Определение № 60681 от 13.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1984/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Зв. Н., действаща като постоянен синдик на „Петрол Холдинг“,АД/н/, [населено място] и касационна жалба на М. Д. като представител на „Франсис резидънс“ЕООД/н/, в качеството му на изпълнителен член и законен представител на „Морско казино“ ЕАД / н/ против решение № 68 от 12.07.2021 г. по т. дело № 377/2021 г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касация – „Морска градина Варна“, ЕАД, [населено място] счита, че жалбата на „Петрол холдинг“АД/н/не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липса на основания за това, като са изложени и доводи за неоснователност на същата. По отношение жалбата на М. Д. като представител на „Франсис резидънс“ЕООД, в качеството му на изпълнителен член и законен представител на „Морско казино“ ЕАД / н/ е поддържал недопустимост на производството, поради това, че със съдебно решение по реда на чл.710 ТЗ вр. чл.711, ал.1 ТЗ са прекратени правомощията на органите на „ Франсис резидънс“ЕООД / н/ и същото не би могло „ да бъде орган на управление на длъжника“. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: По жалбата на Зв. Н., действаща като постоянен синдик на „ Петрол Холдинг“,АД/н/, [населено място]: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал основание по чл.280,ал.2, предл.2-ро ГПК, като е твърдял, че постановеният съдебен акт е недопустим поради нарушаване правото му на участие в производството пред въззивния съд. Подробно е развито оплакване, че съдът не е спазил срока по чл.56,ал.3 ГПК, а връчването на електронен адрес е процесуално незаконосъобразно, тъй като страната не е отправяла искане до съда да бъде уведомявана по този начин. Като друго основание за недопустимост на решението е посочено и това, че въззивника „ Морска градина Варна“ ЕОД няма правен интерес от обжалване на решението, тъй като това дружество е кредитор и неговия правен интерес е свързан само с възобновяване на производството по несъстоятелност. Страната е поставила въпросите – 1/„ Основателността на молбата за възобновяване на спряното производство по несъстоятелност, подадена в рамките на едногодишния преклузивен срок по чл.632,ал.2 ТЗ, обвързана ли е с предоставяне на доказателства за предплащане на определената сума за разноски по чл.629б ТЗ от страна на кредитора в рамките на същия този срок“, 2 / „При отправено искане за възобновяване на производството по несъстоятелност, на основание чл.632,ал.2 от ТЗ, допустимо ли е съдът да промени посочения размер на началните разноски за провеждане производство по несъстоятелност, определен поради постановяване на решение по чл.632,ал.1 от ТЗ.“ По първият въпрос касаторът е поддържал основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Посочено е в тази връзка, че в общо изброената практика на ВКС е било прието, че предвиденият в чл.632,ал.2 ТЗ едногодишен срок е относим към датата на подаване молбата за възобновяване на спряното по реда на ал.1 производство по несъстоятелност, а не към задължението за представяне на доказателства за наличието на достатъчно имущество, респ. внасяне на необходимата сума за предплащане на разноските по чл.629б ТЗ. Направено е кратко оплакване в тази насока за това, че съдът не съобразил, че молбата била подадена в едногодишния срок. По втория въпрос е поддържано същото основание и също така са изброени актове на ВКС, като от решение №80/21г. е възпроизведена част, с която съставът на ВКС, ІІ т.о. е посочил, че съдът е задължен да определи разноските и в случай, че прецени, че не са достатъчни да даде възможност за заплащането им от кредиторите като извърши и преценка за размера на необходимите разноски. По втория въпрос страната е поддържала и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК като е развила съображения, че в практиката на Европейския съд по правата на човека било признато правото на юридическите лица да бъдат освободени от заплащането на държавна такса. Лаконично е посочено, че този извод следвало да бъде приложен по аналогия и по отношение на определяне на разноските в производството по несъстоятелност. Страната е поддържала общо и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с краткото оплакване че в разпоредбата на чл.632 ТЗ и чл.629б ТЗ липсвали критерии за определяне на сумата, която следва да бъде предплатена за начални разноски. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение, касаторът не обосновава извод за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поддържаните основания по чл.280, ал.2 предл. 2-ро ГПК се разглеждат служебно и без да са налице предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК, поради което и въведените оплаквания за недопустимост на съдебният акт следва да бъдат разгледани. Касаторът е поддържал като довод за недопустимост на постановеното решение накърняване правото му на участие в съдебния процес пред възивния съд. Това оплакване е изведено от това, че страната намира за неправилно, приетото от съда в съдебно заседание от 06.07.21г., че „Петрол холдинг“ АД / н/ е редовно призован, с оглед уведомяването му на имейл адрес. Посочено е още, че макар и уведомяването да е осъществено десет дни преди заседанието, то било извършено, преди влизане в сила на чл.41а ГПК. Освен това са развити и доводи, свързани с оплакването, че съдът не се е съобразил с искането на синдика на касатора за отлагане на делото, поради получаване на призовка за заседанието преди изтичане на седмодневния срок. Така развитите съображения са неотносими към соченото основание. Твърдението за нарушаване правото на участие на страната в процеса не съставлява довод за недопустимост на акта,а оплакване за допуснато от състава процесуално нарушение, което в случая дори не е обосновано като съществено, тъй като страната не сочи как нейното призоваване чрез имейл адрес и неуважаване искането за отлагане на делото са рефлектирали върху правните изводи на състава, респективно върху правилността на съдебният акт. Дори не се твърди, че страната би ангажирала доказателства, респективно би навела допълнителни доводи, които ако биха били допуснати, респективно съобразени биха променили правния резултат. Следователно, доводът е правно необоснован като такъв водещ до недопустимост на акта. Не се обосновава и такъв валиден довод с твърдението, че „Морска градина Варна“ЕАД няма правен интерес от подаване на жалба, поради което и постановеното решение било недопустимо. При изрично въведеното законово правило за обжалваемост на актовете на съда по несъстоятелността на решенията по чл.632 ТЗ, то всеки кредитор има право на проверка по реда на инстанционния контрол на правилността на постановеният по този ред съдебен акт. Нормата не изключва актовете, с които е допуснато възобновяване на производството по несъстоятелност. Следователно и правото на жалба се извежда от закона, като правният интерес при така признатото право е имплицитно съдържащ се в установеното законово правило и не следва изрично да бъде обосноваван. Или, с този довод страната не установява недопустимост на съдебния акт. Поставените от страната въпроси не установяват общо основание т.е. не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Така първият поставен въпрос няма относимост към решаващите изводи на състава, тъй като съдът не е обвързал неоснователността на молбата за възобновяване на производството с това, че е подадена извън едногодишният срок, нито я е поставил в зависимост / така както съдържателно е обоснован въпроса/ спрямо този срок, от представяне на доказателства за плащане на разноските. Неговите решаващи изводи са свързани с това, че с влязлото в сила решение за спиране на производството по несъстоятелност е определен размер на разноските, които следва да бъдат заплатени – 7919лв. Обосновано е освен това, и че така определената сума / дори в този размер/ към момента на постановяване на решението вече е крайно недостатъчна за продължаване на производството и е направен извод в тази връзка, че с плащане на сумата 1300лв. делото е само формално възобновено, тъй като се налага отново да бъде спряно, поради липса на имущество, с което да бъдат обезпечени разноските. Така е достигнат решаващият извод, че определената и внесена сума на разноските не позволява нормално продължаване и приключване на производството, като не се твърди наличие на имущество, нито се заявява готовност за плащане на достатъчен размер разноски. Добавено е и това, че по делото не се предприемат никакви действия освен одобряване на разходите на синдика, представляващи негови месечни възнаграждения. Следователно, с оглед тези решаващи мотиви липсва относимост на поставения първи въпрос, който освен това е зададен и съдържателно некоректно тъй като в производството не е било спорно, че сумата от 1300лв. е заплатена а и са представени доказателства за това. Вторият въпрос, дори и да бъде приет за релевантен, не е разрешен от въззивния съд по начин, различен от сочената и обобщена от касатора съдебна практика на ВКС, с която се обсъжда единствено повишаване на размера на необходимите разноски, с оглед нормалното протичане на производство, но не и тяхното намаляване до степен, която е безполезно да бъдат внасяни. Развитото разбиране, че така приетото от въззивният съд противоречи на практиката на ЕС, с която се третират въпроси, свързани с освобождаване от заплащане на държавни такси от юридически лица е правно несъстоятелно. Този извод се налага поради това, че така цитираната практика разглежда отношенията на търговеца при възникнали негови фискални задължения с оглед осъществяване на неговото право на правосъдие. Следователно, същата няма никаква относимост към разноските в производството по несъстоятелност, които не са фискални задължения и поради това не могат да бъдат поети от държавата в хипотеза на освобождаване на търговеца от тях. Общо заявеното твърдение / без да се конкретизира правният въпрос/ за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради липса на критерии в нормативната база за определяне размера на разноските също е правно необосновано, тъй като цитираните норми са достатъчно ясни, а и размера на разноските е съразмерен на необходимостта от обезпечаване минимално дължимото за провеждане на производството по несъстоятелност. И тук следва да се подчертае, че това твърдение би имало относимост само ако се поддържа, че разноските, които са определени са прекомерни и излизат извън рамките на необходимото за нормалното протичане на производството, но не и в хипотеза, при която тези разноски са очевидно недостатъчни за продължаване на това производство т.е. не покриват дори минимално определените разходи. С оглед така представеното изложение по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се налага извод че страната не обосновава наличие на предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. По касационната жалба на „Франсис резидънс“ЕООД, в качеството му на изпълнителен член и законен представител на „Морско казино“ ЕАД / н/: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285 ГПК. Същата е процесуално допустима по следните съображения: Ответникът по касация – „Морска градина Варна“, ЕАД, [населено място] счита, че жалбата на „Франсис резидънс“ЕООД, в качеството му на изпълнителен член и законен представител на „Морско казино“ ЕАД / н/ е недопустима, поради това, че със съдебно решение по реда на чл.710 ТЗ вр. чл.711, ал.1 ТЗ са прекратени правомощията на органите на „ Франсис резидънс“ЕООД / н/. Изложени са съображения, че поради това, дружеството не би могло да бъде орган на управление на длъжника. Доводите са неоснователни. С решението по чл.711, т.3 ТЗ / безспорно постановено по отношение на „ Франсис резидънс“ЕООД / н/ се ограничават правомощията на органите на дружеството – длъжник, но това ограничение е свързано само с постигане на основните цели на производството по несъстоятелността му и като обслужващи съответната фаза на несъстоятелност. Т.е. това ограничение е по отношение на правомощията на органите на обявеното в несъстоятелност дружество, като рефлексията е само върху преустановяването на дейността му като стопански и правен субект. С това решение / по чл.711,т.3ТЗ/, следователно, не се преустановяват автоматично правата, възникнали с оглед учредено представителство, особено ако тези права не са заличени / какъвто е разглеждания случай/ в Търговския регистър по съответния ред. Т.е. при удостоверяване, чрез надлежно вписване на това, че „ Франсис резидънс“ ЕООД /н/ самостоятелно може да представлява несъстоятелния длъжник „ Морско казино“ЕАД / н/ то подадената от него касационна жалба е допустима и следва да бъдат разгледани сочените основания за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът на първо място е поддържал основанието по чл.280, ал.2 ГПК, в хипотеза на очевидна неправилност, обоснована лаконично с единственото оплакване, че на дружеството било нарушено правото му на участие в производството пред въззивният съд, тъй като било призовано за съдебно заседание чрез синдика, а не чрез органния си представител. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК предполага обосноваване от страна на касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, и събраните доказателства. Очевидната неправилност следва да може да бъде изведена от мотивите на съдебното решение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала тъй като оплакването за нередовното й призоваване, съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение и като такова е довод за неправилност на акта, а не за очевидна неправилност. Освен това, страната не е развила и каквито и да било съображения за относимостта на това твърдение към правилността на направените от състава решаващи изводи. Това че, не се сочат доводи, които да обосновават такава неправилност, произтичаща от нарушеното право, също води до извод, че не е налице очевидна неправилност на акта. Касаторът е формулирал въпрос, който е обосновавал при предходно разгледаното основание като довод за очевидна неправилност, а именно – „В производството по чл.632,ал.2 и ал.4 ТЗ несъстоятелния длъжник се представлява от органния си представител или от синдика“ Така поставен въпросът не е релевантен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като липсва обоснована връзка с решаващите изводи на състава, спрямо които същият няма относимост. С оглед така депозираното изложение не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение