Определение № 2390 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2786/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. №3091/14.03.2025г., подадена от Г. Т. Т., М. П. П., И. П. П., Т. Т. Т. и Г. Т. Т., чрез процесуалния представител адвокат Р. К. от АК-Р., срещу решение №70 от 14.02.2025г. по в.гр.д.№979/2024г. на Русенския окръжен съд, ІV граждански състав в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. Д. Д. насрещни искове като Г. Т. Т. е осъдена да заплати на Д. Д. Д. сумата от 3927.92 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; М. П. П. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; И. П. П. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; Т. Т. Т. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; Г. Т. Т. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост и нарушения на материалния закон, поради което се иска също ода бъде отменено и вместо това предявените насрещни искове бъдат отхвърлени.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички искания и възражения на страните, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на делото, както и да изложи мотиви защо едни приема, а други не.

По така поставения въпрос касаторите поддържат, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №7 от 08.02.2012г. по гр.д.№510/2011г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №92 от 06.11.2019г. по т.д.№2100/2018г. на І т.о. на ВКС и решение №149от 03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на ІІІ г.о. на ВКС като не е обсъдил наведените от тях доводи, че Д. Д. и Т. Д. никога не са били владелци на имота, а обикновени държатели, тъй като са били допуснати да живеят в имота от Г. Т., майка на Т. Д., и че нито едно от описаните в исковата молба действия не е от характер да „обърне“ държането на имота във владение, след като не е доведено до знанието на собствениците.

2. За приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС в хипотеза, при която фактическата власт е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД) и липса на уведомяване на собственика на промяната на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение.

По така поставения въпрос касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №12 от 19.02.2014г. по гр.д.№1840/2013г. на І г.о. на ВКС; решение №29 от 09.08.2009г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №196 от 18.03.2019г. по гр.д.№137/2018г. на І г.о. на ВКС; решение №270 от 20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС.

3. За значението на вписването на констативен нотариален акт по давност в Агенция по вписванията като действие за довеждане на намерението да се свои имотът до знанието на предишните собственици.

Касаторите поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №705 от 29.10.2010г. по гр.д.№1744/2009г. на І г.о. на ВКС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. Д. Д., чрез процесуалния представител адвокат Т. В., изразява своето становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Г. Т. Т., М. П. П., И. П. П., Т. Т. Т. и Г. Т. Т. са предявили срещу Д. Д. Д. и Т. И. Д. иск за признаване за установено, е петимата ищци са съсобственици на недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна сграда, находяща се на [улица] кв. ДЗС на [населено място], представляваща сграда с идентификатор [№]1 с адрес: [населено място], [улица], при права от 12/18 ид.части за Г. Т., 3/18 общо за М. П. и И. П. и 3/18 ид.части общо за Т. Т. и Г. Т., както и за предаване на владението върху съответните идеални части.

В срока за отговор Д. Д. Д. е оспорил така предявения иск като е предявил и насрещни искове за заплащане на направените подобрения и необходими разноски.

В срока за отговор по насрещните искове ответниците по тях са оспорили изцяло основателността с твърдения, че Д. Д. Д. и бившата му съпруга Т. Д. са ползвали имота със знанието и съгласието на собствениците, т.е. са имали качеството „държатели“.

С решение №1002, постановено от първоинстанционния съд на 10.07.2024г., е признато за установено по отношение на Д. Д. Д. и Т. И. С., че Г. Т. Т. притежава 15/36 ид.части от имота, М. П. П. и И. П. П. притежават общо 6/36 ид.части от имота, а Т. Т. Т. и Г. Т. Т. притежават общо 6/36 ид.части от имота. Предявеният от Г. Т. Т. иск е отхвърлен в установителната му част за разликата над 15/36 ид.части до пълния предявен размер от 27/36 ид.части. Съставеният на 09.12.2011г. нотариален акт върху недвижим имот, придобит по давност, е отменен в частта над 11/16 ид.части до размер на 27/36 ид.части. Предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск е отхвърлен изцяло в осъдителната му част. Изцяло са отхвърлени и предявените от Д. Д. Д. насрещни осъдителни искове.

Така постановеното решение е обжалвано пред въззивния съд само от Д. Д. Д. в частта, с която са отхвърлени предявените от него насрещни искове с доводите, че след като никога не е бил съсобственик с ответниците по насрещните искове, то не е било необходимо да демонстрира намерението си за своене спрямо тях. Поддържа, че се касае за завладяване на чужд имот, в който случай не е необходимо собственикът да бъде уведомяван за намерението за своене на имота му, а единствено владението да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно, като при предявена претенция за заплащане на подобренията не е необходимо правото на собственост да е било придобито по давност от владелеца.

Ответниците по предявените насрещни искове са поддържали пред въззивния съд, че Д. Д. и Т. С. са имали качеството „държатели“ и са упражнявали фактическата власт върху имота въз основа на заем за послужване (били са допуснати да ползват имота от Г. Т.) със знанието и съгласието на останалите съсобственици и промяна в намерението, с което е била упражнявана фактическата власт, спрямо тях не е било демонстрирано.

При така очертания спорен предмет от фактическа страна въззивният съд е приел следното: На 09.12.2011г. е съставен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност №109, том ІІІ, рег.№9096, н.д.№362/2011г., с който въз основа на постановление за обстоятелствена проверка Т. И. Д., дъщеря на Г. Т. Т., е призната за собственик на имота по време на брака си с Д. Д. Д., като бракът е сключен на 12.05.2004г. и прекратен с развод по взаимно съгласие с решение №1756 от 11.12.2023г. по гр.д.№5403/2023г. на Русенския районен съд, влязло в сила на 11.12.2023г. С решение №1304 от 03.07.2023г. по гр.д.№2882/2022г. е признато за установено по отношение на Г. Т. Т., че Т. И. Д. и Д. Д. Д. не са собственици на 11/16 ид.части от недвижимия имот, представляващ едноетажна жилищна сграда, находяща се на [улица] [населено място].

Посочено е, че основният мотив на първоинстанционния съд по настоящето дело при отхвърлянето на предявените насрещни искове е признаване силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№2882/2022г., от което е бил направен извод, че Т. И. Д. и Д. Д. Д. не са били владелци на имота, като е прието, че решението по гр.д.№2882/2022г. се ползва по въпроса за отреченото владение не само по отношение на Г. Т. Т., но и по отношение на останалите съсобственици. Този мотив е приет от въззивния съд за неправилен.

Изложени са съображения, че предмет на доказване в производството по гр.д.№2882/2022г. е било обстоятелството дали Т. И. Д. и Д. Д. Д. са придобили по давност къщата към момента на съставяне на нотариалния акт, т.е. към 09.12.2011г., но по въпроса за държането/владението след тази дата решението не се ползва със сила на пресъдено нещо и в настоящето производство съдът на общо основание трябва да изследва с какво съзнание е упражнявана фактическата власт върху къщата след 09.12.2011г.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. Т. П., З. А. А., Д. П. И., П. Г. Д. и Б. Д. К. въззивният съд е приел за установено, че Т. и Д. са плащали за материалите, влагани в ремонтите, както и за труда на майсторите, като през 2014г. къщата била измазана отвън, била поставена дограма, бил направен покривът (за което Д. и лично помагал); била направена стопанската постройка, в която Д. гледал животни; през 2019г. и 2020г. била направена пристройка, т.нар. „лятна кухня“; била направена банята, като сложили и тоалетна, понеже дотогава тоалетната била извън къщата. Прието е за установено също така, че всички роднини мислели, че имотът е техен, вкл. Ц., бившият съпруг на Г. Т. и Т., племенник на Г. Т., който помагал при ремонта; че Т. влагала в ремонта на къщата всички пари, спечелени от сезонна работа на морето, като Д. също ходел да работи на морето (двамата едновременно ходели на морето да работят, а когато се върнели правели ремонти); че през 2011г. се снабдили с документ за собственост на къщата на тяхно име и Г. била съгласна с това, след което започнали ремонтите.

Съобразено е и направеното от Т. Д. изявление по делото, а именно: „Ние нямахме имот. Искахме да имаме нещо. Това ни беше единствената възможност, за да придобием нещо“.

Съобразено е, че вписването на нотариалния акт се състои в даване на гласност (чл. 1 от Правилника за вписванията) и всеки може да поиска справка за вписванията, отбелязванията и заличаванията, както и извлечения от съдържанието на всички книги и регистри, незаверен препис от всички вписани и отбелязани актове или актове за заличаване, както и удостоверение за наличието или отсъствието на вписване (чл. 42 ПВп).

Изложени са съображения, че снабдяването с нотариален акт за собственост по давност обективира намерение за своене на вещта, като е прието, че съпрузите след съставянето на нотариалния акт през 2011г. със съвместни усилия са започнали да подобряват жилищната сграда, която са владели като своя, при което всички претендирани в насрещната искова молба подобрения са установени от свидетелите. Съобразено е, че никой от ответниците по насрещния иск не е оспорвал владението на Т. И. Д. и Д. Д. Д. върху жилищната сграда като тяхна собствена, като е прието, че до постановяване на решението по гр.д.№2882/2922г. владението е било добросъвестно, а след тази дата (03.07.2023г.) владението е било недобросъвестно. Поради това е прието, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗС.

Съобразено е също така, че подобренията са правени по време на брака на Д. Д. и Т. Д. и е прието, че независимо кой фактически е заплащал за тях, разходите са били за сметка на семейния бюджет, като ищецът по насрещния иск Д. Д. има право на половината стойност на подобренията, защото това представлява делимо вземане в условията на СИО.

От анализа на така изложените в обжалваното решение съображения следва изводът, че въззивният съд е съобразил, че предметът на спора по гр.д.№2882/2022г. и предметът по настоящето дело са различни, като съществува разлика и в страните – с влязлото в сила решение №1304 от 03.07.2023г. по гр.д.№2882/2022г. е признато за установено по отношение на Г. Т. Т., че Т. И. Д. и Д. Д. Д. не са собственици на 11/16 ид.части от имота, докато в производството по настоящето дело е предявен иск за признаване правото на собственост и предаване на владението от петима ищци (Г. Т. Т., М. П. П., И. П. П., Т. Т. Т. и Г. Т. Т.) върху идеални части извън онези, които са били предмет на спора по гр.д.№2882/2022г. Съобразено е също така, че и в производството по гр.д.№2882/2022г. Д. Д. Д. е поддържал, че е владял имота, т.е. заявил е намерението си за своене спрямо Г. Т. Т. и тази негова позиция по отношение на спорните по настоящето дело идеални части не е променяна. Взето е предвид също така, че със снабдяването с нотариален акт за собственост през 2011г. Т. И. Д. и Д. Д. Д. са манифестирали спрямо всички намерението да считат имота за свой и то по отношение на чужд имот, т.е. при условията на завладяване. Именно в този смисъл е изводът на съда, че в настоящето производство обстоятелството с какво съзнание е упражнявана фактическата власт върху къщата след 09.12.2011г. трябва да бъде установено с оглед събраните доказателства. Извършен е анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели, както и на изявлението на Т. И. Д., направено в проведеното от първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 18.04.2024г. и е прието за установено, че Т. И. Д. и Д. Д. Д. към момента на извършване на подобренията са имали качеството „владелци“, тъй като са считали имота за свой. Извършвайки този анализ на събраните доказателства и формирайки съответните констатации и правни изводи, въззивният съд се е произнесъл по поставения пред него въпрос за наличието на основание за упражняване на фактическата власт върху имота, приемайки за неправилен извода на първоинстанциония съд, че Т. И. Д. и Д. Д. Д. към момента на извършване на подобренията са имали качеството „държатели“. Поради това следва да се приеме, че в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд се е произнесъл по всички, наведени в производството по делото доводи и възражения.

При извършването на преценка дали упражняваната след 2011г. фактическа власт от страна на Д. Д. Д. и Т. И. Д. е съставлявала владение по смисъла на чл. 68 ЗС въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС, според която дали установените по конкретното дело действия на упражняващия фактическа власт запълват съдържанието на правомощията на собственика е въпрос на конкретна преценка. Обективират намерение за своене действия изразяващи се в снабдяване с нотариален акт за собственост по давност, предявяване на иск за собственост, отказ да се изпълни заповед по чл. 65 ЗОС и продължило след издаването й ползване на имота чрез отдаването му под наем от упражняващия фактическата власт лице и само в негова полза (решение №185 от 27.03.2019г. по гр.д.№638/2018г. на І г.о. на ВКС). Демонстриране на намерение е необходимо само в хипотеза, при която съсобственик придобива по давност идеалните части на останалите съсобственици - тогава е необходимо демонстриране на намерението за своене, така че то несъмнено да стане достояние на другия съсобственик, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче хипотезата касае завладяване на чужд имот, практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и спокойно (решение №144 от 02.12.2014г. по гр.д.№1650/2014г. на ІІ г.о. на ВКС и посоченото в него решение №262 от 29.11.2011 г. по гр.дело № 342/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС). Съображения в същия смисъл се съдържат и в мотивите към т. 2 на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот представлява средства за волевото изявление на субективния елемент на владението. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос. Сочените в изложението решения на ВКС не касаят хипотеза, сходна с настоящата, тъй като не съдържат съображения, свързани със снабдяване с нотариален акт за собственост от страна на лицето, упражняващо фактическата власт върху имота. Така в решение №12 от 19.02.2014г. по гр.д.№1840/2013г. на І г.о. на ВКС е посочено, че с нотариални актове са се снабдили лицата, които оспорват правата на онзи, който е твърдял, че е променил установената първоначално като държане фактическа власт върху имота. В решение №291 от 09.08.2010г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС е отчетено, че позоваващото се на изтекла придобивна давност лице не се е снабдило с нотариален акт, чрез което да се позове на изтеклата придобивна давност и да изрази по този начин намерението да счита имота за свой. Разгледаната при постановяване на решение №196 от 18.03.2019г. по гр.д.№137/2018г. на І г.о. на ВКС хипотеза също не включва снабдяване с нотариален акт от страна на лицето, за което е прието, че е имало качеството „държател“, тъй като е упражнявало т.нар. „търпими действия“. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос.

По отношение на значението на вписването на констативния нотариален акт, както вече беше отбелязано, въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в решение №185 от 27.03.2019г. по гр.д.№638/2018г. на І г.о. на ВКС; решение №144 от 02.12.2014г. по гр.д.№1650/2014г. на ІІ г.о. на ВКС и посоченото в него решение №262 от 29.11.2011 г. по гр.дело № 342/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС. В посоченото в изложението решение №705 от 29.10.2010г. по гр.д.№1744/2009г. на І г.о. на ВКС е разгледана хипотеза, при която се твърди, че е налице завладяване на идеални части, принадлежащи на останалите сънаследници, като е прието, че в този случай снабдяването с нотариален акт за собственост обективира намерение за своене, но вписването на този нотариален акт няма за последица демонстриране на това намерение спрямо останалите сънаследници. Настоящата хипотеза е различна, тъй като се твърди завладяване на чужд имот.

Наред с това следва да се отбележи, че предвид основното оспорване, което касаторите правят, а именно, че подобренията не са извършени от Д. Д. и Т. И. в качеството им на владелци, без при това да оспорват факта, че подобренията действително са били извършени, дори да се приеме, че подобренията са били извършени от държател, това не би се отразило съществено върху крайния изход на правния спор, доколкото и в хипотеза на извършени подобрения от държател, се присъжда по реда на чл. 59 ЗЗД същата стойност, каквато в случая въззивният съд е определил.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение