Определение № 296 от 13.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 902/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Ретро Авангард“ ЕООД, чрез процесуален представител, срещу Определение № 136/09.03.2022г. по в.ч.гр.д. № 83/2022г. на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено Определение № 65/14.01.2022г. за прекратяване на производството по гр.д. № 2435/2021г. на Хасковски районен съд.

В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, противоречащо на процесуалните правила и се прави искане за отмяната му. Сочи, че предявеният пред районния съд иск не се основава на събрана неправилно „такса битови отпадъци“, а касае определената от [община] такса „за поддържане чистотата на териториите на обществено ползване", като не оспорва размера й, законосъобразността при определянето й, нито издаден срещу дружеството административен акт в тази връзка. Твърди необсъждане от въззивния съд на възражението, че подобна услуга за поддържане чистотата на територията, където се намира собственият му недвижим имот, не е полагана и не е извършвана от страна на [община], нито директно, нито чрез лице, на което е възложена такава дейност. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че спорът е от административно правен характер, вместо приемането му за гражданскоправен такъв за установяване дали общината е осъществила задължението си за предоставяне на услугата, за която е събрала дължимата такса, и ако не, дали не се е обогатила за негова сметка.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси, които намира, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно:

1.Обвързан ли е решаващият съд от уредените административни отношения при заплащане различните видове такси, определени от общините по предвидения административноправен ред, който явно се явява непълен, тъй като диренето на недължимо платено няма изрично уреждане в ДОПК, ЗАНН и АПК при отказ от страна на администрацията да се произнесе с административен акт и следва ли съдът да откаже защита, чрез прекратяване на производството?

2. Налице ли е необоснован отказ от страна на съда на право на защита чрез прекратяване на производството в настоящия случай и нарушен ли е основният принцип, залегнал в Конституция на РБългария и правото на европейския съюз, че всяко лице има законно право на защита пред съда?

В депозиран в срока по чл.276, ал.1 ГПК отговор, ответникът по частната касационна жалба [община] изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба. С отговора е поискано присъждането на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да сподели извода на първостепенния съд за недопустимост на предявените искове по чл.55, ал.1, предл.1 и предл.3 от ЗЗД, изложените от въззивния съд съображения са, че за възстановяване на недължимо платени суми за такси „битови отпадъци“, съгласно чл.62 ЗМДТ е установен специален административен ред – вземанията от такси, съгласно чл. 9б от ЗМДТ се установяват с административен акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.4, ал.1- ал.5 от ДОПК и постановеното решение в производството по обжалване по чл.156 и сл. от ДОПК би имало значение за възникване на правото на прихващане или на възстановяване на недължимо платената ТБО по реда на чл.128 и сл. от ДОПК, съгласно чл.128, ал.5 ДОПК. Посочено е, че този ред изключва общия граждански ред, доколкото актът за установяване на задължението за такса „битови отпадъци“ има характер на административен акт и изпълнението /неизпълнението/ на задължението на ответника не може да се разглежда по общия исков ред. Прието е, че твърдението на ищеца, че ответникът не е изпълнил задължението за предоставяне на услугите, произтича от правоотношение, което по естеството си е административно и се регулира от метода на държавна власт и подчинение, а не от метода на равнопоставеност. Позовава се на формирана съдебна практика по казуси, идентични на настоящия, обективирани в Определение № 269 от 30.04.2014г. на ВКС по ч.т.д. № 1192/14г., ІІ т.о. и Решение № 10329 от 12.10.2021г. на ВАС по адм.д. № 3190/21г., І о.

Заявеното при условията на алтернативност искане – за изпращане на делото по компетентност на Административен съд Хасково е преценено като неоснователно, предвид липсата на твърдения и доказателства, установяващи за приключило административно производство, инициирано от ищеца с покана – искане до ответника за възстановяване на недължимо платени ТБО.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Разяснено е също, че не е налице тъждество между основанията за достъп до касационно обжалване и основанията по чл.281,т.3 ГПК, като при произнасяне по искането за допускане на обжалването касационният съд не може да се произнася по правилността на атакувания съдебен акт, нито по въпроси, които не притежават характеристиката на правни.

В случая, поставеният от жалбоподателя втори въпрос не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а обективира поддържаните в частната касационната жалба оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, възпроизведени в изложението при аргументирането им, поради което не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Даването на отговор на въпроса дали отказаното му с атакуваното определение право на защита е необосновано предпоставя извършването на същинска касационна проверка за материална и процесуална законосъобразност и обоснованост на въззивния акт, каквато би могла да се реализира само в производството по чл.290 ГПК, но не и в селективната фаза.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираният в изложението първи въпрос следва да бъде уточнен по реда на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, като въпрос относно реда за защита в случай на недължимо платена по ЗМДТ такса при непълнота в административноправната уредба в случай на отказ на администрацията да се произнесе с административен акт. Въпросът е обуславящ за изхода на спора и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание на чл.280, ал.1,т.3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, разпоредбата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен път, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

В настоящия случа касаторът не е обосновал съществуването на двете предпоставки, формиращи общото допълнително основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Според трайноустановената практика на ВКС: Определение № 557 от 26.10.2009г. по ч.т.д. № 585/2009г. на ВКС, І т.о., Определение № 601 от 29.11. 2010 г. по ч.гр.д.№ 568/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 130 от 18.02.2013г. по ч.т.д. № 559/2012г., Определение № 269 от 30.04.2014г. по ч.т.д. № 1192/2014г. на ВКС, ІІ т.о., наличието на специален административен ред за връщане на недължимо заплатени суми с характер на публично държавно вземане изключва наличието на процесуална възможност за защита на страната по общия исков ред чрез предявяване на искови претенции, основаващи се на института на неоснователното обогатяване – чл.55-59 ЗЗД, включително по съображения за съществуващ и облекчен административен ред за възстановяването им, посочен в случая от въззивния съд. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК се явява и бланкетно, поради липса на възражения и изобщо на обсъждане от страна на касатора на споделената от въззивния съд практика на ВКС при обуславяне решаващия извод, че спорът не е гражданскоправен, както и досежно посочения ред за защита при недължимост на събрана такса. По тези съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Хасковски окръжен съд.

При този изход на спора, частният касатор следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство в размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение