Определение № 60408 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2190/2021 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 260067 от 24.02.2021 г., постановено по въззивно гр. д. № 806/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение от 12.10.2020 г. по гр. д. № 4068/2019 г. на Пазарджишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от И. Д. Д. и Р. А. Д. срещу Г. Д. Д. и „Капа Проджект“ ЕООД – гр. София искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание учредено и упражнено право на строеж на масивна жилищна сграда, представляваща вила, със застроена площ 53 кв. м., в УПИ *** в кв.3 по плана на курорт „Ч.“, в землището на [населено място], [община]. Отхвърлени са и установителните искове за собственост на същата сграда на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1997 г. до предявяване на исковата молба – 11.10.2019 г. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Е. К.-П., като пълномощник на ищеца И. Д. Д.. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението са поставени следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. намира ли приложение правилото на чл.92 ЗС при въведено придобивно основание по чл.79 ЗС, по отношение на имоти, построени при порок на учредено право на строеж по реда на чл.56, ал.2, т.2 З. /отм./ - невписване на декларацията в нотариалните книги; сочи се противоречие с решение № 523/25.11.2010 г. по гр. д. № 548/2009 г. на второ г. о., решение № 950/22.10.2008 г. по гр. д. № 2524/2007 г. на трето г. о., решение № 194/14.10.2015 г. по гр. д. № 2767/2015 г. на първо г. о., решение № 252/14.10.2013 г. по гр. д. № 2296/2013 г. на първо г. о.; 2. следва ли при установяване на фактите от значение за изхода на спора, съдът да обсъди направените от страната признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл.175 ГПК, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция; поддържа се противоречие с решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на второ т. о., решение № 134/05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на четвърто г. о. и решение № 182/13.12.2018 г. по гр. д. № 657/2018 г. на трето г. о.; 3. длъжен ли е съдът да разгледа всички възражения на страната, изтъкнати във въззивната жалба; твърди се противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По първия въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а по втория и третия – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Подадена е и касационна жалба от адв. И. П., като пълномощник на ищцата Р. А. Д.. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Поставен е следния процесуалноправен въпрос: следва ли да бъдат обсъдени всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Сочи се противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. и решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на четвърто г. о. Ответниците по касация Г. Д. Д. и „Капа Проджект“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството е образувано по предявени установителни искове за собственост на процесния имот. Ищците са изложили твърдения, че притежават право на собственост при условията на СИО въз основа на реализирано право на строеж съгласно декларация по чл.56, ал.3 З. /отм./, учредено от бащата на ищеца – Д. Д./легитимира се като собственик на основание наследствено правоприемство и съдебна спогодба за делба, по силата на която в дял му е поставено вилното място, заедно с построената в него върху 30 кв. м. сграда/. От построяването на сградата през 1997 г. са упражнявали фактическа власт /в имота съществуват още 2 сгради – масивна със застроена площ 83 кв. м. и с площ от 68 кв. м./. Ответницата Е. Д. /починала в хода на производството/ е оспорила исковете, като е възразила, че не е било надлежно учредено право на строеж, както и че процесната сграда е построена /надстроена/ от нея и съпруга й Д. Д. върху основа от старата сграда през 1992 г. До смъртта му през 2014 г. са живели във вилата. Синовете И. и Г. Додови са ги посещавали, като всеки от тях е имал достъп до нея. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 80/15.08.2019 г., Е. Д. е прехвърлила на ответника Г. Д. 1/3 ид. ч. от имота, заедно с построените в него: едноетажно масивно жилище със застроена площ 52,75 кв. м.; едноетажно масивно жилище със застроена площ 82,77 кв. м. и едноетажно масивно жилище със застроена площ 68,10 кв. м. Същият е прехвърлил на дружеството общо притежаваните от него 2/3 ид. ч. от описания по-горе имот и сгради. Със заявление по чл.56, ал.2, т.2 З. /отм., в ред. на ДВ, бр.63 от 1995 г./ от 04.05.1996 г., което не е вписано в нотариалните книги, Д. Д. е дал съгласие на сина си И. Д. да построи вила /издадени са виза от 1992 г. на името на бащата, презаверена през 1996 г., разрешение за строеж „за узаконяване на вила“ и акт за узаконяване от 22.10.1997 г./. Същата е декларирана от двамата през 1998 г. Ищецът е посочен като инвеститор в конструктивни заключения от 1996 г. и 1997 г., като на негово име са издавани и фактури за закупувани строителни материали. В обжалваното въззивно решение е прието, че първоинстанционният съд е направил обоснован и законосъобразен извод, че заявлението не е учредило в полза на ищците валидно право на строеж. Според трайната съдебна практика конститутивното му действие е обусловено от надлежно вписване. При положение, че заявлението, с което е учредено право на строеж не е надлежно вписано в нотариалните книги, лицето което е построило сградата няма да стане неин собственик след построяването. Правото на собственост възниква в полза на собственика на земята по силата на приращението по чл.92 от ЗС. Настоящата хипотеза е именно такава. След построяването на вилната сграда ищците не са станали нейни собственици по силата на учредено право на строеж. Собственик на сградата е станал собственикът на земята, а именно наследодателят Д. Д.. Във връзка с евентуално въведеното придобивно основание – давностно владение, са обсъдени събраните свидетелски показания. Според показанията на ангажираните от ответниците свидетели /Д., Д. и Д./, и трите вили са построени от родителите, като Д. Д. е наемал майсторите и е снабдявал с материали. Имали са ключ от процесната вила, използвали са гаражите в нея за съхранение на плодове, както и банята. Съдът е кредитирал показанията на посочените свидетели, като е приел, че същите кореспондират и на събраните писмени доказателства. Не е дал вяра на показанията на свидетелите И., Ж. и Фичоров, че новата вила е построена от ищеца, който е закупил строителните материали за вилата и е наемал работници за построяването й, както и че родителите не са имали достъп до новата вила, като съдържащи факти, противоречащи на тези в останалите показания. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси по жалбата на И. Д. Д., като съображенията за това са следните: Първият въпрос е относим към въведеното при условията на евентуалност придобивно основание. В решение № 523/25.11.2010 г. по гр. д. № 548/2009 г. на второ г. о. и решение № 194/14.10.2015 г. по гр. д. № 2767/2015 г. на първо г. о., е прието, че срокът за придобиване по давност на едно вещно право, вкл. и на правото на строеж, започва да тече от момента, в който се предприемат действия /фактически и правни/ по неговото упражняване. Ако договорът за учредяване право на строеж страда от някакъв порок и не може да легитимира страните по него като носители на правото, срокът за придобиване на същото право по давност започва да тече от онзи момент след сключването на договора, от който сключилите договора лица са предприели действия по упражняване на правата си, т. е. действия по реализиране на правото на строеж, което са считали за учредено със сключването на договора. Посредством действията по построяване на сградата, извършвани с намерението за реализиране на правото на строеж, което лицето счита за учредено в своя полза, се осъществява владение на ограниченото вещно право на строеж, което при наличието на всички предвидени в чл.79 ЗС предпоставки може да доведе до придобиване по давност на правото на собственост върху построеното. В настоящата хипотеза не е въведено като придобивно основание владението на правото на строеж в изискуемия се от закона срок. В решение № 252/14.10.2013 г. по гр. д. № 2296/2013 г. на първо г. о. е възприето решение № 96/07.03.2012 г. по гр. д. № 1148/2010 г. на първо г. о., в което е посочено, че фактическото строителство не създава право на собственост, а собствеността на сградата следва собствеността върху терена - чл.92 ЗС. Съдебните актове са постановени при фактическа обстановка, при която дворното място е било съсобствено, а строителството е извършено само от един от съсобствениците на земята. Прието е, че и сградата е съсобствена на основание чл.92 ЗС. Установената в тази разпоредба презумпция се прилага както в случаите, при които дворното място е изключителна собственост на едно лице, така и в тези, при които мястото е съсобствено. Именно такова е и даденото в обжалвания съдебен акт разрешение. Самата преценка на гласните доказателства, относими към осъществяваното владение на вилната сграда, произтичаща от вътрешното убеждение на съда, не може да бъде проверена в производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос е обоснован с твърдението, че не е извършена преценка по реда на чл.175 ГПК на признанието на ответницата Е. Д. относно неизгоден за нея факт, съдържащо се в протокол от съдебно заседание от 22.10.2019 г. по гр. д. № 3193/2019 г. на Пазарджишкия районен съд. Същият обаче не е приет като писмено доказателство по делото. В съдебно заседание на 29.05.2020 г. процесуалният представител на ищците – касатори е направил искане за задължаване на ответницата Е. Д. да даде обяснения по реда на чл.176 ГПК. Представил е препис от цитирания протокол, като е посочил, че ще се ползва от него в случай че ответницата не може да се яви в следващото съдебно заседание. В съдебно заседание на 24.09.2020 г., предвид смъртта на ответницата, е оттеглил единствено искането по чл.176 ГПК. Дори да се приеме, че е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неприемането на протокола като писмено доказателства, същото не е въведено като оплакване във въззивната жалба, респективно в изложението към касационната жалба не е поставен въпрос, относим към това процесуално нарушение. Въпросът, който се поставя, е за преценка признанието на неизгоден за страната факт в съответствие с цитираната съдебна практика, който не е обуславящ за изхода на делото. Не е налице такова признание /признанието е по друго дело, като съдебният протокол, в който същото е обективирано, не е приет като писмено доказателство/, което да обуслови задължението на съда да го прецени съобразно разпоредбата на чл.175 ГПК. Третият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Оплакванията във въззивната жалба са свързани с преценката на събраните доказателства. В нея не е направено доказателствено искане. Обжалваното решение съдържа анализ на събраните писмени и гласни доказателства. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание. Същата е обоснована с неотчитането на обстоятелството, че декларацията по чл.56, ал.2, т.2 З. /отм./ е подписана от наследодателя, липсата на преценка на признанието на ответницата Е. Д. и необсъждането на поканата на дружеството от 18.08.2020 г. до ищците, в която е посочено, че ответникът Г. Д. не разполага с ключ от вилната сграда. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. От мотивите на обжалваното решение е видно, че не е налице такъв порок. В обобщение, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставените въпроси не са от значение за развитието на правото и по същите е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос в жалбата на Р. А. Д.. В посочената съдебна практика е прието, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, както и да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Мотивите на решението трябва да съдържат обсъждане на доказателствата, въз основа на които част от правнорелевантните факти се приемат за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за изясняване на спора. В обжалваното въззивно решение се съдържа преценка както на приетите доказателства по делото, така и на наведените доводи, свързани с неправилността на анализа им. Предвид горните съображения не е налице и основанието очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. С оглед изхода на делото касаторите трябва да заплатят на ответниците по касация направените разноски в касационното производство /за адвокатско възнаграждение/, както следва: на Г. Д. – сумата 600 лв. и на дружеството – сума в общ размер от 1 300 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.