Определение № 516 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1663/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 33/19.02.2024 г. по в. гр. д. № 591/2023 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил решение № 1111/03.08.2023 г. по гр. д. № 1481/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. Й. Г. срещу Община - Пловдив положителен установителен иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] с площ от 6 013 кв .м., с адрес на имота: [населено място], район С., ул. Северно от гара Филипово, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, номер по предходен план: квартал 4, парцел Х.-Мл. пром., при посочени съседни имоти. Ищецът е твърдял, че правото на собственост е придобито от него по давност, като през 1995 г. встъпил във владение на имота, който бил в окаяно състояние и представлявал обрасло с бурени и плевели място, без ограда, което давало индиции да е изоставен от собственика му; извършил редица действия по облагородяването и запазването му: поставил ограда и портал за вход и изход, почистил го, изкоренявайки всички бурени и плевели, редовно го косял и поддържал в добър вид, които действия продължавал да извършва и до днес. Когато решил да се снабди с документ за собственост, в кадастралната карта било посочено, че за имота липсват данни за собственост, като същият не бил деклариран и за него нямало открита данъчна партида, но, подавайки заявление до общината за снабдяване с удостоверение дали за имота има издаден акт за общинска собственост, такова не му било издадено, а му отговорили, че имотът е общинска собственост. Въззивният съд, след като проследил в хронологичен порядък статута на процесния имот, посочил, че първоначално по плана от 1954 г. е бил земеделски имот, включен в строителните черти на града с регулационно отреждане за инфраструктура - улици, канал и трасе за топлопровод, съставляващи мероприятия по смисъла на действалата към този момент разпоредба на чл. 42 от ЗПИНМ /отм./, които се осъществяват въз основа на улично-регулационния план, и които, според заключението на техническата експертиза, са реализирани. Като се позовал на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ вр. чл. 74а от ПР, според които недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика, каквото представеният по делото оценъчен протокол сочи да е извършено, съдът е приел, че регулацията е приложена. Приел е, че по силата на отчуждаването имотът е станал държавна собственост, противно на доводите на въззивника-ищец да не е принадлежал на държавата, позовавайки се на писмо на Областната администрация-Пловдив, според което от наличните документи и скици в досиетата на посочени актове за държавна собственост от 1972 и 1996 г. процесният имот не е предмет на актуването. Акт за държавна собственост за имота е съставен през 1988 г., след като по регулационния план от 1973 г., изменен през 1986 г., имотът вече попада в УПИ с отреждане за СП “Млечна промишленост“, чрез която стопанска организация държавата е упражнявала владението върху му, предоставяйки й го за стопанисване и управление съгласно чл. 89 и сл. НДИ /отм./ и удостовереното с акта за държавна собственост. Това отреждане е запазено и по действащия регулационен план от 2001 г., с който е образуван нов УПИ [№].-„Млечна промишленост“, в чиито граници имотът е заснет по одобрената през 2009 г. кадастрална карта с идентификатор [№]. Като се позовал на изменението на чл. 14 от Конституцията от 1971 г. съгласно публикацията в ДВ, бр. 29 от 10.04.1990 г. и на чл. 140 от Конституцията от 1991 г., въззивният съд е посочил, че разграничаването на собствеността на държавна и общинска е проведено с пар. 6 от ПЗР на ЗМСМА съгласно публикацията в ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г., с който е изменен чл. 6 ЗС, а с пар. 7 в първоначалната му редакция е определено кои държавни имоти преминават в собственост на общината по силата на закона. Сред тях по т. 3 са незастроените имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици Съдът е приел, че такъв към посочения момент е бил и процесният имот, спрямо който реституционни претенции не са били предявени, при което положение държавният имот е преминал в собственост на ответната община. Обстоятелството, че тя в продължение на 30 години не е предприела каквито и да било действия във връзка със собствеността си, не води до изгубване на същата, тъй като според чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него по реда на чл. 100 ЗС. За установяване на твърдяното владение, по силата на което ищецът претендира да е придобил собствеността, по делото е разпитан св. Ж., според чиито показания в идентифицирания по местоположение от него процесен имот, който бил незастроен, родителите на ищеца отглеждали зеленчуци в една част от мястото, а в друга той извършвал дребни авторемонтни услуги като смяна на маркучи и светлини, където свидетелят докарвал автомобили и престоявали за около два часа докато траели ремонтите, ползвайки обърната макара за маса. Според свидителя първоначално е имало дървена паянтова ограда, която даже преди няколко години без да иска бутнал, а след това е поставена телена ограда от мрежа, като последно е посещавал имота преди около 7-8 години. Така свидетелят е визирал 15-20 годишен период, считано от 2002- 2005 г., което според въззивния съд е противно на поддържания във въззивната жалба начален момент 1995 г. При тези свидетелски показания въззивният съд е приел, че ищецът спорадично е ползвал незастроения парцел като свободен терен за почасово извършване на дребни авторемонтни услуги, с което не може да се приеме да е упражнявал непрекъсната фактическа власт върху му, още по-малко такава със собственическо намерение, а обстоятелството, че родителите му някога са сеели зеленчуци, само по себе си, по никакъв начин не обосновава осъществявано от него чрез тях владение. Свидетелят не твърди при какви обстоятелства ищецът и родителите му са започнали да ползват имота. Сочи да е бил наследствен на родителите, което не се подкрепя от доказателствата във връзка с неговия статут. Свидетелят не твърди старата паянтова и новата телена ограда да са били поставени именно от ищеца. Обстоятелството, че за такъв продължителен около 20-годишен период, според свидетеля, ищецът не е положил трайно върху терена каквито и да било постройки или съоръжения във връзка с упражняваната там от него авторемонтна дейност, опровергават намерението му да го свои и то по явен, а не скрит, начин. Не се установява при това положение наличие както на обективния, така и на субективния признак на осъществявано в продължение на повече от 10 години владение. Освен това не се установява през последните 7-8 години, през които свидетелят не е посещавал имота и няма впечатления за него, ищецът да е упражнявал фактическа власт с намерение за своене. Въззивният съд е изложил и съображения във връзка със забраната на чл. 86 /в редакция съгласно ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г./ от ЗС за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост, отпаднала по отношение на частната такава с изменението на нормата със ЗИДЗС /ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г./. Посочил е, че давността по силата на пар. 1 ЗДЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г./ е спряла да тече до 31.12.2022 г., според последното удължаване на срока, като нормата е обявена за противоконституционна с решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд, от влизане в сила на което, обнародвано в ДВ бр. 18 от 04.03.2022 г., настъпват последиците от преустановяване на мораториума, както е и изрично посочено в него. При приложение на посочената уредба е заключил, че ищецът не е могъл да придобие собствеността по давност дори при упражнявано от него до момента владение, тъй като изискуемият 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Развива тезата, че след като според данните по делото към момента на влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС съгласно публикацията в ДВ, бр. 33 от 1996 г. той вече е бил във владение на спорния имот, то давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г., но предвид спиране течението на давността с разпоредбата на пар. 1 от ДР на ЗДЗС съгласно публикацията в ДВ, бр. 46 от 2006 г., считано от 31.05.2006 г., то за завършване фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС към изтеклия до спирането период е необходимо прибавяне на владение от още 1 ден след 31.12.2017 г., при съобразяване на решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ относно противоконституционността на мораториума върху придобиването по давност на имоти - частна държавна или общинска собственост. Изводът, който според касатора се налага, е, че на 02.01.2018 г. в негова полза вече е бил изтекъл необходимият 10-годишен срок и към момента на предявяване на иска той се легитимира като собственик на имота по давност, още повече, че започналата да тече придобивна давност не се прекъсва с предявяването на иска от негова страна. В подкрепа на така изложената теза касаторът се позовава на решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, II-ро г. о. Не поставя конкретен правен въпрос, по който иска да се допусне касационно обжалване. При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следния правен въпрос: Упражняването на владение, което е явно и демонстративно спрямо всички, т. е. спрямо цялото общество, представлява ли демонстриране на владение с намерение за своене и спрямо държавата и/или общината като субекти на право на собственост, които могат по презумпция да са собственици на същия имот- предмет на конкретния спор. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото във всички хипотези на промяна на собствеността, сходни на настоящата, както и че въпросът има за цел извършване на преценка дали презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение и за кои лица - най-вече по отношение на държавата и общините, както и кога в подобна хипотеза владението може да бъде определено като явно и спрямо държавата и общините. На последно място касаторът излага съображения, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като съдът в двете инстанции приел разрешение, коренно противоположно на логичното, като отхвърлил иска при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при явно необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и на събраните по делото доказателства. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 гт. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Такъв правен въпрос, който в конкретния случай е обусловил правната воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение, е въпросът кога са налице обективният и субективният елемент на владението, при упражняването на което в продължение на законоустановения срок по чл. 79, ал. 1 ЗС едно лице може да придобие недвижим имот на основание придобивна давност. Касаторът обаче не е поставил такъв въпрос, а касационната инстанция няма правомощията да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения от касатора, или да извлича правен въпрос от оплакванията в касационната жалба, тъй като това би било в нарушение на диспозитивното начало като един от основните принципи на гражданския процес. Въпросът, който касаторът е поставил, не е бил предмет на разглеждане от съда в двете инстанции и не е сред решаващите мотиви за отхвърляне на предявения иск за собственост. Ето защо общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос не е налице, като при това не е необходимо да се обсъжда налице ли е специалното поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се установява въззивното решение да противоречи на практиката на ВКС по въпроса за приложението на мораториума за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, въведен с нормата на пар. 1 от ДР на ЗДЗС, който е изведен от въззивния съд като допълнително съображение за неоснователност на предявения от касатора иск. С определение № 3513/14.11.2023 г. по гр. д. № 805/2023 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че с решение № 3/24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на пар. 1, ал. 1 от ЗДЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и на пар. 2 от ЗР на ЗИДЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. В последвалата практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение на конституционния съд, се приема, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. Давността е текла само в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. - в този смисъл решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г. на ВКС, II-ро г. о. Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г., както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването на пар. 2 от ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване за противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от 19.01.2018 г. - в този смисъл решение № 50141/25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г. на ВКС, I-во г. о. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС. След като е приел, че ищецът е установил владение около 2002-2005 г., дори да се приеме по-благоприятният за него момент- началото на 2002 г., периодът от тогава до 31.05.2006 г. не е достатъчен за придобиване по давност. Дори да се прибави периодът от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., в който мораториумът не действа с оглед обявяването за противоконституционна на разпоредбата на пар. 2 от ЗР на ЗИЗС /ДВ, бр. 7 от 2018 г./, то двата периода пак не са достатъчни за придобиване на имота по давност. Не е налице достатъчен срок дори да се прибави течението на давността и за времето от 08.03.2022 г. /датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд/ до приключване на сдъдебното дирене във въззивния съд на 29.01.2024 г., при приложение на разрешението, дадено с решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., според което теклата в полза на ищеца давност не може да се прекъсне с предявения от самия него иск. Следователно, крайният извод на въззивния съд, че ищецът не е придобил спорния имот по давност, е в съответствие с практиката на ВКС, а това изключва възможността за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване не може да се допусне и на последното поддържано от касатора основание - това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, доколкото съображенията, с които се поддържа въззивното решение да е очевидно неправилно, се поглъщат от съображенията за противоречие на същото с практиката на ВКС, каквото не се констатира по вече изложените съображения. Законът е приложен в неговия точен смисъл, мотивите към обжалваното решение както относно фактическите констатации, така и относно правните изводи са подробни, ясни, логически свързани и обосновани. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация, защитаван от юрк. И. А.-К., следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.