 09.02.2018 г., и 2/ над размера за сумата 500.00 лв. до 30 000.00 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК за деяние от 12.02.2014 г., за което ищецът е оправдан с присъда по чл. 304 НПК, влязла в сила на 10.03.2021 г. Решението се обжалва от Е. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: за онези конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за прилагане на критерия за справедливост по иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение, и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да се обоснове, включително като отчете, че на увреденото лица са били взетите най-тежките мерки за процесуална принуда – задържане под стража и домашен арест, както и за начина на определяне на обезщетението, когато съдът установи, че повече от едно незаконни наказателни производства срещу увреденото лице са се развили паралелно във времето. Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на ВКС – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно, тъй като присъдените обезщетения са в занижен размер, неадекватен на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с постановление от 20.02.2014 г. на СРП срещу ищеца е образувано ДП № 594/2014 г. на РУП–СДВР, пр. пр. № 50016/2014 г. на СРП, и с постановление от 04.05.2015 г. срещу ищеца е образувано ДП № 1048/2015 г. на РУП–СДВР, пр. пр. № 16217/2014 г. на СРП. И по двете ищецът е обвинен за престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК за две деяния: първото - от 14.12.2013 г., а второто - от 12.02.2014 г. За деянието от 14.12.2013 г. ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 06.06.2014 г., взетата мярка за неотклонение е „подписка“; по внесен обвинителен акт е образувано нохд № 5497/2016 г. на СРС, постановена е присъда от 04.11.2016 г., с която ищецът е признат за виновен за престъплението и му е определено наказанието лишаване от свобода за срок от 1 година и 2 месеца; присъдата е обжалвана, отменена и с присъда по внохд № 1332/2017 г. на СГС ищецът е оправдан, съгласно чл. 304 НПК; подаден е протест и присъдата е потвърдена с окончателно решение от 09.02.2018 г. по кнохд № 965/2017 г. на ВКС. За деянието от 12.02.2014 г. ищецът е задържан за 72 часа; привлечен е като обвиняем с постановление от 12.07.2016 г.; на 16.07.2016 г. е наложена мярката за неотклонение „задържане под стража“, изменена на 20.09.2016 г. в „домашен арест“ и на 11.02.2017 г. – в парична гаранция 1 000.00 лв.; по внесен обвинителен акт е образувано нохд № 6838/2019 г. на СРС и на 22.02.2021 г. ищецът е признат за невиновен и оправдан, съгласно чл. 304 НПК, а присъдата е влязла в сила на 10.03.2021 г. Ищецът е осъждан със седем влезли в сила присъди за умишлени престъпления. Три от престъпленията са извършени в периода на висящност на двете наказателни производства, за които претендира обезщетенията. Има множество криминални регистрации. В периода на двете обвинения за престъпленията по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, за които е оправдан с влезлите в сила присъди, съответно на 09.02.2018 г. и на 10.03.2021 г., ищецът е напрегнат, изнервен, има чести главоболия, повишено кръвно налягане. Получава кръвоизлив в окото. Отношенията със съпругата му се влошават. Последвал е развод. При задържането под стража при наложената мярка за неотклонение на 16.07.2016 г. съпругата е бременна. Взетата мярка „домашен арест“ се изпълнява в дома на майката на ищеца и това го лишава от възможност да вижда съпругата и боледуващото си дете, които по същото време живеят другаде. Чувствал се психически разклатен и репресиран. При така установените факти въззивният съд е приел, че двете оправдателни присъди, влезли в сила съответно на 09.02.2018 г. и на 10.03.2021 г., осъществяват основанието на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – ищецът е незаконно обвинен за две престъпления по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК и държавата дължи да обезщети по справедливост понесените от него неимуществени вреди, които са по причина на незаконите обвинения (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД). По незаконното обвинение за деянието от 14.12.2013 г. въззивният съд е приел като релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението по справедливост продължителността на това наказателно производство, което приключва в разумен срок – през близо четиригодишния период на висящност то е преминало през досъдебна и съдебна фаза в три инстанции, и взетата по него най-лека мярка за неотклонение. По незаконното обвинение за деянието от 12.02.2014 г. въззивният съд е приел като релевантни обстоятелства общата продължителност на това наказателно производство, надвишаваща разумния срок – през периода от четири години и осем месеца, то е преминало през досъдебна фаза, като съдебната фаза е в една инстанция, и взетите най-тежки мерки за процесуална принуда. От друга страна, въззивният съд е съобразил, че стадии от двете наказателни производства, за които се претендира обезщетението, са се развили паралелно във времето – в периода от 12.07.2016 г. до 09.02.2018 г. ищецът е незаконно обвинен за двете престъпления по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК; това, че от 09.11.2015 г. е задържан под стража и по друго наказателно производство – по нохд № 458/2016 г., по което ищецът е осъден, т.е. паралелно във времето е търпял най-тежката мярка за неотклонение за друго извършено престъпление; седемте влезли в сила присъди, включително това, че три от престъпленията, за които е осъден, ищецът е извършил в период на висящност на наказателните производства за престъпленията по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, за които е оправдан; липсата на медийно разгласяване на незаконните обвинения, това, че не са се отразили на професионалната реализация и за ищеца не са настъпили репутационни вреди, че здравословното му състояние не е било съществено увредено, освен негативните преживявания, свързани със страха от несправедливо осъждане. Отказал е да приеме, че точно тези обвинения и взетите по второто най-тежки мерки за процесуална принуда са се отразили неблагоприятно на семейния му живо Въззивният съд е определил сумата 1 500.00 лв. за адекватно обезщетение на неимуществените вреди по причина на незаконното обвинение за деянието от 14.12.2013 г., и сумата 4 500.00 лв. - за незаконното обвинение за деянието от 12.02.2014 г. Така мотивирано, решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар повдигнатите въпроси да го обуславят. По повдигнатите въпроси настоящият състав приема, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди на лицето, увредено от незаконно обвинение, от значение са задължителните указания, дадени с т. 11 ППВС № 4/23.12.1968 г. Разяснено е, че понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица обективно проявени обстоятелства, които се намират в пряка или косвена връзка с непозволеното увреждане и се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението. Казуалната практика на Върховния касационен съд по този иск, която се основава и на т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС, пояснява, че обективната отговорност на държавата в съставите по ЗОДОВ е с деликтен характер и съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за накърняване на неимуществените блага, защитени от Конституцията и КПЧОС - чест, достойнство, добро име, лична свобода и неприкосновеност, неприкосновеност на личния и семейния живот и т.н., които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконното обвинение. Поради това релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението са: тежестта на престъплението, в извършването на което увреденото лице е било незаконно обвиненено; дали обвинението е било за едно или няколко престъпления – умишлени или по непредпазливост; общата продължителност на наказателното производство; взета ли е или не мярка за неотклонение, нейният вид и интензитет и има ли и други наложени мерки за процесуална принуда, като съдът е длъжен да изясни по какъв начин всичко това се е отразило на незаконно обвинения – има ли влошаване на здравословното му състояние, от какъв вид и в каква степен, неговите преживявания от наказателната репресия, и изобщо – цялостното отражение на незаконното наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. В мотивите на решението съдът е длъжен да посочи конкретните установени по делото обстоятелства, които са в пряка или косвена връзка с незаконното обвинение, и да изясни значението им за размера на обезщетението, което се определя в глобален размер, като отчита и засегнатата неимуществена сфера на увреденото лице от взетите мерки за процесуална принуда по приключилото наказателно производство. Ориентир е и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението не трябва да води до неоснователно обогатяване на увреденото лице. В трайно установената практика Върховният касационен съд приема също, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът е длъжен да съобрази това, че стадии от няколко наказателни производства срещу увреденото лице са се развивали паралелно във времето. Интензитетът на причинения общ противоправен резултат – за вредите, понесени от незаконното обвинение на увреденото лице, за които държавата дължи обезщетение по справедливост (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД), следва да бъде съобразен адекватно, когато по същото време срещу същото лице е имало и други наложени мерки за процесуална принуда, включително най-тежките, по други наказателни производства, които обаче са приключили с осъдителна присъда. Обезщетението следва да е адекватно на понесените вреди, а не да е източник на неоснователно обогатяване. Обжалваното решение не противоречи, а съответства на актовете на нормативно и казуално тълкуване на ВС и ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД. Следователно по повдигнатите въпроси е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви съдът