Определение № 2902 от 07.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2153/2024 г.

ВКСI търговско отделение07.11.2024 г.докладчик Боян Балевски

Диспозитив

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1894 от 04.07.2024 г. по т. д. № 2111/2023 г. на Върховен касационен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Д. Христова от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 1894 от 04 .0 7.2024 г. по т. д. № 2111/2023 г. Второ т.о. на Върховен касационен съд, с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, подадената от настоящата жалбоподателка касационна жалба срещу въззивно решение № 969 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 1057/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Частната жалбоподателка поддържа, че атакуваното определение на предходен състав на ВКС е неправилно и незаконосъобразно. Излага аргументи, че предмет на производството не са обективно кумулативно съединени искове с цена на всеки от тях под 5 000 лв., а „единен“ отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за установяване по отношение на ответното несъстоятелно дружество, че в резултат на извършено извънсъдебно прихващане след снабдяване с изпълнителен титул срещу ищеца, вземането на ответника е недължимо в общ размер от 15 455.16 лв. (сбор от главница, лихви и разноски). Против жалбата е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Консорциум Р. Груп“ АД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез синдика на дружеството, със становище за правилност и законосъобразност на обжалваното определение, поради подаване на касационната жалба срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и неоснователност на частната жалба, предвид изложените от предходния състав на ВКС съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК определение на предходен състав на ВКС, при спазване на едноседмичния преклузивен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С атакуваното определение състав на II т. о. на ВКС е приел, че предмет на разглеждане от въззивния съд, съобразно мотивите на съдебния акт, а и предвид очертания с исковата молба от ищеца предмет на делото, са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, с които ищецът е оспорил вземанията, изпълнявани по изп. дело № 242/2021 г. по описа на ЧСИ Н. Г., рег. № 716, с район на действие Окръжен съд – Варна, образувано по изпълнителен лист № 261979/15.03.2021 г., издаден по гр. д. № 15596/2018 г. на РС – Варна. Производството по последното е било образувано по обективно съединени искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ГПК за връщане на дадени без основание – внесени от ищеца по сметка на ответника суми, както следва: сумата 510.46 евро с вносна бележка от 17.10.2014 г.; сумата 510.46 евро с вносна бележка от 06.11.2014 г.; сумата 600 евро с вносна бележка от 14.11.2014 г.; сумата 1 939.77 евро с вносна бележка от 02.02.2015 г.; сумата 1 000 евро с вносна бележка от 26.02.2015 г. и сумата 765.70 евро с вносна бележка от 01.04.2015 г., като ищецът изрично е отрекъл да е налице каквото и да е основание за извършените вноски, което определя всяка от претенциите като отделен иск – да му бъде върната всяка от отделните суми като получена от ответника без основание, което не се променя от това, че в диспозитива на съдебния акт и в издадения въз основа на него изпълнителен лист е посочен общият размер на претенциите от 5 326.39 евро. При тези данни, с обжалваното определение съставът на ВКС е счел, че предмет на разглеждане по делото от въззивната инстанция са обективно кумулативно съединени искове по чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на изпълняваните вземания с цена на всеки от исковете под 5 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, и постановеното по исковете въззивно решение не подлежи на касационно обжалване – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е оставил касационната жалба без разглеждане. При дължимата пълна въззивна проверка, настоящият състав констатира, че подадената касационна жалба е недопустима и законосъобразно е оставена без разглеждане, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Делото е с предмет обективно кумулативно съединени искове, всеки с цена под 5 000 лв. – установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване несъществуване на изпълняемо право на ответника в качеството му на взискател по изп. д. № 242/2021 г., с предмет следните вземания: 510.46 евро, 510.46 евро, 600 евро, 1 939.77 евро, 1 000 евро и 765.70 евро. – главници; 2 670.93 лв. – законна лихва върху главниците за периода от 16.10.2018 г. до 26.04.2021 г. и сумата 2 366.72 лв. – присъдени разноски. Необжалваемостта на въззивното решение се преценява спрямо цената на всеки един от обективно съединените искове, предмет на делото, или в случая – определена на основание чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК от размера на вземането, чиято недължимост се цели да се установи в процеса – отделни вземания, всяко с цена под 5 000 лева. Обстоятелствата, че за принудителното изпълнение на всяко от вземанията е образувано общо изпълнително дело и спрямо всяко от вземанията ищецът основава погасяване чрез прихващане с едно вземане, не обуславят наличието на един иск с обща цена, съизмерима със сбора на сумите от главници, лихва и разноски. Произходът на вземането – от главница, респ. от лихва, изпълнението спрямо което се оспорва на основание факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, обуславя самостоятелност в преценката по прилагането на сочения погасителен способ, с оглед на което основанието на изпълняемото право при иска с правно основание чл. 439 ГПК обуславя самостоятелност на исковете за главница и лихва – в същия смисъл определение № 365 от 18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2442/2016 г. на ВКС, IV г. о. Посочването в диспозитива на решението на въззивния съд на възможността за неговото обжалване не води до възникване на това процесуално право, тъй като редът за упражняване на инстанционен контрол е императивно уреден и за него съдът следи служебно. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение

Цитирани разпоредби

6