Определение № 5 от 04.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 753/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. М., [населено място], срещу решение № 309/29.10.2019, постановено по в.т.д.№ 446/2019г. от Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 276/21.05.2019г. по т.д.№ 88/2018г. на Пловдивски окръжен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] сумите: от 25265,96 лв. – неплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 19.01.2015г. и договор за поръчителство от същата дата; от 3595,08 лв. – редовна договорна лихва за периода от 06.01.2017г. до 17.05.2017г. и от 92,88 лв. – санкционна лихва от 06.01.2017г. до 18.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 18.05.2017г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] не взема становище по жалбата. Третото лице помагач „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор от 19.01.2015г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на кредитополучателя Д. Е. У. сумата от 26600 лв. със срок на издължаване от 120 месеца с уговорени в чл.8 и чл.7.2.1 от общите условия лихви по кредита. На 19.01.2015г. е сключен и договор за поръчителство със С. Е. М. – настоящ касатор. На база на заключението на счетоводната експертиза апелативният съд е изложил съображения, че в отношенията между страните са прилагани точно уговорките за промяна на лихвените проценти на 15 януари и на 15 юли, като последната промяна е от 15.01.2017г., както и тези относно отпадане на префенциалните клаузи по чл.9.1.3 на кредитна програма „ДСК Престиж Плюс“. Плащанията по договора за кредит са преустановени на 15.12.2015г. и банката е направила волеизявление за обявяване на остатъка по кредита за предсрочно изискуем с нотариална покана от 18.11.2016г. Връчването на нотариалната покана на кредитополучателя е оформено при условията на чл.47, ал.5 ГПК и решаващият състав е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила на 06.01.2017г. По предявения по реда на чл.422 ГПК иск за установяване на съществуването на вземането е прието, че поръчителят дължи на банката изцяло изискуемата и непогасена главница в размер на 25265,96 лв., договорни лихви от 3595, 08 лв. – дължими само до датата на предсрочната изискуемост – 06.01.2017г., както и санкционни лихви от 92,88 лв. – също до тази дата. В мотивите на решението Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по направените възражения на ответника – настоящ касатор, които се поддържат и в касационната жалба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е разделил основанията за допускане на касационно обжалване с оглед на въпросите, които поставя по правилността на обжалваното въззивно решение. По въпроса за действителността на договора за поръчителство за заявени няколко въпроса на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно: 1.„Налице ли е недействителност на договор за поръчителство, в който са посочени три имена, ЕГН, адрес на поръчителя и собственоръчно изписване на двете имена на поръчителя – собствено и бащино?“; 2.“Може ли да се приеме, в случай, че поръчителят не е подписал договора за кредит и договорът ведно с приложенията към него не са му връчени, то не е налице недействителност на договора за поръчителство?“ и 3.“Недействителен ли ще е договор за поръчителство, в който липсва индивидуализация на договора за кредит и на задълженията, за които се поръчителства?“. Според касатора въззивното решение противоречи на Решение № 600/24.08.2011г. по т.д.№ 959/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 52/10.09.2010г. по гр.д.№ 63/2009г. на ВКС, ІІ т.о. Поставените от касатора правни въпроси са от значение за произнасяне по въведените в инстанциите по същество възражения, но по начина по който въпросите са формулирани, същите отразяват направена от касатора интерпретация на фактите по делото. Първият от въпросите не е обвързан с твърдение за несъответствие на изводите на въззивния съд с конкретна правна норма, от която евентуално произтича твърдяната недействителност на договора. Пловдивският апелативен съд изрично е посочил, че в договора за поръчителство касаторът е положил саморъчен подпис и е изписал двете си имена – собствено и бащино, което може да се установи и при преглед на договора. Допълнително са изложени съображения, че липсва спор, че той е лицето – страна по договора, поради което не са налице основания да се направят някакви изводи от този факт, включително изводи за недействителност на договора. Фактически в договора са посочени всички данни за индивидуализация на страната по договора за поръчителство, включително три имена, а при подписа е положен саморъчен подпис и са изписани ръкописно две от имената. С втория си въпрос касаторът развива теза, която не съответства на закона и е обсъдена от въззивния съд, а именно, че подобно изискване – за подписване от поръчителя и за връчване на договора за кредит не е законодателно уредено. Дори и този въпрос да се обвърже с третия въпрос за индивидуализацията на задълженията по договора за кредит, то въззивният съд изрично е посочил, че поръчителството е поето за всички задължения по договора за кредит съгласно чл.1, както и че договорът за поръчителство е неразделна част от договора за кредит, съответно към последния са общите условия и промоционалните условия по кредитната програма. При преглед на представените документи може да се установи, че договорът за кредит и договорът за поръчителство са изготвени като един документ от четири страници. В този смисъл не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като несъответствието между безспорно установените факти по делото и правните доводи на касатора, основани на тези факти, не може да обоснове извод, че е поставен въпрос, относим към тълкуване на материална норма, който да е от значение за спора. По отношение възражението за неравноправност на клаузите в договора за кредит е въведено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като са цитирани множество решения на ВКС. Формулираните въпроси са: 1.“Ако в договора за кредит за фиксирани дати, на които ще се променя договорния лихвен процент при промяна на индексите на шестмесечния „Софибор“, може ли да се приеме, че тази клауза не е нищожна на основание чл.146 ЗЗП, във връзка с чл.143, т.10 ЗЗП?“; 2.“Неравноправна ли е клауза от общите условия, в която е посочено, че при промяна на лихвения процент, кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и /или главница и предоставя актуализиран погасителен план на кредитополучателя при явяването му в поделение на кредитора?“; 3.“Може ли да се счете, че е налице едностранна промяна на лихвата, в случай, че в договора за кредит е посочено, че договорната лихва се променя два пъти в годината?“; 4.“Конкретни и ясни ли са причините за промяна на лихвения процент по договора, които са уговорени по следния начин: - тук касаторът въпроизвежда клаузи от договора?“; 5.“Може ли да се счете, че е налице възможност за едностранна промяна на лихвения процент от кредитора при описаната по-горе клауза от договора?“ и 6.“Достатъчно ясна и конкретна ли е клауза от промоционалните условия на кредитна програма, в която е посочено, че – тук касаторът възпроизвежда договорна клауза, и води ли тя до неравноправен характер по чл.143 ЗЗП?“. Пловдивският апелативен съд е изложил подробно съображения по всяка от оспорените клаузи на общите условия и е приел, че стойностите на лихвоопределящия индекс са достъпни за потребителя, фиксирани са датите на промяната, промоционалните условия по кредита са ясно разписани, както и последиците при отпадането им, поради което не са налице основания за обявяването им за неравноправни. В този смисъл заявените от касатора правни въпроси са по тълкуване на договора и по прилагане на уговорките между страните, като крайният резултат от решаващата дейност на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС. По въпроса за неравноправността на клаузите в договора за кредит по смисъла на ЗПК е въведено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ЗПК, а именно: 1.“При неясна процедура за промяна на лихвения процент по кредита, може ли да се приеме, че не е изпълнено условието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК?“; 2.“Достатъчно ли е посочването на процента на разходите в договора за кредит, за да се приеме, че потребителят може сам да разбере каква е общата сума, дължима от него?“; 3.“Достатъчно ли е посочването само на ГПР по договора, без посочване на общата сума, дължима от потребителя, да обоснове наличието на изискуемата информация, посочена в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК?“ и 4.“Посочването в погасителния план, че „Погасителен план само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит“ и при наличие на промяна, липсва нов погасителен план, ще се счита ли, че е налице изпълнение на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК?“. Въведените от касатора въпроси са били заявени като възражения в инстанциите по същество и по същите въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение. Позоваването на неравноправност на клаузите, както посочи настоящият състав по предходната група поставени въпроси, представлява довод за неправилност на въззивното решение, който е свързван с тълкуване на договора и проверката за съответствието му с правилата за сключване на договор за потребителски кредит. По въпроса за преценката от съда на отделна договорна клауза за съответствие със Закона за защита на потребителите е налице практика на ВКС, цитирана от касатора, което изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроса: „Настъпването на предсрочната изискуемост следва да се свързва с получаването на изявлението на заемополучателя или от поръчителя, за да се прецени дали е изтекъл предвиденият в чл.147 ЗЗД срок?“, касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по: Решение № 92/16.06.2009г. по т.д.№ 467/2008г. на ІІ т.о.; Решение № 58/15.04.2009г. по т.д.№584/2008г. на ІІ т.о. и Решение № 40/17.06.2015г. по т.д.№ 601/2014г. на І т.о. Апелативният съд е приел, че предсрочната изискуемост настъпва с връчване на заемополучателя на волеизявлението на банката, което е осъществено на 06.01.2017г., от който момент тече срокът по чл.147 ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 18.05.2017г., поради което поръчителството не е прекратено. Изводите на въззивната инстанция са основани на разрешенията в т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице несъответствие на обжалвания акт с цитираната от касатора практика на ВКС. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение е свързано от касатора с въведени доводи, че по делото липсвали доказателства да е предявен иск от кредитора срещу кредитополучателя, като същевременно издадената заповед за изпълнение не била обезсилена, както и че впоследствие било образувано т.д.№ 587/2020г. пред Пловдивски окръжен съд. По същите доводи е въведено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и са поставени въпросите: 1.“Следва ли съдът по установителния иск по чл.422 ГПК спрямо поръчителя да следи служебно за развитието на заповедното производство спрямо заемополучателя с оглед акцесорния характер на поръчителството?“; 2.“При наличие на постъпило възражение от заемополучателя, изпратени указания от кредитора и непредставяне на доказателства относно предявен установителен иск спрямо заемополучателя, съдът по установителния иск спрямо поръчителя, следва ли служебно да прекрати делото спрямо поръчителя?“; 3.“В случай, че по частното гражданско дело е изпратено съобщение с указания за подадено в срок възражение от длъжника – заемополучател и задължение за представяне на доказателства за предявен иск по чл.422 ГПК – тук касаторът сочи конкретни дати, кой следва да констатира порока и да го отстрани?“; 4.“Следва ли делото спрямо поръчителя да бъде спряно докато не да бъде решено делото спрямо заемополучателя с оглед, че отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задължение съществува?“ и 5.“Как следва да процедира съдът при възражение по чл.414 ГПК, подадено от главния длъжник и от поръчителя?“. На поставените от касатора въпроси е даден отговор в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и въззивното решение не е постановено в отклонение от тази практика. Съществуването на практика на ВКС по тълкуването и приложението на закона изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не се допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд