Определение № 60408 от 05.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1889/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. Н. Г., представлявана от адв. М. Д., срещу решение № 145 от 18.05.2020г. по в.т.д. № 391/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, 1 състав, с което е потвърдено решение № 175 от 24.07.2019г. по т.д. № 88/2018г. на Габровски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. Н. Г. против ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ в частта над сумата 6 400 лева до сумата 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 02.10.2015г. ПТП до окончателното изплащане.

Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен указаните в задължителната практика на ВКС критерии за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Излага и съображения за липса на доказателства за наличието на съпричиняване на увреждането от нейна страна и за незаконосъобразност на противния извод на въззивния съд. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Самото нарушение на правилата, установени в ЗДвП, основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, или правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД изисква по безспорен и категоричен начин да се докаже извършването на конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, независимо дали поведението му като цяло е било противоправно и в частност – налице ли е виновно нарушение по ЗДвП? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение – 6 от 03.02.2017г. по гр.д. № 53091/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и ППВС № 17 от 18.11.1963г.

2. Следва ли съдът при преценката за наличие или липса на съпричиняване да даде отговор на въпроса какво е произшествието да е настъпило „в зоната на пешеходната пътека“, коя е тази зона? (Припокрива ли се понятието „зоната на пешеходна пътека“ със „зона на произшествието, обозначена с хоризонтална пътна маркировка тип М8.1.? Счита, че въпросите са решени в противоречие с решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 6 от 03.02.2017г. по гр.д. № 53091/2015г. на ВКС, ГК, III г.о.

3. Следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази социално-икономическото положение в страната към датата на деликта, както и размера на нормативно определените лимити на застрахователната отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, размера на минималната и средната работна заплата в страната и инфлационните процеси към датата на деликта? Сочи се противоречие с решение № 131 от 04.01.2016г. по т.д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 131 от 04.01.2016г. по т.д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, представляван от адв. С. М., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: 1/първият въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като съдът не се е позовал единствено на формалното нарушение на чл.113 и чл.114 от ЗДвП от страна на ищцата; 2/вторият въпрос е неясно формулиран и е с чисто технически характер, а същевременно, от събраните доказателства се установява, че произшествието и станало извън зоната на пешеходната пътека; 3/ решението не е постановено в противоречие с практиката по приложението на чл.52 ЗЗД; 4/ в изложението не са посочени аргументи, обуславящи допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните наличието на валидно застрахователно правоотношение към момента на ПТП, настъпило на 02.10.2015 г. в [населено място], при което е пострадала ищцата. Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата от съда САТЕ е приел за установено, че водачката на лекия автомобил, с който е причинено ПТП, е реагирала със закъснение на пресичащата пътя ищца и е разполагала с техническата възможност да спре автомобила и да предотврати контакта между него и пешеходката. Поради това е намерил за установена вината на делинквента, нарушил чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата, и е изключил наличието на „случайно деяние”, като на основание чл. 272 от ГПК е препратил към подробните и задълбочени мотиви на първостепенния съд в тази насока. Въззивният съд е преценил като неоснователно и опровергано от заключението на СМЕ и възражението за липса на причинна връзка между нараняванията на ищцата и страданията й и претърпяното от нея ПТП. Поради това е достигнал до извод за наличие на кумулативните предпоставки от сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД.

Въззивният съд е посочил, че според заключението СМЕ на ищцата са причинени при ПТП на 02.10.2015 г. следните травматични увреждания: счупване на пета предстъпална кост на дясното ходило в предната й част, под главичката на костта, което представлява по своя характер средна телесна повреда, и травма на лакътя на дясната ръка, изразяваща се в оток и представляваща лека телесна повреда. По отношение на счупването е било приложено консервативно лечение – на ищцата е поставена ортопедична ортеза на дясното стъпало в продължение на два месеца. Съобразил е, че според заключението ищцата е имала болки при ходене в дясното стъпало по време на имобилизацията на крайника и затруднения при самообслужване, като болките са били с по-висок интензитет през първите три месеца /периодът на възстановяване на ищцата от претърпяната травма на дясното стъпало е бил 3-3,5 месеца, като към момента на изготвяне на СМЕ липсват последици от претърпяното травматично увреждане на дясното стъпало/, след което започнали да намаляват, но се появявали периодично при стъпване върху дясното ходило – ищцата имала и усещане за изтръпването му.

Обсъдил е и показанията на свидетелка А. Д. М., свекърва на ищцата, според които към момента на ПТП ищцата имала бебе на четири месеца и не можела да се грижи сама за него и поради това свидетелката й помагала; от страх й спряло млякото, стряскала се насън. Въззивният съд е посочил, че тези обстоятелства също представляват претърпени от ищцата неимуществени вреди, които следва да се вземат предвид, заедно с възрастта й към момента на ПТП /17 години/.

Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, като се вземат предвид посочените по-горе обективни обстоятелства, както и това, че с оглед възрастта на ищцата –. 17 г., травмата в счупеното дясно ходило към момента на извършване на СМЕ е отшумяла и ищцата е напълно възстановена. Намерил е, че с оглед принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди от ПТП следва да бъде определен на 8 000 лева, до какъвто извод е стигнал и първостепенният съд.

Въззивният съд е приел за основателно направеното възражение за съпричиняване от страна на ищцата. Посочил е, че съгласно заключението на САТЕ ищцата е пресичала пътното платно извън пешеходната пътека, като според вещото лице задната част на автомобила е била в близост до южната част на пешеходната пътека в момента на ПТП, т.е. той е бил преминал пешеходната пътека в момента на удара. С оглед на това обстоятелство въззивният съд е намерил, че процентът на съпричиняване от страна на ищцата следва да бъде определен на 20%, имайки предвид, че водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата и е могъл да предотврати ПТП, поради което носи по-голяма отговорност за него. По тези съображения е достигнал до извод, че размерът на обезщетението следва окончателно да бъде определен на сумата 6 400 лева, до какъвто извод е достигнал и първостепенния съд.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите два материалноправни въпроса са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и са обусловили изхода на делото, но не са разрешени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно формираната по приложението на чл.51, ал.2 ГПК съдебна практика, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. В случая въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към подробните мотиви на първоинстанционния съд относно механизма на настъпване на ПТП и поведението на виновния водач и въз основа на заключението на САТЕ е приел за доказано възражението за съпричиняване, споделяйки по този начин съображенията на първоинстанционния съд, че с поведението си пострадалата е допринесла за настъпване на произшествието, тъй като е пресичала пътното платно на необозначено място, без да се съобрази с положението на приближаващия автомобил. Следователно, противно на твърдението на касаторката, изводът за наличие на съпричиняване е обоснован не само с факта на пресичане на пътното платно на необозначено място, но и с обстоятелството, че при предприетото пресичане пострадалата не се е съобразила с положението на автомобила. Несъгласието на касаторката с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Формулираният трети въпрос относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, съобразявайки ги след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищцата увреждане, вида и периода на проведеното лечение, настъпилото пълно възстановяване, както и при определяне на справедливия размер на обезщетението е споделил изводите на първоинстанционния съд, който е взел предвид социално-икономическото състояние в страната към момента на настъпване на произшествието. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която настоящата инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

С оглед наличието на постоянна практика на ВКС по поставените въпроси, от която въззивният съд не се е отклонил, не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2334 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,