Определение № 54 от 29.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 2391/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 45 / 15.02.2013 год. по т.д. № 673 / 2012 год. на Варненски апелативен съд, както следва: Касаторът – ищец [фирма] оспорва въззивното решение в частта,в която със същото е частично потвърдено първоинстанционното решение № 17 / 17.08.2012 год. по т.д.№ 166 / 2011 год. на Силистренски окръжен съд, за отхвърляне предявения от същото дружество против [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК, за сумата над 71 620,54 лева и до претендираната 138 700 лева .Твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - чл. 180 вр. с чл.154 ал.1 ГПК, по отношение опровергаване съдържанието на частен диспозитивен документ, оспорен в процеса, както и чл.235 ал.2 ГПК – предвид изграждане на изводи не в съответствие с установеното от фактическа страна, в противоречие с материалния закон – чл. 365 ал.2 ЗЗД, досежно правните последици на сключеното споразумение, сочено от ищеца като причина за съставяне на менителничния ефект, както и като необосновано, с оглед изграждане на правни изводи въз основа на несъответни на съдържанието на доказателствата фактически констатации / превратно интерпретиране на факти /. Касаторът – ответник [фирма] оспорва въззивното решение в частта, в която със същото е отменено частично първоинстанционното и е уважен предявеният от [фирма] иск по чл.422 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника в размер на 71 620,54 лева, на основание запис на заповед. Твърди неправилност поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуални правила - изграждане на правни изводи въз основа на неприети по делото доказателства. Счита, че съдът не е имал основание да се произнесе по размер,различен от предявения в заповедното производство - 138 700 лева, съответно и за който има издаден изпълнителен лист в полза на кредитора – ищец. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл.422 ГПК на [фирма] против [фирма] за установяване вземане на ищеца от ответника в размер на 138 700 лева, на основание запис на заповед от 30.04.2009 год. за същата сума, за която в качеството на кредитор [фирма] се е снабдило със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в производство по чл. 417 т.9 ГПК. Самият ищец заявява, че записът на заповед е издаден в обезпечение на вземания на ищеца към ответника, признати в споразумение от 30.04.2009 год., в общ размер от 128 373,28 лв., договорени за издължаване със срок, като изрично е включена и обезпечителната функция на издаден от длъжника за същите / главница и лихви до крайния срок за издължаване според споразумението - в непълен размер – обуславящи и разминаването между признатия в споразумението размер на главниците и размера по менителничния ефект / запис на заповед. Ответникът е оспорил датата на сключване на споразумението ,с твърдението че е сключено последващо, към момент, към който лицето В.В. не е било управител на [фирма] / т.е. след 28.05.2009 год./, поради което не е могъл да задължи валидно дружеството – ответник.Паралелно се позовава на изключване последиците на чл. 301 ТЗ и необвързаност със същото, като твърди, че веднага след узнаване за споразумението / 10.05.2011 год./, с нотариална покана от 20.05.2011 год. се е противопоставило на сключването му. За несъставянето на споразумението на посочената дата 30.04.2009 год., ответникът се е позовал на непредаването на такова споразумение с цялостната счетоводна документация, съгласно двустранно изготвен между В.В. и [фирма] приемо-предавателен протокол, датиран от 30.06.2009 год., подписан на 17.07.2009 год., както и на последващо сключено с ищеца споразумение от 10.01.2011 год., с участието и на трети лица. Ответникът счита, че с договореното в т.2.4 от същото са окончателно уредени търговските взаимоотношения между страните по спора, с изрично признание на ищеца, че няма други имуществени претенции, вкл. произтичащи от сключени търговски сделки, към ответното дружество. Ищецът е оспорил действието на споразумението в неизпълнената му част – т.2.3 и т.2.4, предвид включено в него изрично условие за прекратяване за в бъдеще при неосъществяване на договореното, със съдържанието и в предвидената последователност на поетите задължения. Алтернативно се позовава на частичното му разваляне, вкл. досежно отказа от право ищецът да претендира от ответника вземания / т.2.4 / ,с волеизявления на всички участвали в сключването му страни, осъществено в хода на самото съдебно производство. Процесното споразумение от 30.04.2009 год., сочено от ищеца като каузална причина за издаването на записа на заповед, по същество съдържа признание на представляващия ответника към 30.04.2009 год. управител, за дължими от [фирма] на [фирма], като надвнесени - по изброени фактури - суми за доставка, както и дължими, поради авансово заплащане, без извършена, при отпаднал интерес от последващо осъществяване, доставка – също по изрично посочени фактури, в общ размер от 128 373,28 лева. Страните са постигнали съгласие, дължимите съгласно т.1 суми да бъдат разплатени в срок до 30.06.2009 год. ,след което да бъдат издадени кредитни известия по фактурите за подлежащите на възстановяване авансови плащания. Изрично е договорено, че за сумите по споразумението длъжникът издава запис на заповед в полза на кредитора ,с падеж 30.06.2009 год.. Споразумението не е оспорено за автентичност на подписите на страните. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че споразумението от 10.01.2011 год. не материализира насрещни права и задължения между страните и като такова не може да бъде разваляно, но изрично уговорената в него последица за прекратяване за в бъдеще при неизпълнение на която и да било част от същото / договореното в т.2.3 /, със съдържанието и в изрично предвидената поредност на задълженията, изключва действието на последващите клаузи – в случая на т.2.4 - клаузата, съдържаща отказ на ищеца от претендиране вземания към ответника / със смисъла на опрощаване задължения на ответното дружество /. Въззивният съд е приел, че с оглед освобождаването на В.В. като управител към 28.05.2009 год. и невключване на споразумението от 30.04.2009 год. в предадените от В.В. на [фирма] документи / преждепосочения протокол от 17.07.2009 год. /, а също и с оглед неотразяването му счетоводно, следва да се приеме за оспорено, в смисъл на опровергано, с оглед частния диспозитивен характер на документа, съдържанието му. Пестеливите мотиви на съда не сочат обстоятелствено дали се касае за приета симулативност на изявлението или с оглед твърдението за признаване от управителя несъществуващи задължения на [фирма] - за съзнателно признаване на невярно обстоятелство / размер на дължимото /, който случай, и без симулативност на изявлението, теорията също квалифицира като опровергаване на съдържание. Предвид изричното позоваване на съдържанието на счетоводните записвания, респ. на заключението на съдебно - икономическата експертиза, следва да се приеме, че съдът е визирал именно второто - опровергано съдържание относно признаването на несъществуващи задължения, в посочения в споразумението размер. Макар непрецизно да е посочил изводите на счетоводната експертиза като последица, а не основание за възприемане опровергаване съдържанието в преждепосочения смисъл, видно от изричното позоваване на несъответни на включените в споразумението счетоводни записвания, същите са ползвани именно като доказателствено средство за действителния размер на дължимото между страните. Затова и искът е приет за основателен само до размера на потвърдено от счетоводната експертиза осчетоводено дължимо от ответника към ищеца. В обосноваване на допустимостта на касационната жалба, касаторът [фирма] поставя следните два въпроса: 1 / При оспорване на диспозитивен частен документ, от подписала документа страна, оспорване на съдържанието му / верността на датата /, по смисъла на чл.180 ГПК / цитирана от съда норма / следва ли да се проведе въз основа на пълно и главно доказване или е достатъчно позоваване на предположения и отрицателни факти с косвено значение / пояснени като такива - освобождаването на управителя В. след 28.05.2009 год., невключване споразумението от 30.04.2009 год. в предадените от същия на [фирма] документи и счетоводното неотразяване / и 2 / Липсата на счетоводно отразяване на пълния размер на задължението по споразумението от 30.04.2009 год. води ли до опровергаване съдържанието и / или валидността на същото ?. Първият от поставените въпроси е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с позоваване на реш.№ 174 / 29.04.2011 год. по гр.д.№ 640 / 2010 год. на ІV г.о. ВКС и решение № 249 / 12.11.2012 год. по гр.д.№ 270 / 2012 год. на ІІ г.о. ВКС. Вторият от поставените въпроси е обоснован в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / с преждепосоченото решение № 174 / 29.04.2011 год. / и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК / с решение № 975 от 01.11.2005 год. по гр.д.№ 225 / 2005 год. на ІІ т.о. на ВКС /. Първият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите на въззивното решение, коментирани от настоящия състав по-горе, съдът е съобразявал опровергаване съдържанието на споразумението от 30.04.2009 год. с оглед волеизявлението на управителя на [фирма] относно съществуващи / респ. счетоводно установени като несъществуващи в пълния им посочен размер / задължения на [фирма] към [фирма], с посочената в споразумението характеристика - надвнесени суми по фактури, авансово внесени и дължими поради нереализация на доставката суми по други фактури. Оспорване верността на датата не би имала самостоятелно отношение и последици към съдържанието на признанието и единствено би навела на извод за сключването на споразумението от лице без представителна власт за дружеството, каквито съображения, вкл. произнасяне по правни последици по смисъла на чл.301 ТЗ ,в съответствие с възражението на ответника, мотивите не съдържат. Ответникът ,обаче, паралелно е възразил, че освен датирано на несъответна на сключването му дата, споразумението съдържа признание за несъществуващи задължения, в който смисъл и като оспорено от подписалата го страна, съдът е кредитирал ангажираната от същата съдебно-счетоводна експертиза за действително дължими разплащания. В този смисъл, по така поставения от касатора въпрос - обема на доказването при оспорване дата на частен диспозитивен документ от подписалата го страна, въззивния съд не се е произнесъл. Спрямо опровергаване съдържанието му в частта относно удостоверените в споразумението вземания на ищеца към ответника, счетоводните записвания, респ. съдебно - счетоводната експертиза основана на същите, нямат характер на косвено доказателство .Неясна по начало е формулировката на въпроса досежно „ предположението „ като доказателствено средство. Мотивите на въззивното решение не се позовават на предположение за конкретен факт. Дори да би бил покрит общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, то цитираните две решения не обосновават допълнителния такъв. Решенията постановени по реда на чл.290 ГПК съставляват задължителна, по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК практика само по отговора на конкретния, поставен за допускане на касационното обжалване, правен въпрос, не и в мотивите си по съществото на спора, части от които касаторът визира. Вторият от поставените въпроси също не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е ценил действително съществуващите счетоводни записвания на първични счетоводни документи, а не счетоводно отразяване на самото споразумение, каквото изрично е отрекъл. Следователно от самата липса на счетоводното му отразяване не е пряко и единствено извлечено опроверганото му съдържание досежно размера на същестуващи задължения на ответника към ищеца, въпреки известната непрецизност на изложението, вероятно объркваща касатора. Дори да би бил покрит общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК и тук важи преждеспоменатото относно кредитирането на решенията постановени по чл. 290 ГПК – в частта им съдържаща отговор на правен въпрос, идентичен с поставения от касатора за допускане на касационното обжалване, каквато идентичност липсва в цитираното решение № 174 / 29.04.2011 год./. Липсва необходимия обективен идентитет, в относимите към формирането на правни изводи по идентичен правен въпрос факти ,в тук атакуваното въззивно решение и посоченото в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК реш. № 975 от 01.11.2005 год. по гр.д. № 225 / 2005 год. на ІІ т.о. на ВКС / счетоводно отчитане на инвестиция, по сключен договор за приватизационна покупко-продажба, в изпълнение специфично за същия, поето от купувача задължение за инвестиции в приватизираното предприятие, към година, различна от действително доказаната година на реално инвестиране /. В обосноваване допустимостта на касационното обжалване касаторът [фирма] формулира следните три въпроса: 1 / Може ли съдебното решение да бъде обосновано с изводи за обстоятелства, въз основа неприети доказателства по делото ? / визират се представените във въззивна инстанция, неприети по делото, доказателства за изпълнение задължението по т.2.2 от споразумението от 10.01.2011 год. /; 2 / Допустимо ли е в производството по чл.422 ГПК съдът да се произнесе по цена на иска, различна от размера на вземането, за което в заповедното производство е издаден изпълнителен лист ? и 3 / В този случай, не се ли касае за признаване на друго, различно от заявеното в заповедното производство вземане и не снабдява ли кредитора с втори изпълнителен лист за същото вземане ?. Първият от поставените въпроси е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: реш.№ 92 / 22.02.2011 год. по гр.д.№ 1863 / 2010 год. на ІV г.о. ВКС, реш.№ 127 / 05.04.2011 год. по гр.д.№ 1321 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС, реш.№ 554 / 08.02.2012 год. по гр.д.№ 1163 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС. Вторият от поставените въпроси е обоснован в същата хипотеза, с реш.№ 125 / 14.10.2011 год. по т.д.№ 577 / 2010 год. на І т.о. и реш.№ 171 / 24.04.2012 год. по гр.д.№ 801 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС. Третият от въпросите е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с решение № 102 / 09.07.2010 год. по т.д.№ 767 / 2009 год. на І т.о. на ВКС. Първият от поставените въпроси не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК, а относим към основанията по чл. 281 т.3 ГПК - за неправилност на въззивното решение, поради процесуално нарушение, което при това не се явява съществено, тъй като не касае релевантното според съда съдържание на споразумението от 10.01.2011 год. – т.2.4 вр. с т.2.3. Именно възприетото прекратяване в тази му част е обосновало отхвърляне възражението на ответника за окончателно преуреждане отношенията между страните, с признание за липса на задължения. Достатъчно за решаващия извод на съда е било неизпълнението на задълженията по т.2.3 от споразумението. Вторият и третият от поставените въпроси по същество се концентрират до един: Задължително ли е произнасянето по установителния иск по чл.422 ГПК да е само и единствено за размера, предявен и уважен с издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист / т.е. да не би могъл да се уважи в по-малък размер /. Въпросите са непрецизно зададени, а третият и вътрешно противоречив. Съдът не се е произнесъл в различен от заявения и уважен в заповедното производство размер, а в съответствие със същия - съответно уважавайки частично и отхвърляйки в друга част, до общия размер по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, иска. Дори да се приеме, че покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, въпросът / с всичките му подвъпроси / не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Първото от решенията е допуснато до касационно обжалване поради вероятна недопустимост с оглед произнасянето на съда по искове в различна от претендираната в заповедното производство валута. Второто и третото от цитираните решения касаят произнасяне по иск с правно основание чл.422 ГПК, но разгледан като осъдителен, вместо предвидения от закона установителен негов характер и съответните правомощия на въззивната инстанция за привеждането му в съответствие с вида на законодателно предвидената защита. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение