Определение № 694 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 321/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 313от 30.10.2019 г. по в.т.д. № 381/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 106 от 27.02.2019 г. по т.д. № 300/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което касаторът е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Асеновград” ЕООД, [населено място] сумата от 345 111 лева-общо, за извършена болнична помощ по клинични пътеки по договор №161323 от 19.02.2015 г. за периоди: м.март 2015 г.-м.юли 2015 г. и м.ноември и м.декември 2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на ИМ: 27.04.2018 г. до окончателното плащане, както и в частта за присъдените разноски. Касаторът поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на множество разпоредби от Закона за здравното осигуряване и очертаните с този закон предметни рамки на индивидуалния договор, сключван между НЗОК и съответния изпълнител на медицинска помощ, твърди, че даденото изрично съгласие в договора с НЗОК от страна на ищцовата болница за заплащане на извършената болнична помощ в обеми по Приложение № 2, са израз на съобразяване на страните с изрично цитирани законови разпоредби, които изключват пълната свобода на договаряне като я ограничават с нормативно утвърдените финансови отношения между НЗОК като възложител и изпълнителите на медицинската помощ. По изложени в жалбата подробни съображения, касаторът моли за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който да се отхвърлят изцяло исковите претенции на ищцовото лечебно заведение. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси: 1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства; 2. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделни изпълнители, и 3. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК за съответния период е по целесъобразност или подлежи на съдебен контрол. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, „Многопрофилна болница за активно лечение – Асеновград” ЕООД е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение.Претендира се присъждане на разноските в касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор № 161323 от 19.02.2015 г. между НЗОК и „МБАЛ-Асеновград” ЕООД, по силата на който изпълнителят се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, болнична медицинска помощ по клинични пътеки, а възложителят НЗОК - да заплаща договорената, извършена и отчетена дейност. За безспорно е прието, че НЗОК не е заплатила стойностите за извършени и отчетени дейности за месеците м.март 2015 г.-м.юли 2015 г. и м.ноември и м.декември 2015 г., в посочените размери, които представляват стойност на оказаната от ищеца болнична помощ по клинични пътеки, надвишаваща утвърдената стойност на разходите за съответните отчетни периоди по Приложение № 2 към индивидуалния договор, както и че изпълнителят е представил пред РЗОК отчетните документи за това, съгласно реда, условията и сроковете, утвърдени в Методиката за остойностяване на дейностите в болничната помощ и съобразно сключения между страните договор. По това, дали се дължи заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност, решаващият съдебен състав е изложил следното: При съобразяване на конституционно гарантираното право на гражданите на здравно осигуряване, на достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване, както и на приложимите законови разпоредби, са направени изводи за противоречие на договорните клаузи, ограничаващи правото на изпълнителя на медицинска помощ да получи насрещна престация, на императивни разпоредби от Закона за здравното осигуряване, както и на основни принципи на задължителното здравно осигуряване. Прието е, че: постигнатите договорености между ищеца-изпълнител на медицинска помощ по чл.45 от ЗЗО и НЗОК по договора, сключен по реда на чл.59 от ЗЗО, с които се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума, е в противоречие с установената в чл.59 ал.2 ЗЗО забрана за това, договорите не могат да бъдат сключени при условия, по-неизгодни от приетите с НРД, както и със забраната, визирана в чл.55 ал.3 ЗЗО - в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ не могат да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК, на забраната да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и за разпределение на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ, както и на забраната да се предвиждат ограничения в обема и да се въвежда разпределение на извършваните дейности между лечебните заведения. В мотивите на обжалвания акт са изложени подробни правни съображения за липса на законова възможност за отказ, от страна на НЗОК, за заплащане на „надлимитна” медицинска дейност по клинични пътеки, оказана от изпълнители по индивидуални договори, сключени при условие на НРД за медицински дейности, основани на: правото на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и за избор на лекар, както и на разпоредби от ЗЗО – чл.22, чл.231 чл.25, относими към бюджета на НЗОК. Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ т.о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора първи два въпроси, се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, относно извода за противоречие на клаузи от конкретния процесен договор за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към него, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени лица, с цитираната нормативна уредба, гарантираща оказването на такава помощ на здравносигурените лица. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. По последния /трети/ въпрос, съставът на Апелативен съд – Пловдив не е формирал решаващата за изхода на спора правна воля въз основа на отговора му, поради което и същият не се явява обуславящ изхода му. Поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, нито по твърдението на касатора, че е налице противоречие на решението на въззивния съд с посоченото решение на Конституционния съд на РБългария, съставляващо допълнителна предпоставка по т.2, пр.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция, с оглед приложените, пълномощно и договор за правна помощ,с отбелязване като платено адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение