Определение № 1745 от 05.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2815/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Б. Т. чрез процесуален представител адвокат П. П. С. срещу решение № 997 от 04.10.2024 г.по в. гр. дело № 395/2024 г. на Софийски апелативен съд, 12 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5833 от 15.11.2023 г. по гр. дело № 1480/2022 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав в частта, с която е отхвърлен иска на М. Б. Т. срещу Застрахователно дружество „Бул Инс” АД за разликата над 50 000 лв. до пълния размер от 125 000 лв., предявен като частичен иск.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти? – противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 108/30.06.2017 г. по т. д. № 60323/2016 г. на ВКС, решение 112/21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г. на ВКС, решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № № 78/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява и социално-икономическата обстановка в страната, израз на която са и лимитите на застрахователно покритие, или критерий за нея е размерът на минималната работна заплата към момента на увреждането? – противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 08.02.2006 г. по гр. д. № 1575/2003 г. на ВКС, ГК, III гр. о.

3. Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди да обсъди в съвкупност и вземе предвид всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните? – противоречие с решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение№ 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, ТК, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 271/30.01.2018 г. по д. № 341/2017 г. на ВКС, решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., решение № 59/15.03.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на ВКС, ГК, решение № 28/02.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, ГК, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, решение № 134/19.11.2015 г. по т. д. № 3495/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд не е допуснал до разпит своевременно поискан трети свидетел, а при преценката си за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е установил, че разпитаните вече двама такива не са установили твърдените болки и страдания в пълен обем при предявен пряк иск срещу застраховател? – противоречие с т. 7 от ППВС № 6/1968 г., решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част.

Ответникът Застрахователно дружество „Бул Инс” АД чрез процесуален представител адвокат Ал. И. оспорва касационната жалба, като поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по формулираните от касатора въпроси в противоречие с практиката на ВКС.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение - твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Позовавайки се на силата на пресъдено нещо на решение № 5833 от 15.11.2023 г. по гр. дело № 1480/2022 г. на СГС, ГО, I-7 състав в частта, с която ответникът ЗД „Бул Инс” АД е осъден на основание чл. 432 от КЗ да заплати на ищеца М. Б. Т. сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и на решение № 20211237 от 12.11.2021 г. по гр. дело № 34717/2020 г. на СРС, III ГО, 88 състав, с което ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата 25 000 лв. по частичен иск, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от същото ПТП, въззивният съд е констатирал наличието на предпоставките на чл. 432 КЗ за ангажиране на отговорността на ответното дружество - застраховател на деликвента спрямо увредения ищец, а именно: 1/ сключин действителен застрахователен договор между застрахователя ЗД „Бул Инс” АД и прекия причинител на вредите - В. И. К., с който застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди; 2/ наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования причинител спрямо увредения ищец - извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите, изразяващо се в управление на МПС в нарушение правилата на ЗДвП и причиняване на ПТП на 09.03.2019 г., при което е причинена средна телесна повреда на ищеца по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК и неимуществени вреди; причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, установима и от заключенията на допусната и приета по делото съдебно-медицинска експертиза; вина на дееца; 3/ спазена процедура по чл. 380 КЗ, доколкото ищецът на 09.05.2019 г. е отправил към застрахователя писмена застрахователна претенция, отговаряща на изискванията на закона; изтекъл срок по чл. 496, ал. 1 КЗ към датата на предявяване на исковата молба.

За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размер 75 000 лв., съдебният състав е обсъдил медицинската документация, заключенията на съдебно-медицинската експертиза, комплексната съдебно-медицинска експертиза, съдебно-психологичната експертиза и показанията на свидетелите Д. Р. Г. и св. Б. К. Г., въз основа на които е взел предвид следните обстоятелства: 1/ възрастта на ищеца към датата на процесния инцидент - 38 години, в активна трудоспособна възраст; 2/ характера на получената тежка гръдна травма, изразяваща се в контузия с кръвонасядане на гръдния кош, счупване на тялото на гръдната кост, масивен излив на кръв в лява половина на плевралната кухина, излив кръв в дясна половина на плевралната кухина, натрупване на кръв в преден медиастинум; 3/ претърпените две оперативни интервенции, наложили поставянето на метална остесинтеза на гръдната кош; 4/ съществувалата реална опасност за живота на ищеца; 5/ продължителността на болничното лечение - 12 дни; 6/ нуждата от чужда помощ при домашното лечение и по време на възстановителния период; 7/ остатъчните леки ограничения в дихателния обем на гръдния кош, ведно с лекото намаление на обема на виталния капацитет при дишането; 8/ загубата на тегло от приблизително 20 кг.; 9/ наличието на голям оперативен белег на гръдната кост; 10/ принудителната промяна в начина на живот - спрени фитнес тренировки и практикуване на ски; 11/ продължителния период на стрес и фрустрация; 12/ преживяното адаптационно разстройство и депресия от претърпяното ПТП, включително страхът от шофиране. Въззивната инстанция е отчела също данните за пълно възстановяване на пострадалия, неговите сърдечна, дихателна и двигателна функции, благоприятната и оптимистична прогноза за пострадалия, обществено-икономическите отношения и отражението им към размера на неимуществените вреди към датата на инцидента, критерий за които следва да послужи минималната работна заплата за страната за 2019 г. в размер 560 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправен въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по релевантните правни въпроси в нарушение на константната практика на ВКС.

Материалноправните въпроси № 1 и № 2 се отнасят до критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищецът е изпитал от причинените му увреждания, техните продължителност, интензитет, лечението в болница, продължаващия възстановителен процес, възрастта на пострадалия.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС изрично е посочила, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди отчита и обществено-икономическите отношения, критерий за които следва да послужи минималната работна заплата за страната за 2019 г. в размер 560 лв.

Третият въпрос е процесуалноправен, относим е към правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и релевираните възражения и доводи на страните и по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай Софийски апелативен съд в съответствие с константната практика на ВКС след обсъждане на събраните по делото доказателства е установил правнорелевантните факти и обстоятелства, относими към причинените на ищеца увреждания, болки и страдания, и въз основа на критериите по чл. 52 ЗЗД е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Различният изход в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело. Фактът, че касаторът не е съгласен с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателства фактически и правни изводи във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Релевираните в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не отговаря на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивното решение, тъй като въззивният съд не е отхвърлил иска за разликата над 50 000 лв. до 125 000 лв. поради неустановяване на твърдените болки и страдания в пълен обем, а като е приложил критериите на чл. 52 ЗЗД и константната практика на ВКС е определил размера на дължимото обезщетение за причинените на ищеца увреждания и претърпените от него болки и страдания.

Съгласно т. 7 от ППВС № 6/1968 г. съдът е длъжен и без искане на страната да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са потвърдили обстоятелствата, за установяване на които са били посочени. В цитираното от касатора решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. и други съдебни актове е прието, че съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба; в случая не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда. В конкретния случай съдебният състав не се е аргументирал с неустановяване от свидетелите на някои болки и страдания, а съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на съдебните състави за необходимостта от допускане на останалите свидетели в посочените решения зависи от конкретните факти и доказателства, които са различни по всяко отделно дело. Несъгласието на касатора и направените оплаквания в тази насока представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, предл. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение