Определение № 3079 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2614/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Д. К. Ц. подадена чрез адв. А. Ч. от АК – В. Т. (назначен за процесуален представител по реда на чл. 23, ал.2, и чл.25, ал.1 Закона за правната помощ), срещу въззивното решение № 548/24.10.2024 г. по в.гр.д. № 414/2024 г. на ОС – Велико Търново. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Отправя се искане то да се отмени и предявеният иск да бъде уважен. Ответната страна в производството В. В. С. в срока по чл. 287, ал.1 ГПК е депозирала писмено становище, с което оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на частично отменяване (на частта, в която искът по чл. 55, ал.1 ГПК е бил уважен частично за 700 лв.), последвало отхвърляне на този иск за посочената сума от 700 лв. и потвърждаване на първоинстанционно решение № 43/14.06.2023 г. по гр.д. № 243/2022 г. на РС-Трявна в останалите часкти, като краен резултат са отхвърлени изцяло предявените от Д. К. Ц., срещу В. В. С. иск за заплащане на сумата от 15140,23 лева за пропуснати ползи в резултат от частично отхвърляне на исковата претенция по търговско дело № 63/2018г. на ОС – Габрово, и иск за заплащане на сумата от 2000 лева, представляваща недължимо платен адвокатски хонорар. Указано е, че въззивното решение подлежи на обжалване в частта по иска по чл. 45 ЗЗД пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му - последното добавено с последващо решение по същото дело с № 594 08.11.2024 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК. Решението по чл. 247 ГПК не е обжалвано самостоятелно, и основното решение има съдържанието и според него. Касационната жалба против това въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за недължимо платен адвокатски хонорар в размер на 2000 лв., е процесуално недопустима, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т.1, предл. първо ГПК, тъй като цената на този иск, облигационен по характер, е под 5 000 лева. Невъзможността за касационно обжалване по този иск следва и от изрично указаното от въззивния съд, че подлежи на обжалване неговото решение само в частта по другия иск- по чл. 45 ЗЗД. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати. В останалата част касационната жалба е допустима. Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби от двете страни, е очертал предмета на спора. Ищецът Д. К. Ц. иска ответника В. В. С. да бъде осъдена да му заплати сумата от 15140,23 лв., съставляваща пропуснати от ищеца ползи в резултат на допуснати грешки от ответницата в качеството й на адвокат по г.д. № 2545/2017 г. на РС-Габрово, т.д. № 63/2018 г. на ОС Габрово и в.т.д. № 131/2019 г. на АС Велико Търново; и сумата от 2000 лв., изплатени на ответницата от ищеца над договорения адвокатски хонорар. По отношение основанието на първия иск твърди, че макар ищец по делата да е А. С., то настоящият ищец - Д. Ц., го убедил да води делата, поел по писмено споразумение задължението да заплати всички разноски срещу 75% от присъденото сума и така се явявал истинският ищец по тези дела. Твърди, че ответницата не спазила линията на защита на права, която той настоявал - навела доводи за нищожност на договора за кредит, които били отхвърлени и това довело до частично отхвърляне на иска /в размер на 15 140, 23лв./ и съответно пропуснати ползи за ищеца в този размер. За загубата намира, че са допринесли и други нарушения на ответницата - не оспорила некомпетентна експертиза, не се явила пред въззивна инстанция, не е направила застраховка за професионалната си отговорност. По втория иск твърди, че той е поел разноските по посочените три дела от името на ищеца по тях – А. С., като в изпълнение на това задължение изплатил лично и в брой на ответницата сумата от 5000 лв., която да покрие възнаграждение и разноски, но сумарно те били под тази сума с 2000 лв. Ответницата оспорва допустимостта и основателността на исковете, възразява, че е била упълномощена по посочените дела лично от ищците по тях - А. С. и С. С., като по делото ред РС-Габрово е осъществявала помощта безплатно. Въззивният съд е приел за установено следното: Ответницата е адвокат и упражнява активно адвокатска професия, като в това си качество е осъществила процесуално представителство на ищеца по делото по няколко производства назад в годините. От показанията на св.С. е установено, че този свидетел имал жилищен кредит от ТБ „Алианц Банк България“ и при разговор с ищеца Ц. бил уверен от него, че банката го е ощетила при изчисляването на лихвите по кредита и ако заведе дело за връщане на тези суми, ще го спечели. Свидетелят посочва, че не желаел да поеме риска да загуби делото и бъде обременен с разноски, поради което подписал договор с ищеца Д. Ц. през 2017 г. последният да поеме всички разноски, срещу задължението на С. при уважаване на претенциите му, да заплати 75% от сумата на настоящия ищец. Ц. завел св. С. при ответницата, която била водила негови подобни дела, и тя поела защитата на това лице по бъдещото дело. Не е спори, че е бил предявен частичен иск срещу банката за сумата от 5001 лева, при твърдян пълен размер на вземането от 32 350,93лв. и образувано гр.