Определение № 3390 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4747/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от А. Х. И., чрез адвокат В. Р., срещу въззивното решение № 5250/19.09.2024 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 4749/2023 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против Р. М. З. иск за заплащане на разликата над 3 400 евро до присъдените 6 800 евро, представляваща задатък съгласно раздел III, т. 3.1.1 от Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31.07.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Насрещната страна Р. М. З. с писмен отговор, чрез В. Б., оспорва жалбата. Твърди, че същата е недопустима тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност излага становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – София, отхвърлил предявения от А. Х. И. против Р. М. З. иск за заплащане на разликата над 3 400 евро до присъдените 6 800 евро, представляваща задатък съгласно раздел III, т. 3.1.1 от Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31.07.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорно установени следните обстоятелства: Страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот на 31.07.2020 г., с който ответницата Р. З. поела задължение да продаде на ищеца А. И. притежавания от нея и подробно описан недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], срещу задължението на последния да заплати сумата от 34 000 евро. Приел, че с договора страните уговорили задължение на купувача за заплащане на капаро (задатък) в размер на 3 400 евро, представляващ част от цената на имота, при подписване на договора. Постигнали съгласие, че остатъкът от цената в размер на 30 600 евро следвало да бъде заплатен от купувача със собствени средства и банков кредит, след нотариалното изповядване сделката, вписване на ипотека върху имотите и представяне на удостоверение за тежести за вписана в полза на банката първа по ред ипотека. В т.3.3.3 от договора било предвидено, че ако до 30.09.2020г. купувачът не осигури финансиране и/или липса на кредитиране от банка или друга финансова институция, ще се счита, че действието на договора е прекратено по взаимно съгласие на страните, считано от 25.11.2020г., а даденото капаро подлежи на връщане в десет дневен срок от прекратяване на договора. Съдът приел, че плащането на уговорения задатък било установено от представеното платежно нареждане от 31.07.2020г., с което А. И. наредил по банкова сметка на Р. З. сумата от 6 800 лева. В същото, като основание на превода било записано – „капаро по предварителен договор“. Направил извод, че ищецът не е изпълнил задължението си да осигури пълния размер на сумата, необходима за придобиване на имотите, който извод обосновал с представеното удостоверение, издадено от „У. Кр. Б.“ АД за размера на одобрения в полза на ищеца кредит от 42 500лв. и с липсата на доказателства, че А. И. е разполагал с разликата до пълния размер на продажната цена от 30 600 евро, равняващ се на 59 848, 40 лв. Отбелязал, че сам по себе си размера на отпуснатия от банката кредит не може да обоснове заключение за неизправността на купувача да осигури продажната цена, тъй като постигнатата договореност била за заплащането ѝ и със собствени на купувача средства. По отношение на последните, въззивният съд приел, че наличието на такива у купувача не било установено по делото. Изводът си основал и на показанията на свидетеля Е. Й. К., от които приел, че на проведената между страните среща, продавачът Р. М. З. направила изрично възражение, че ищецът И. не разполага с цялата остатъчната част от договорената продажна цена. Приел, че отправената до ответницата-продавач покана за сключване на окончателен договор също не била доказателство за наличие на необходимите средства за придобиване на имота, доколкото същата не била надлежно връчена. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че страните са били обвързани от валиден предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който ищецът И. бил неизправна страна, тъй като до 30.09.2020г. не осигурил финансиране на сделката. Приел, че в този случай приложение следвало да намери уговореното от страните прекратяване на договора по взаимно съгласие (т.3.3.3), считано от 25.11.2020г., от която дата е възникнало задължението на ответницата/продавач за връщане на платеното по договора капаро в размер на 3 400 евро. Изложените съображения обосновали извода да съда за неоснователност на предявения иск за заплащане на разликата над 3 400 евро до пълния претендиран размер от 6 800евро. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: За приложението на чл.93, ал.2 от ЗЗД и по-специално какви са предпоставките за уважаване на претенцията за връщане на дадения задатък в двоен размер? Навел е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС в решене №34/19.07.2021г. по гр.д.№1456/2020г. на ІV г.о.; решене №198/17.01.2020г. по гр.д.№661/2019г. на ІІІ г.о.; решене №12/23.05.2018г. по гр.д.№834/2017г. на ІІІ г.о., тъй като въззивният съд е приел, че липсвала една от предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.93 от ЗЗД, доколкото било налице прекратяване, а не отказ от договора от страна на купувача. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, включително и сочената от касатора. Според същата, за да е основателна претенция по чл.93,ал.2 ЗЗД за присъждане на сума, представляваща задатък в двоен размер, е необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък/капаро/; неизпълнение от страната, която е получила задатъка; отказ/разваляне/ от договора от страната дала задатъка, която следва да е изпълнила задълженията си по договора или да е готова да престира. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му съдът е посочил правилно предпоставките, които следва да бъдат установени за уважаване на иска. Обуславящите правни изводи на съда за крайния резултат по спора са свързани с липса на една от посочените предпоставки – неизправността на купувача и с предвидената в договора клауза за прекратяването му при липса на осигурени средства за заплащане на продажната цена на имота. Въпросът е обоснован с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. Поставен е и въпросът: Необходимо ли е изпращане на покана до другата страна, когато срокът (падежът) за изпълнение на задължението ѝ е изрично уговорен в договора? Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №311/20.01.2014г. по гр.д.№507/2012г. на ІІІ г.о. и решение №394/27.11.2015г. по гр.д.№3034/2015г. на ІV г.о. Този въпрос е некоректно зададен и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. При постановяването му съдът е обсъдил изпратената до продавача покана за сключване на окончателен договор за покупко-продажба, с оглед преценка изправността на купувача и готовността му да заплати договорената продажна цена, а не с оглед падежа на задължението за прехвърляне правото на собственост. Въпросът не отговаря на общите изисквания на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Направено е искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. Същото е обосновано с доводите за: липса на прекратяване по взаимно съгласие на сключения между страните предварителен договор, доколкото липсват съвпадащи насрещни волеизявления, а е налице очевидното разминаване във волите на страните; съдът е обсъждал изправността на страните по сделката, която е ирелевантна в хипотезата на прекратен по взаимно съгласие договор; изводът за прекратяването на договора е в противоречие с извода за липса на връчена покана за сключване на окончателен договор за покупко-продажба. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и на това основание. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането отново е обосновано с несъгласието на страната с изводите на съда и преценката на доказателствата, които, както беше посочено, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл.280, ал. 2, предл. 1 и предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,