Определение № 499 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2517/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1355 от 13.03.2020г. по гр.д. № 3/2020г. на Благоевградски окръжен съд. С него е потвърдено решение № 10028 от 24.10.2019г. по гр.д.№ 2487/2018г. на Благоевградски районен съд за отхвърляне на предявения от С. К. Н. против З. Т. П. инцидентен установителен иск за установяване, че недвижимият имот, придобит по време на брака им, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], а именно апартамент с адрес: [населено място], [жк], [жилищен адрес] с принадлежащото му избено помещение № 8 с площ 2,50 кв.м. и 1,8205 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, е изключителна собственост на С. К. Н. и за допускане на съдебна делба на посочения недвижим имот между страните по делото при равни квоти. Касационната жалба е подадена от С. Н. чрез пълномощника му адв. П.. Наведени са оплаквания за неправилност на съдебния акт. Релевира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК по следните въпроси: 1/ относно възможността за придобиване на недвижим имот в режим на СИО при липса на какъвто и да е принос в закупуването и който е платен изцяло с дарени средства от родителите на единия съпруг; 2/ относно възможността за обогатяване от закупуване на недвижим имот по време на брака с дарени от родителите средства; 3/ относно вида и обема на действията, демонстрирани от съсобственик, който е установил владение само за себе си, за придобиване по давност на частта на другия съсобственик. Посочена е практика на ВКС. Ответницата по жалбата З. П. представя писмен отговор чрез пълномощника си адв. Б.. Моли да не бъде допускано касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е пред първоинстанционния съд иск за делба на апартамент, придобит по време на брака на страните. Предявен е от ответника С. Н. инцидентен установителен иск за установяване, че е едноличен собственик на недвижимия имот поради това, че е придобит със средства, дарени от родителите му, включително тези за погасяване на отпуснатия заем за изплащане на имота. Срещу предявения иск за делба С. Н. поддържа и възражение, че е придобил правото на собственост по давност съгласно чл. 79, ал.1 ЗС. Бракът на страните е сключен през 1977г. и е прекратен през 1999г. По време на брака, с договор да продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 22.06.1990г. на името на С. Н. е придобит процесният недвижим имот срещу цена от 11 339лв., от които внесени средства 2739 лв. и заем от ДСК в размер на 8600лв. За платените собствени средства е приложена разписка от 22.06.1990г., според която сумата е внесена от С. Н.. Досежно изплащането на заема са представени разписки за вноски, правени от С. Ч. Н. - майка на С. Н., а именно за 4000лв. и 3260лв. Не се спори, че апартаментът е представлявал семейно жилище на страните и с решението за развода ползването му е предоставено на съпругата и на непълнолетното тогава дете С.. От приложения протокол за принудително отнемане на вещи от 14.03.2000г. е видно, че при посещението на жилището между бившите съпрузи - взискателят З. Н. и длъжникът С. Н. е постигнато споразумение, че длъжникът ще остане да ползва процесното жилище за още три месеца, след което ще го освободи и предаде на взискателката и двете деца. Събрани са свидетелски показания за изплащане на жилището и за владението върху имота. За да потвърди първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за трансформация на лично имущество, както и на възражението за придобиване по давност, въззивният съд е споделил изводите и констатациите на първата инстанция и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. По инцидентия установителен иск е приел, че имуществото, придобито по време на брака, става съпружеска имуществена общност, когато е заплатено със средства от кредит, взет от единия или от двамата съпрузи, независимо от това кой и с какви средства е погасявал този кредит. Дори когато изплащането на кредита е направено от близки на единия съпруг, както в казуса, това не води до извод за трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл. 21 от СК /отм./. Презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.3 СК /отм./ в този случай не е оборена. Съдът се е позовал на съдебна практика в подкрепа на тези си изводи. По възражението за давност е приел, че не е доказано пълно, пряко и главно, че С. Н. е упражнявал фактическа власт върху дела на З. П. с намерение за своене, която е била явна, спокойна, несъмнена, трайна и непрекъсната за срок от 10 години в рамките на заявения в отговора на исковата молба период от време. Н. е останал да ползва апартамента със съгласието на ищцата, видно от споразумението им, обективирано в протокола от 14.03.2000 г. по изпълнително дело № 20/2000 г. на ДСИ при Районен съд Благоевград. При това положение Н. е държател на идеалната част на ищцата. Презумпцията по чл. 69 от ЗС е оборена. За да придобие по давност частта на бившата си съпруга, той е трябвало чрез едностранни действия да превърне държането си във владение и да го доведе до нейното знание. Подобно нещо, според съда, не се установява от събраните от първата инстанция свидетелски показания. Единственото действие, което може да бъде прието за такова, е смяната на бравата на входната врата на жилището, но то е било извършено преди едва три години. Поради това съдът е счел, че възражението за придобивна давност е неоснователно като неподкрепено от доказателствената съвкупност. С оглед на това е потвърдил и допускането на делбата при равни квоти. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице. Първият правен въпрос е свързан с възможността да се извърши трансформация на лично имущество, ако недвижимият имот е придобит със средства, които са дарение на единия съпруг от родителите му. Въззивният съд не е отрекъл тази възможност, каквато несъмнено законът допуска, но е приел, че такова влагане на дарени средства не е доказано по делото. Първо, липсват конкретни твърдения, а и конкретни доказателства за дарение на сумата 2739лв., представляваща заплатената със собствени средства част от цената на жилището. По отношение на тази сума трансформация е допустима, стига да бъде доказана, а това не е сторено. Ищецът по инцидентния иск твърди най-общо, че всички суми, включително за погасяване на кредита, са дарение от родителите му. От разпитаните свидетели единствено А. Ш. - сестра на С., заявява, че апартаментът е купен от родителите й; те дарили брат й и внасяли парите по кредита - около 13 000лв.; според свидетелката кредитът е бил на името на майка й. Според свидетеля С. К. С. му разказвал, че жилището е купено от майка му и баща му и му е “приписано”. Свидетелите Е. П. и К. Н. пък сочат, че внесената част от цената е от спестявания на ищцата. По отношение на стойността на имота, покрита със заем от ДСК, изплащан след придобиване на собствеността, постановеното решение е в съответствие с трайно установената практика на Върховния касационен съд за такива случаи, на която се е позовал и въззивния съд. Затова основание за допускане на касационен контрол по този въпрос, липсва. Сочената от касатора практика изхожда от общото правило, че правното положение на придобитата вещ следва правното положение на вложеното при придобиването й имущество, но не разглежда случаи като настоящия, при които недвижимият имот е придобит със заемни средства. Съгласно указанията в ППВС № 5/1972г. дали недвижимият имот ще представлява съпружеска имуществена общност или лична собственост на един от съпрузите се определя към момента на юридическото придобиване на правото на собственост. След като при сключване на договора за покупко-продажба /който има транслативно-вещен ефект/, част от цената е заплатена със средства от заем, който ще бъде погасяван занапред от съпрузите, то е невъзможно към този момент да бъде взето предвид кой и с какви средства ще изплаща заема. Поради това се приема, че недвижимият имот, придобит със заем за нужди на семейството, е съпружеска имуществена общност, а изплащането на кредита само от един от съпрузите поражда единствено облигационни отношения. В този смисъл са мотивите в т.4 на соченото от касатора Тълкувателно решение № 5/2013г. на ОСГТК - изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя възникналото в съпружеска общност вещно право. Вторият въпрос е относно възможността за обогатяване от закупуване на недвижим имот по време на брака с дарени от родителите средства. Той произтича от застъпваната от касатора теза, че бракът не е средство за неоснователно обогатяване. Решаващият съд не е допуснал такова обогатяване, въпреки че е приел, че средвата за изплащане на кредита, дори да са дарени, не могат да рефлектират върху вече придобитото право на собственост в условията на съпружеска имуществена общност. Това не отрича възникването на облигационни отношения за преодоляване на неоснователното обогатяване, ако бъде установено, че само единият съпруг с лични средства е изплащал заема за придобития недвижим имот. Третият правен въпрос е относим към възражението за придобивна давност и касае вида и обема на действията, които съсобственикът установил владение само за себе си, следва да демонстрира пред другия съсобственик, за да придобие частта му по давност. Решаващият съд не е изложил конкретни съображения за вида и обема на тези действия, но е приел, че такова действие съставлява смяната на бравата на жилището, но то е извършено преди три години и оттогава давностния срок не е изтекъл. Според Тълкувателно Решение № 1/2012г. на ОСГК тези действия трябва да са такива, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на другия съсобственик; тези конкретни действия подлежат на доказване във всеки отделен случай. В приложеното Решение № 110 от 20.03.2012г. по гр.д. № 870/2011г. на II г.о. се разяснява, че обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява намерение за своене. Именно от посочените постановки е изходил и въззивния съд. Приел е, че С. е останал да живее в жилището със съгласие на бившата си съпруга, защото нямал друго жилище; по същата причина тя не е предприела действия по изваждането му след изтичане на уговорения в протокола от 14.03.2000г. тримесечен срок. Ненапускането на жилището в този срок обаче не може да бъде ценено като демонстриране на намерение за своене, тъй като се касае до неизпълнение на договорно задължение. Независимо от продължителния срок, в който е упражнявал сам фактическа власт върху жилището, С. Н. не го е придобил по давност, именно защото не е доказал извършване на действия по преобръщане на държането във владение. Тук може да се отбележи, че част от посочените от касатора решения на ВКС не разглеждат хипотеза на придобивна давност между съсобственици, поради което са неотносими. На основание изложеното липсва отклонение от практиката и по поставения трети въпрос. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на съдебния акт - посочил е само нормата на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, без да я мотивира по някакъв начин. При изложените от решаващия съд мотиви не се съзира извод, който да е очевидно неправилен. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените от нея разноски за касационното производство, които възлизат на 1000лв. за адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.