д. № 2545/2017г. по описа на РС – Габрово, по което държавната такса е заплатена със средства на ищеца Ц., а ответницата осъществила безплатно процесуално представителство, като е внесла сумата от 400 лв. за експертиза по делото. С решение № 182 от 19.06.2018 г. по гр.д. № 2545/2017 г. на РС – Габрово искът бил уважен изцяло - присъдена сумата от 5001 лв., разноски в размер на 430,40 лева, а на адв. С. било присъдено възнаграждение в размер на 580 лева по чл. 38, ал.2 от ЗАдв. като в решението се приема, че пълният размер на вземането е 20 527,13 лв., което е отразено и в диспозитива на същото. С определение № 6288/26.11.2018 г. по реда на чл. 248 от ГПК решението е изменено в частта за разноските и същите са признати в пълен размер – 860,80 лв. На 25.07.2018 г. от ТБ „Алианц Банк България“ АД превела по сметка на ответницата сумата от 6011,40 лв., което е сбор на дължимите на ищеца и на ответницата суми по съдебното решение преди изменението му. От тях за ответницата са присъденото й възнаграждение от 580 лв., разноските от 400 лв., платени от нея, и 30,40 са дължими на ищеца, като поети предварително от него съгласно договора му със С.. От уважената сума 5001 лв. С. е предала на св. С. сумата от 1250 лв. или 25% от тази сума – по договора с ищеца, а от останалите 3750 лв. превела на ищеца Ц. 3000 лв. Останали непреведени към Ц. 30,40 лв. от разноските и 750 лв. от главницата, общо 780,40 лв. На 27.08.2017 г. от ТБ „Алианц Банк България“ АД превели по сметката на адв.С. сумата от 375,08 лева – лихви върху присъдената сума по гр.дело 2545/2017г., от които 75% е следвало да преведе на Ц. или 281,31 лв. Общо непредадената на ищеца сума станала сума 1061,71лв. Образувано е т.д. № 63/2018г на ОС - Габрово, заведено от адв. С. от името на С., по което същата е заплатила общо общо 1648,99 лв. за държавна такса и експертиза, или със 587,28 лв. повече от остатъка по предходното дело. Предмет на това второ делото е остатъкът от сумата, претендирана по гр.д. № 2545/2017 г. на РС-Габрово, а именно 28 729, 86 лв. като разлика между уважения в първото производство размер и пълния на вземането, с твърдение, че той е 33 730,86 лв. Представен е договор за правна помощ и съдействие за хонорар, дължим на отв. С. в размер на 2500 лв., съдържащ текст, че сумата й е платена. Страните не спорят, че ответницата е имало право да заплаща с останалите у нея суми, предназначени за Ц., разходи по това последващо дело, касаещо същото вземане. С решението по № 15/08.02.2019 г. по това второ дело, исковата претенция била уважена само за сумата от 13 589,63 лева и отхвърлена за горницата до 28 729,86 лева. Присъдени били разноски съобразно изхода на делото. По въззивното му обжалване от адв. С., е образувано в.т.д. № 131/2019 г. на АС – Велико Търново, по което е представен договор за правна помощ между адв.С. и С. при хонорар от 1800 лева, за който е посочено, че е заплатен. С. е внесла по сметка на съда ДТ в размер на 352,69 лв. С решението по това дело на АС – Велико Търново, първоинстанционното решение е потвърдено, а С. е осъден да заплати за разноски на банката сумата от 150 лв. В изпълнение на влязлото в сила решение, Банката е изплатила по сметка на св.С. сумата от 13589,63 лв. – уважената главница, както законната лихва и присъдените разноски. С. предал на ищеца 11 500 лв. от тази сума, която не е достигала до ответницата. Във връзка с твърдението за предоставени от настоящия ищец на ответницата пари „на ръка“, е приета разписка от 20.09.2019 г., удостоверяваща получаването на сумата от 5000 лева „по делото на С.“, без означение от кого, но доколкото същата е предоставена от ищеца и се намира у него, съдът е приел, че средствата са предоставени от него. От тези средства, съобразно установеното по-горе, е прието, че от ответницата са усвоени: 587,28 лв. разноски по първоинстанционното ТД, непокрити от остатъка по предходното гр.д.; 2500 лв. хонорар за първа инстанция; 1800 лв. хонорар за втора инстанция; 352,69 лв. разноски пред въззивния съд - общо 5239,97лв., т.е. разходите надвишават получената сума. При така установените факти, въззивният съд е формирал правните си изводи по иска за обезщетяване на вреди от пропуснати ползи с цена 15140,23 лева, за който само иск е допустимо касационното обжалване. На този иск въззивният съд е дал правна квалификация по чл. 45 ЗЗД, като съответстваща на твърденията на ищеца и на разгледаните от първоинстанционния съд елементи от фактическия състав на тази правна норма и доказателствата за тях, макар тази квалификация да не е била посочена с обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че твърдените от ищеца процесуални действия и бездействия на ответницата по две дела по естеството си не са неправомерни и не обосновават връзка с причинени вреди, които да настъпят в патримониума на ищеца. Прието е, че ответницата е организирала образуването на делата, провела е защита на своя клиент, чиито претенции са били в значителна част уважени. По първото от делата – по което ищецът няма забележки, решението по което е в полза на С., съдът е посочил, че надвзетата от Банката лихва е от 20 527,13 лв. за който размер решението има сила на присъдено нещо между страните. Въпреки това, второто дело е заведено по мандат на С. и по настояване от настоящия ищец, за горницата над 5000 лв. до изначално претендирания размер, или за 28 729,86 лв. Ответницата е предявила тази претенция и на алтернативно правно основание, за да заобиколи силата на присъдено нещо, и тя е частично уважена. Допълнителната линия на защита, извън считаната за удачна от външния за процеса настоящ ищец, представянето на писмено становище вместо лично явяване пред въззивен съд в с.з. без събиране на доказателства, не са приети от въззивния съд за противоправни действия или бездействия или закононарушения. По отношение на пропуснатата полза, въззивният съд, в контекста на разясненията по ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ВКС, ОСГТК, че предположението за пропусната полза винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването, е приел, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза, и не е доказано настъпването на реални вреди за ищеца. Поради недоказване и на противоправно поведение на ответницата, съответно връзка между такова и реални вреди, този иск е приет за подлежащ на отхвърляне. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба – изискуемо съгласно закона за нуждите на предварителната преценка по чл. 288 ГПК, се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно- т.е. че е налице основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, както и се поставя въпросът: Действията и бездействията на представляващия по делото адвокат нанесли ли са вреди на Д. К. Ц., за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, т.е. сочи се по него основанието чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По преценката дали има основание за допускане касационното обжалване на въззивното решение в частта по иска с основание чл.45 ЗЗД, касационният състав намира, че липсва такова. Съображенията за това са следните: Съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. По отношение на правния въпрос касаторът следва и да обоснове кумулативно и наличие на някоя от специфичните основания по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Формулираният с изложението въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, отговорът му е изцяло в зависимост от преценка на доказателствата по конкретното дело и фактите, които те установяват, а такава преценка не може да се прави във настоящата фаза по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи не може да обоснове достъп до касация ( т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). По така формулирания въпрос липсва и обосновка по допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, едновременно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложат доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторите трябва да изложат в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване искат. Направеното общо твърдение, че това е въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не е мотивировка на това основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо в обжалваната част по иска по чл. 45 ЗЗД- същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Не възниква съмнение и за очевидна неправилност на въззивното решение в същата тази допустима за касационно обжалване част по иска с основание чл. 45 ЗЗД. Очевидната неправилност не съвпада с неправилността по чл. 281 ГПК, тя е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, изводима от самия му прочит, когато се констатират груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика, а такива в случая не са налице. За да постанови решението си по този иск, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, приел е, че липсват елементи от фактическия състав на вземането за обезщетение по чл. 45, вр. чл. 51, ал.1 ЗЗД, а именно противоправно поведение, вреда във форма на пропусната полза и причинна връзка между тях, като липсата на който и да е един от тези елементи е достатъчно основание за отхвърляне на иска по чл. 45 ЗЗД. Оплакването на касатора с жалбата и с изложението към нея се основава на твърдение за погрешна оценка на събраните по делото доказателства и представлява довод за неправилност по чл. 281 ГПК, който довод не може да се преценява в предварителната фаза по чл. 288 ГПК, защото касае правилността на въззивното решение. Разноски за касационното производство не се присъждат- касаторът няма право на такива, ответната страна няма искане за разноски. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК