Определение № 50202 от 03.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1331/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 2222 от 01.03.2022 г., подадена от В. К. Б. и В. Н. Б. чрез адвокат И. К. от АК – Б. срещу въззивно Определение № 60 от 25.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 1100/2021 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. Ответниците по жалбата К. Л. Б. и С. Н. Б. са подали отговор чрез адвокат Г. Б. от АК – Б.. Възразяват, че отсъстват основания за допускане на касационното обжалване, както и че атакуваното определение е правилно. Преди да пристъпи към разглеждане на частната жалба по същество, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: С обжалваното определение е оставена без уважение частната жалба на В. и В. Б. срещу Решение № 8539 от 18.10.2021 г. по гр.д.№ 1640/2019 г. на Районен съд - Гоце Делчев в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по предявения от тях отрицателен установителен иск за собственост, насочен срещу К. и С. Б. досежно бръснарски салон от 41 кв.м. на първия етаж от жилищната сграда, построена в УПИ * от квартал 19 по плана на [населено място], [община], обл. Б.. Въззивният съд е приел, че надлежни страни в процеса са лицата, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор. Посочил е, че това разбиране е отразено и в мотивите на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Съдът е приел, че ако в т. 3.Б. на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК се излага едно по-широко становище, според което положителен установителен иск за собственост може да се предяви не само срещу лицето, което последно е придобило собствеността на имота, но и срещу неговите праводатели, които не се легитимират като настоящи собственици, това разбиране не може да се пренесе и в разсъжденията по отрицателния установителен иск за собственост, по който надлежен ответник е единствено лицето, което твърди, че е собственик на имота към момента на предявяване на иска. Прието е, че няма основание при отрицателните установителни искове за собственост да се въведе по-широко разбиране за надлежния ответник, като се добавят и праводателите на лицето, което последно се легитимира като собственик. Това по дефиниция е невъзможно, тъй като с отрицателния установителен иск ищецът цели да отрече правото на лицето, което се легитимира като собственик към момента на предявяване на иска, но не и на лицата, които са се легитимирали като собственици към един по-ранен момент. Отрицателен установителен иск срещу праводатели не е процесуално допустим. В настоящия казус е налице именно тази хипотеза. Към момента на предявяване на исковете, а и понастоящем, ответниците К. и С. Б. са праводатели на дъщеря си М. К. З., явяваща се приобретател на спорното право и неучастваща в съдебния процес. Този факт е бил известен и на ищците, защото те изрично го сочат в исковата молба (л. 33 от делото на първата инстанция). При това положение отрицателната установителна претенция, производството по която е прекратено, насочена против праводатели, действително се явява недопустима и правилно не е разгледана по същество от Районен съд - Гоце Делчев. В изложение към частната касационна жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 4/2014 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 352 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1301/2010 г. на ВКС, І г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт. Касаторите не са формулирали конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване, без обсъждане на допълнителните основания за това, в каквато насока са задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното определение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. Не е налице противоречие с т. 3.Б. на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, чиито разяснения касаят допустимостта на положителния установителен иск за собственост, доколкото в мотивите изрично е посочено, че „действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик”. В случая не е предявен положителен установителен иск за собственост, поради което постановките на този тълкувателен акт не съставляват аргумент в подкрепа на тезата на касаторите. В ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК не се дава отговор на въпроса за надлежния ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост, затова то също не обосновава противоречие на въззивния акт със задължителната съдебна практика. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение