Определение № 6059 от 27.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2369/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Адвокатско дружество “Абрашев и съдружници“, чрез адвокат И. Г., срещу въззивно решение № 278 от 12.03.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 1209/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Ж. Д. Г., чрез адвокат П. К., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил иска на Адвокатско дружество “Абрашев и съдружници“ против Ж. Д. Г. за приемане на установено, че последният дължи на дружеството сумата от 50 000 лв. (частичен иск от пълния размер на вземането от 832 244,78 лв.), представляваща възнаграждение по договор за поръчка от 26.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2020 г. до окончателното издължаване, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 48912/2020 г. на СРС. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните са сключили договор за правна услуга от 26.09.2019 г. В чл. 1 било договорено, че възложителят Г. възлага на адвокатското дружество извършването на всички необходими действия във връзка с правното консултиране, воденето на преговори, изготвяне на договори, правни становища, както и организирането на съдебни и извънсъдебни действия, административни процедури, включително и във връзка с иницииране на вътрешно разследване за злоупотреби, по повод и във връзка с придобиването на собственост от търговски дружества пряко и косвено свързани с “ПВБ Пауър България“ АД, “ПВБ Пауър“ ООД - Тренто, Италия, “ВЕЦ С.“ АД, както и евентуално процесуално представителство на възложителя пред компетентните съдилища и институции. Ж. Г. е поел задължение да заплати на изпълнителя възнаграждение, по реда и при условията, отразени в чл. 2 до чл. 8 от договора. В чл. 7 е уговорено още, че отделно от възнаграждението, договорено в чл. 1 от договора, възложителят дължи на адвокатското дружество и такса “успех“ в размер на 15 % върху присъдените суми или в случаите на постигане на спогодба (съдебна или извънсъдебна), върху паричната или имуществена компенсация, припадаща се на страната. Договорът за правна услуга е сключен във връзка с друго съглашение - предварителен договор от 4.06.2019 г., между „Г.“ ООД и „Джемма“ ООД (италиански дружества) от една страна и „Г.“ Е. от друга. По силата на този договор италианските дружества (продавачи) са поели ангажимент да предадат на едноличното дружество (купувач) дружествените дялове от капитала на “ПиВиБи Пауър“ ООД, като прехвърлянето е следвало да стане с „първо“ и „второ“ действие (според чл. 3 от договора за продажба) - чрез увеличаване на дружествения капитал на „Пи Ви Би Пауър“ ООД с дял в размер на 40 %, който е запазен за купувача, а след това с покупка на останалите 60 % от купувача. В т. 2 на чл. 3 е уговорено, че при неспазване на срока от продавача, той трябва да върне на купувача двойния размер на онова, което е било заплатено от него (купувача) по силата на предварителния договор, а именно 4 800 000 евро, заедно със законната лихва, като обезщетение за вреди. Задължение на купувача в такъв случай е да върне едновременно 40 % от дружествените дялове, прехвърлени при изпълнение на „първото действие“. Ако срокът не е спазен по вина на купувача, той трябва да върне като неустойка и без заплащане посочените 40 % от дружествените дялове. В чл. 4 от договора за продажба е отразено, че купувачът ще внесе сумата от 2 400 000 евро към момента на изпълнение на „действие първо“. По делото е установено, че уговореното плащане е осъществено. Впоследствие (на 1.06.2020 г.) между “Г.“ ООД, „Д.“ ООД - от една страна, и “Г.“ Е. - от друга, е сключено споразумение, с което са прекратени отношенията им във връзка предварителен договор от 4.06.2019 г. за прехвърляне на целия дружествен капитал на „Пи Ви Би Пауър“ ООД. В това споразумение страните са постигнали съгласие, че първата фаза (първата сделка) е изпълнена, но втората сделка - за останалите 60 % - не. Приели са помежду си, че на 30.03.2020 г. „Г.“ Е. изпратило искане за оттегляне от целия дял в размер на 40 % от дружествения капитал на „Пи Ви Би Пауър“ ООД, за което било взето решение за ликвидация на дружеството и отправило молба за увеличаване на стойността на дела на 2 364 000 евро на 26.05.2020 г. Общото събрание на дружеството в ликвидация взело решение да приеме искането за оттегляне и да извърши плащане на сумата от 2 364 000 евро по доверителна сметка на италианския нотариус Д.. В изпълнение на споразумението, сумата от 2 364 000 евро е платена от нотариус Д. в полза на „Г.“ Е. с посочено основание „обезщетение за напускане на дружество“ на 08.06.2020 г. На 09.06.2020 г. “Г.“ Е. е потвърдило получения превод. Съдът приел, че няма основание да се счита, че връщането на даденото по едно прекратено правоотношение има характер на компенсация. Развил съображения, че терминът „компенсация“, „компенсаторни вреди“, „компенсаторно обезщетение“ е свързван с функцията по репариране на вреди, но няма случаи в които да се счита, че връщането на даденото по развален или прекратен договор има характер на „парична или имуществена компенсация“. Допълнил е, че е без значение това, че италианският нотариус е написал в основанието за плащане на сумата от 2 364 000 евро „обезщетение за напускане на дружеството ПВБ СРЛ“. Касае се за тълкуване от нотариуса на естеството на престацията, което не е автентично и по никакъв начин не обвързва съда. Апелативната инстанция, сама, по силата на чл. 20 ЗЗД, е тълкувала споразумението за прекратяване от 01.06.2020 г.: анализирала преамбюла на споразумението и уговорките в него и приела, че процесното съглашение е съставено с цел да се предотвратят всякакви спорове и да се разрешат окончателно отношенията между участниците в договарянето. Отбелязано е, че в т. 2 от споразумението точно е декларирано, че страните нямат никакви претенции и „се отказват от всяко право, причина и/или претенция, свързани с договора, включително законна лихва, парична преоценка и обезщетение за вреди...“. Според въззивния съд, тази клауза ясно сочи, че страните нямат една към друга никакви претенции за обезвреда, от което следва, че те не претендират и никакви неустойки, компенсации за вреди и пр. Прието е още, че оглед смисъла на думата „компенсации“ следва да се тълкува, че между споразумелите се не са уговаряни компенсаторни плащания, които да обезщетят нечий накърнен от договора, респ. от неговото неосъществяване, интерес. Страните, при спазване на принципа за забрана на неоснователното обогатяване, са се съгласили, след преустановяване на договорните си обвързаности, да възстановят всичко, което е дадено по прекратения предварителен договор – така италианските дружества са върнали цената, платена от българското дружество за дяловете, съставляващи 40 % от капитала на „Пи Ви Би Пауър“ ООД. Плащането няма характер на обезщетение, което италианските дружества дължат на българското. При тези мотиви е направен извод, че сумата от 2 364 000 евро съставлява връщане на платената по първата част от сделката цена. Съдът е допълнил, че поддържаната теза, че италианските конкрахенти са заплатили обезвреда на българското дружество като компенсация, е и нелогична, при положение, че страните са пропуснали да уговорят връщане на даденото от българското дружество като цена. Съдът е намерил за нужно да отбележи допълнително, че в патримониума на физическото лице Ж. Г. не е постъпило никакво плащане от страна на италианските дружества. Посочил, че дори да се приеме, че в тежест на Г. е да заплати т.нар. „такса успех“, то това негово задължение не е още възникнало, тъй като падежът е три дни след реалното получаване на сумата, а такова реално получаване от Г. (като физическо лице) практически няма. Касаторът поддържа, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване поради наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално – на т. 3 ГПК; позовава се и на очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира за нужно първо да изясни, че два са решаващите изводи на въззивния съд, за да отхвърли иска – 1. не са настъпили основанията, договорени между представляван и представляващото го дружество, за да се дължи заплащане на т.нар. „такса успех“ и 2. дори и да са дължи подобна такса, то все още не е настъпил падежът, т.е. евентуалното вземане на дружеството все още не е изискуемо. Всяко от тези две съображения е достатъчно поотделно, за да определи исковите претенции като неоснователни. Въпросите, поставени от касатора в изложението, касаят само първото от изложените основания, поради което апелативният съд е отхвърлил исковете. Това означава, че няма причина за допускане на касационно обжалване, защото какъвто и да е отговорът на питанията в изложението, то няма да се отрази върху крайния резултат по спора. Касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася само в рамките на конкретните оплаквания за неправилност – чл. 290, ал. 2 ГПК. В допълнение, следва да се посочи, че няма как да се стигне до извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по който и да е от поставените въпроси, поради хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е изяснено в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, в случая по т. 3 ГПК, има като резултат недопускане на касационното обжалване. В случая съображения няма, за който и да е от поставените правни въпроси, в какво се изразява необходимостта съставът на ВКС да даде разяснение с касационно решение за точното приложение на дадена законова норма, както и за развитие на правото. Казаното, само по себе си е достатъчно, за да наведе извод, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наред с това, част от поставените въпроси са фактически и не отговарят на критериите за правни по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Законодателят с правилата по чл. 280 ГПК поставя изискване порокът на въззивния съдебен акт да се дължи на дадено в него разрешение по един или повече материално-правни или процесуалноправни въпроси. Това ги прави от съществено значение за резултата по конкретното дело, както и за правоприлагането с оглед принципния им характер. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело по см. на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (така и задължителните разяснения в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Конкретно по въпросите: Първият е: по договор за поръчка (правна услуга), по който доверителят е възложил на довереника да извърши определени правни действия в полза на трето лице - дружество с ограничена отговорност, на което доверителят е едноличен собственик на капитала и управител, срещу заплащане на текущо възнаграждение (за извършване на определена правна работа) и на допълнително такова - „такса успех“, под условие, че в резултат на изпълнената правна работата от довереника се стигне до положителен за третото лице краен резултат - получаване на парична или имуществена компенсация, доверителят дължи ли на довереника заплащане на допълнителното възнаграждение „такса успех“, ако условието се е сбъднало и третото лице е получило и приело парична компенсация – твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Питането е неотносимо, защото съдът не е достигнал до извод, че се е получил положителен краен резултат в резултат на изпълнената правна работа – получената сума е върнатата, като дължима без основание, а не като парична компенсация. Няма и никакви съображения по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът се явява и фактически, а не правен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК; няма отношение и към самостоятелното основание, изложено от въззивния съд за отхвърляне на иска – ненастъпил падеж. Следващият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да търси и установи действителната обща воля на страните по договор за правна услуга и да тълкува конкретна клауза от същия, предвиждаща заплащане на допълнително възнаграждение такса „успех" във връзка с останалите клаузи по договора и установените по делото обстоятелства – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр.д. № 576/2017 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът в общата си част – относно задължението на съда да търси и установи действителната обща воля на страните по договор, е от значение във всички случаи по приложение на чл. 20 ЗЗД, вкл. и по настоящото дело. Той обаче е разрешен от апелативния съд в съответствие с разрешението, прието в цитираното решение на ВКС. В останалата си част въпросът не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК – чл. 20 ЗЗД е обща норма, която намира отношение по всички видове споразумения; на тълкуване подлежат всички клаузи от значение за материалноправния спор, така, че с оглед съдържанието на договора и конкретния спор, отнесен до съда, той ще тълкува онази, която е неясна и спорна. Въпросът също няма отношение към самостоятелното основание, изложено от въззивния съд за отхвърляне на иска – ненастъпил падеж. Третият въпрос е: налице ли е двустранна реституция по развален договор за продажба на дружествени дялове и има ли право съдът да тълкува постигнатото споразумение по правилата на българското право, ако по делото се установява, че страните по разваления предварителен договор са сключили споразумение, по отношение, на което е приложимо италианското законодателство и в което: