Определение № 50056 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 632/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Д. Г. Р. от [населено място] чрез адв. К. Б. срещу решение № 100 от 11.11.2021г. по в.гр.д. № 223/2021г. на ОС Търговище в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 1588/2020г. на РС Търговище, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК съществуване на вземане на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Париж, Франция, чрез клона на търговеца в България срещу Д. Р. за сумата 221.41лв. - предсрочно изискуема, считано от 20.11.2019г., главница по договор за потребителски паричен кредит от 14.09.2017г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 1205/2020г. на РС Търговище, ведно със законната лихва от 29.09.2020г. В касационната жалба е въведено оплакване, че въззивното решение е недопустимо по съображения, че съдилищата са се произнесли по непредявени искове. Изложени са съображенията, че признатото по реда на чл.422 ГПК вземане на ищеца не е в изпълнение на договора за потребителски кредит, приет от съдилищата за изначално несъществуващ, недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, а произтича от неоснователно обогатяване; задължението по чл.23 ЗПК е за реституиране на даденото по недействително правоотношение, поради което последиците при тази недействителност са на плоскостта на неоснователното обогатяване - връщане на даденото при липса на основание - чл.55,ал.1, предл.първо ЗЗД. В условията на евентуалност се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, тъй като нормата на чл.23 ЗПК е проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата като проявление на общата норма на чл.34 ЗЗД. Поддържат се и касационните основания по чл.281,т.3 ГПК. Искането е за обезсилване на въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение и прекратяване на производството в обжалваната част като недопустимо, или за отмяна на решенията и отхвърляне на иска за признаване съществуване на вземане за 221.41лв. предсрочно изискуема главница по сключения между страните договор за потребителски кредит. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: „ При обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен по смисъла на ЗПК, съхранява ли се между страните сделка със съдържание на безвъзмезден заем между равнопоставени участници в гражданския оборот или възниква водещият принцип в облигационното право за недопустимост на неоснователното обогатяване? Допустима ли е трансформация на нищожен договор за потребителски кредит в друг договор - например в договор за безлихвен заем между дружеството, което предоставя по занятие кредитни услуги и физическо лице потребител, след като целта на кредитора е получаване на възнаграждение от предоставяне на кредита?” „При обявяване на потребителски кредит за недействителен в някоя от хипотезите на чл.22 ЗПК, следва ли разпоредбата на чл.23 ЗПК да се приравни като последица на чл.34 ЗЗД?” „Как следва да се тълкува недействителност на договорите за потребителски кредит ако попада в хипотезата на чл.22 ЗПК - като нищожен или унищожаем договор?” „Представлява ли чл.23 ЗПК хипотеза на неоснователно обогатяване и урежда ли извъндоговорно основание за връщане на главницата на полученото без правно основание - недействителен договор за потребителски кредит?” „Прогласяването на недействителност по чл.22 ЗПК изключва ли с обратна сила договорното основание?” Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК чрез цитиране на законовата разпоредба. Касаторът счита, че ако отговорът на горните въпроси е положителен, то въззивният съд недопустимо е разгледал установителния иск за връщане на полученото по реда на чл.23 ЗПК в случай на обявена недействителност на договора за потребителски кредит в някоя от хипотезите на чл.22 ЗПК. При същата допълнителна предпоставка се иска допускане на обжалването и по въпроса „ Допустимо ли е разглеждане на установителен иск за връщане на полученото по реда на чл.23 ЗПК в случай на обявена недействителност на договора за потребителски кредит в някоя от хипотезите на чл.22 ЗПК, който установителен иск е предявен на договорното основание, на което е издадена и заповедта за изпълнение на парично задължение в заповедното производство, предхождащо и обуславящо исковото по установителния иск?” Касаторът без изложени аргументи се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е обсъдила, че с договор за потребителски паричен кредит № PLUS-15262824/14.09.2017г. и погасителен план към него страните са уговорили предоставяне на паричен заем в размер на 8000 лв., със застрахователна премия в размер на 3 763.20 лв., такса ангажимент в размер на 280 лв., с размер на месечната погасителна вноска от 312.33 лв., със срок от 84 месеца и последна вноска на 20.09.2024г. Фиксираният годишен лихвен процент е 36,71%, общият размер на всички плащания е 26 235.72 лв., а годишният процент на разходите е 45,92%. Приела е, че от известие за доставяне от 28.05.2020г. се установява, че ответницата е получила покана за предсрочна изискуемост на 02.06.2020г., с която е уведомена за обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение и е поканена да го заплати в седемдневен срок от получаване на поканата. За установено е прието от заключението на счетоводната експертиза, че кредитополучателят е изплатил общо 7498.59 лв., от които 605.79 лв. главница, 5772.80 лв. договорна лихва и 1120 лв. застрахователна премия, като непогасените дължими суми са съответно: главница в размер на 7394.21 лв., застрахователна премия в размер на 134.40 лв., договорна лихва в размер на 446 лв. за периода от 20.10.2019г. до 20.11.2019г. и обезщетение за забава в размер на 492.95 лв. за периода от 20.11.2019г. до 16.09.2020г. Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че договорът не съдържа годишния процент на разходите към момента на сключването му като парична стойност; не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин. По тези съображения договорът за кредит е счетен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК като противоречащ на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като изискването за посочването на годишния процент на разходите не е изпълнено от кредитора. Изложени са съображения, че целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи; че в такъв смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Счетено е, че е налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което клаузата относно годишния процент на разходите е нищожна и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Изследвано е, че в случая посоченият ГПР от 45,92 %, като абсолютна процентна стойност е близко до предвидения максимален размер в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но неяснотата относно начина, по който същият е формиран, води и до неяснота относно включените в него компоненти. Обсъдено е, че видно от договора за кредит, застрахователната премия не е включена в годишния процент на разходите, а ако това бе сторено, то ГПР нямаше да възлиза на 45,92%, а щеше да надхвърля петкратния размер на законната лихва. При тези изводи е прието, че след като липсва валидна уговорка за годишния процент на разходите, то липсва и задължителен реквизит от съдържанието на договора, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и той е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради което на основание чл. 23 от ЗПК, кредитополучателят дължи да върне само получената главница от 8 000 лв. След приспадане на изплатената обща сума по кредита в размер на 7 498.59 лв. и на таксата „ангажимент“ в размер на 280 лв., неизплатената част от главницата е приета с остатъчен размер 221.41 лв. Обсъдено е възражението на ответницата в подадената от нея въззивна жалба, че първоинстанционният съд е постановил акт по непредявен иск, доколкото правното основание да се претендира чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК е извъндоговорно - неоснователно обогатяване по подобие на хипотезата на чл. 34 ЗЗД. Даден е отговор, че изложените възражения са неоснователни, тъй като разпоредбите на чл. 23 ЗПК и чл. 34 ЗЗД не следва да бъдат приравнявани като последици, тъй като целта на закрилата, която ЗПК дава на потребителя, не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните страни, поради което законодателят урежда специални последици за потребителя като ограничава задълженията по тази сделка до връщане на чистата стойност на кредита, а всички други задължения отпадат след обявяване на недействителността. Мотивирано е, че в резултат на обявената от първоинстанционния съд недействителност на договора за кредит с потребителя, отпада възмездността на този договор, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем между равнопоставени участници в гражданския оборот; че прогласяването на недействителност по чл. 22 ЗПК, за разлика от типичния случай, не изключва с обратна сила договорното основание; че остатъчното задължение на потребителя е именно за връщане на главница по получения кредит, а не за реституция на дадена сума по повод вече несъществуващ реален договор. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо поради неправилно определена правна квалификация на иска, която касаторът отъждествява с произнасяне по недопустим иск. Дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, е относима към правилността на решението. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. Всички поставени от касатора въпроси в изложението намират своя отговор във формираната от състави на ВКС практика по чл.290 ГПК, която настоящият състав споделя. В решението от 26.10.2022г. по гр.д.№ 3555/2021г. на ІV г.о. на ВКС на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Разрешението, че при при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД, е споделено и в решението от 28.11.2022г. по т.д.№ 1023/2020г. на І т.о. на ВКС. Решението, предмет на касационната жалба се явява изцяло съобразено с посочените актове по чл.280,ал.1,т.1, предложение последно ГПК. Формираната практика по чл.280,ал.1, т.1 предл.последно ГПК изключва приложното поле на хипотезата на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, на която касаторът се позовава. Цитираните актове по чл.290 ГПК са постановени при идентична правна уредба (т.е. отсъства необходимост от осъвременяването й поради изменения в законодателството); касаторът не излага нито едно съображение, че тази практика е породена от неточно тълкуване и следва да бъде променена. Поради това формалното позоваване в изложението на приложното поле на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не е основание за допускане на касационното обжалване. Не следва касационно обжалване да се допусне и на поддържаното от касатора основание очевидна неправилност. Доводът за очевидна неправилност не е подкрепен с релевантни съображения. Основанието за директен достъп до касационен контрол следва да бъде надлежно обосновано от касатора и не подлежи на служебно установяване от съда, а в случая отсъства каквото и да било основание за преценка от съобразителната част на обжалваното въззивно решение да са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на окръжния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Касаторът следва да заплати на насрещната страна разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба от юрисконсулт с приложено пълномощно в размер на 100лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.