Определение № 1912 от 08.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1076/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищцата М. А. срещу въззивно определение на Софийски градски съд. Ответникът „Сити Кеш“ ЕООД оспорва жалбата. Съдът констатира, че първоинстанционното производство, приключило с влязло в сила решение, е било образувано по главни искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за обявяване на нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит и за връщане на платени без основание суми, както и евентуален иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за установяване на частична нищожност на клауза от същия договор. С постановеното решение са уважени предявените главни искове. В исковата молба ищцата е посочила, че стойността на договора за кредит, включваща главница и лихви като сбор на уговорените погасителни вноски, е в размер на 3058,29 лв., а претендираната с иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума е в размер на 760 лв. Така посочените размери определят и цената на предявените и разгледани главни искове съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и т. 1 ГПК. Без значение е посочването в титулната част на исковата молба на цена на първия главен иск в размер на 6255,01 лв., включваща и неустойка по чл. 6.6 от договора, доколкото съобразно установената последователна практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя (ч. гр. д. № 4590/2021 г., IV г. о.) по договорите за кредит цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК се определя от сбора на главницата и уговорената лихва, без обаче да включва размера на допълнителните евентуални вземания за обезщетения, лихви за забава, неустойки и др. под., обусловени от допълнителни юридически факти (съответните неизпълнения на поетите с договора задължения). Същевременно следва да се съобрази, че задължението на ищеца съгласно чл. 70, ал. 1 и чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК за посочване на цената на иска, когато той е оценяем, се изразява не в декларативното заявяване на даден размер, а в посочването на съответните факти, релевантни за определяне на цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1 ГПК според предмета на конкретното дело, заедно с произтичащия от тези факти размер, т. е. при иск за парично вземане ищецът следва да посочи размера на търсената сума (т. 1), размера на данъчната оценка на имота при иск за собственост (т. 2), стойността на договора по искове за нищожност и др. (т. 4), и т. н. В разглеждания случай в исковата молба е посочена цена на първия главен иск съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК в размер на 3058,29 лв. като сбор от главницата и договорната лихва по договора за кредит, поради което несъобразеното със същата разпоредба деклариране на цена в размер на 6255,01 лв., включваща и размера на евентуалната неустойка, не представлява посочване на цена по смисъла на чл. 70, ал. 1, изр. 1 ГПК. С оглед на това и доколкото надлежно посочената цена на този иск в размер на 3058,29 лв., стабилизирана с изтичането на срока по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК, както и цената на втория главен иск (760 лв.), са под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за касационно обжалване от 5000 лв., постановеното въззивно определение по чл. 248 ГПК не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК. С тези мотиви съдът