Определение № 279 от 17.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 491/2011 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от М. М. М. срещу решение № 159 от 29.12.2010 г. по в. гр. д. № 358/2010 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 301 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 1213/2007 г. на Разградския районен съд в частите, с които е отказано приложението на чл. 12, ал. 2 ЗН, като по този начин жилищният имот се възложи на съделителя-касатор, и е отказано заплащане на разходите от същия съделител за издръжката на наследодателите; уважена е претенцията по сметки на съделителката Г. М. С., като й е присъдена дължима рента за земеделските земи, останали в наследство. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответницата по касация Г. М. С. - ищца по делото, не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа твърдение за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /което, предвид липсата на позоваване на задължителна съдебна практика и съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/- съдът е произнесъл по материалноправните въпроси, свързани с отказа на окръжния съд да признае на касатора увеличение на дела му в имот, след като е спомогнал да се увеличи наследството, както и в отказа да се признаят положените от касатора грижи и издръжка за наследодателя като увеличение при делбата. Според касатора тези въпроси са решени в противоречие с решение № 311 от 31.03.1992 г. по гр. д. № 952/1992 г. и решение № 380 от 18.09.1989 г. по гр. д. № 246/1989 г., двете на ВС, І-во г. о. Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, защото дадените от въззивния съд разрешения на поставените въпроси не са в противоречие с посочената съдебна практика. Така, с решение № 311/1992 г. на Върховния съд е прието, че искането по чл. 12, ал. 2 от ЗН е конкретно, особено приложение на принципа на неоснователното обогатяване, във връзка с увеличаване имуществото на наследодателя, за което е спомогнал наследникът. Когато наследникът има материален принос в уголемяването и при предпоставка, че не е възнаграден по друг начин /чрез завещание, дарение, ползуването на имота през определен период от време/, той може да иска в делбата това увеличение да се пресметне в негова полза. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изхождал именно от така изяснената характеристика на посоченото имуществено право, но не го е уважил по съображения, че, на първо място, претенцията не е доказана при условията на главно и пълно доказване - не е установено по несъмнен и безспорен начин претендираните подобрения в имота да са извършени само със сили и средства на съделителя М.; отчетено е и обстоятелството, че 1/2 ид. ч. от жилищния имот /дворно място и постройки/ са били придобити от касатора и съпругата му още през 1968 г., като липсват доказателства как е било разпределено ползуването на имота. На второ място съдът приел, че разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН изисква сънаследникът, спомогнал да се увеличи наследството, да не е бил възнаграден по друг начин за това увеличение - чрез дарение, завещание или по друг начин, включително и ползуването на имота през определен период от време - а в разглеждания случай се установява, че след 1992 г. М. е ползувал преимуществено целия имот и следователно не може да се възползува от привилегията за присъждане на имота в негов дял. От изложеното следва, че отказът да се приложи разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН е с оглед приложението на нормата към конкретната фактическа обстановка, а не е резултат от наличието на противоречиво разрешаван въпрос и затова липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не се разкрива противоречие и с решение № 380/1989 г. на Върховния съд, според което искането на сънаследник против сънаследници за заплащане на припадащата им се част от положените от него грижи и дадена на наследодателя издръжка е иск за присъждане на това увеличение при делбата. В разглеждания случай искането за заплащането на сумата 7 200 лева, съставляваща разходи за издръжката на наследодателите, е прието за неоснователно, тъй като по делото не са били представени доказателства за нужди на същите, по-големи от обичайните за тяхната възраст. За целия претендиран период те са получавали пенсии, които приблизително съвпадат със сумите за издръжка на едно лице, настанено в дом за стари хора; и двамата не са били лежащо болни /с изключение на последните две седмици от живота на наследодателката Р. М./, съжителствували са в общо домакинство с ответниците по делото /касатора и съпругата му Г. Н. М./. Следователно, становището за основателност на искането е резултат от дейността на съда по обсъждане на доказателствата и формиране на правните изводи, а не се дължи на противоречива съдебна практика, която да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.