Определение № 397 от 07.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 50279/2016 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 16.11.2015 год. по гр. д. № 3471/2015 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 1.09.2014 год. по гр. д. № 6999/2013 год. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от А. С. В. против [фирма] иск по чл. 226, ал. 1 ЗК за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 4.06.2012 год. пътнотранспортно произшествие, е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до 70 000 лв. и в частта, с която А. С. В. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на дружеството разноски за разликата между сумите 888 лв. и 1065.65 лв. и вместо това постановил друго, с което осъдил [фирма] да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ на А. С. В. допълнително сумата от 10 000 лв., над присъдената от първоинстанционния съд сума от 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесните увреждания, причинени в резултат на настъпило на 4.06.2012 год. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 4.06.2012 год. до окончателното плащане. Със същото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която е уважен предявения от А. С. В. против [фирма] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за сумата над 30 000 лв. до 60 000 лв., както и в частта, с която същият е отхвърлен за разликата над 70 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. и са присъдени разноските на страните съразмерно уважената и отхвърлената част от иска. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от [фирма], чрез юрисконсулт Юл. К., в частта му, с която искът е уважен за разликата между сумата 56 000 лв. до уважения размер 70 000 лв. с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторът поддържа становище за наличие на съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, изразяващо се в управление на МПС без свидетелство за управление, в нарушение на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП. Игнорирането на този негов принос за настъпване на вредите поради липса на причинна връзка по отношение механизма на пътнотранспортното произшествие означава неоснователно толериране на недобросъвестното поведение на водачи, управляващи МПС без свидетелство за управление, което е недопустимо в обстановка на нарастващ брой такива пътнотранспортни произшествия. Касаторът иска отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и вместо това искът за обезщетение за неимуществени вреди над размер от 56 000 лв. до уважения такъв от въззивния съд бъде отхвърлен. Приложено е изложение към касационната жалба, в което е формулиран материалноправния въпрос за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотезата на управление на МПС без свидетелство за управление, с позоваване на противоречие с практиката на ВКС при решаването му - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, противоречиво решаван от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представени са определение № 500 от 25.08.15 год. по т. д. № 1846/14 год. ІІ т. о. на ВКС и решение № 298 от 20.02.14 год. по гр. д. № 4341/13 год. на САС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед промяна на съдебната практика, приемаща становището, поддържано и в обжалваното решение, с оглед отчитане нарастващия брой ПТП и мерките за предотвратяването им, една от които би могло да бъде приемане на съпричиняване при настъпване на вредоносния резултат в случаите на управление на МПС без свидетелство за управление. Ответникът по касационната жалба А. С. В., чрез адв. Яв. С., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: За да отмени първоинстанционното решение частично и вместо това да постанови друго, с което е присъдено допълнително обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. /над присъдените от първоинстанционния съд 60 000 лв./, или обезщетение в размер на 70 000 лв., въззивният съд приел да са налице предпоставките на чл. 223, ал. 1 и чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, ангажиращи отговорността на застрахователя на деликвента спрямо пострадалия ищец. По въпроса относно размера на обезщетението, въз основа обстоятелствата, установени от събраните по делото доказателства, приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Съдът приел за неоснователно възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, поради установената от заключенията на автотехническата експертиза причина за настъпилото ПТП, а именно виновното поведение на водача на лекия автомобил, предприел преминаване на улицата, отнемайки предимството на движещия се мотоциклетист и навлизайки в опасната зона за спиране на последния, вследствие на което ударът бил непредотвратим. Въззивният съд се е позовал на задължителната съдебна практика, приемаща, че липсата на правоспособност за управление на МПС само по себе си не следва да се преценява като съпричиняващо вредоносния резултат действие, поради което и следва да се приеме, че поставеният от касатора в изложението правен въпрос е относим към изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Произнасянето по него кореспондира с разрешенията, дадени в цитираната във въззивното решение задължителна съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 ГПК по т. д. № 1982/13 год. І т. о. и т. д. 1858/13 год. І т. о. на ВКС, както и други такива, посочени в тях, в смисъл, че за да се приеме наличие на съпричиняване е необходимо наличие на пряка причинна връзка между нарушението с настъпилия вредоносен резултат, като приносът следва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, като същият следва да е и доказан, а не хипотетично предполагаем. Единствено липсата на свидетелство за управление на превозно средство от съответната категория не може да обоснове съпричиняване на пострадалия, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако поведението му не е в причинна връзка с вредоносния резултат. При наличието на задължителна съдебна практика по поставения материалноправен въпрос основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не са налице – представеното от касатора определение на ВКС по чл. 288 ГПК по т. д. № 1846/14 год. за недопускане на касационно обжалване на въззивно решение, в което е прието обратно становище по въпроса, не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а отделно от това е видно, че въпросът за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е бил поставен от касатора по него. Същото въззивно решение /по гр. д. № 4341/13 год. на САС/, влязло в сила с горното определение за недопускането му до касация, също не може да обоснове наличие на основание за допускане на настоящето касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, макар и да дава противоречиво разрешение на правния въпрос, с оглед съответствието на обжалваното въззивно решение с уеднаквената вече съдебна практика, обективирана с посочените решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК /разясненията в мотивите по т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед неоснователността на съображението на касатора за създаване на нова съдебна практика по поставения правен въпрос. Формираната при съществуващите обществено-икономически условия задължителна съдебна практика отчита наличието на причинната връзка между поведението и вредоносния резултат независимо от поставените от касатора въпроси за нарастващия брой ПТП от неправоспособни водачи и различните мерки за предотвратяването им. С оглед липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. При този изход на производството касаторът следва да заплати на адв. Я. С. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ и съдействие, възлизащо в размер на 712.50 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.