Определение № 326 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 605/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 04.12.2019г. по гр.д.№1029/2019г. на АС София, с което е уважен частично иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – С. С. И., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.Поддържа че решението е очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на Република България по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ да заплати на С. С. И. сумата от 3 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 500 лева – имуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.251, ал.1 от НК/ който не декларила пари или ценности които пренаася през граница/ по ДП № 513ЗМИП-5153/2015 по описа на СДВР, пр.пр № 3-136/14 год. по описа на СГП, заедно със законната лихва върху тези суми от 11.02.2016 год. до окончателното плащане, като иска за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния размер от 500 000 лева, а този за имуществените вреди за сумата от 500 лева. Прието е за установено, че срещу ищеца на 30.06.2015 г. от страна на ответника е било предявено постановление за привличане на обвиняем за извършено престъпление по чл. 251, ал. 1 от НК, като на 15.10.2015 г. СРП е внесла обвинителен акт в Софийски районен съд, както и че с изменението на НК, обн. ДВ бр. 74/26.09.2015 г., е било декриминилизирано деянието, за което е било повдигнато обвинение на ищеца, въз основа на което съдът е постановил оправдателна присъда, влязла в сила на 11.02.2016 год. В наказателното производство И. е бил представляван от адвокат, на когото е заплатил сумата от 500 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие № 516999 от 25.06.2015 год. Констанирано е, че през януари 2013 год. бил повикан в ГД „БОП“, за да даде обяснения във връзка с договор и споразумение между ХАД „АКБ Корпорация“ на която бил изпълнителен директор и друго зружество, като впоследствие бил разпитван за същото като свидетел и с постановление от 19.06.2015 год. на СРП бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.251, ал.1 от НК и срещу него е бил внесен обвинителен акт в СРС, където било образувано НОХД № 13702/15 год. Съдът е взел предвид заключение на приета по делото съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещо лице специалист вътрешни болести и онкология въз основа на приетите доказателства и извършен личен преглед в домашни условия и от която се установява, че при ищеца са установени следните заболявания: базоцелуларен карцином от 2014 год.; артериална хипертония и фифузен паренхимен хепатит с неизвестно начало; флебтромбоза на вена от 2015 год. и хипертонично сърце – отразено през 2017 год., но неизвестно от кога, но вещото лице дава заключение, че стресовия фактор няма отношение към установените при ищеца заболявания, както и че при него не е налице обезобразяване, вследствие на проведените оперативни интервенции. Съдът е установил, че в конкретния случай Прокуратурата е обвинила ищецът в извършване на престъпление по чл.251, ал.1 от НК, като е изготвила обвинителен акт и е поддържала обвинението пред съда, като съдът е постановил оправдателна присъда спрямо обвиняемия, макар и на основание отпаднала отговорност. С оглед на това е счел, че действията на органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската държава. Въз основа на изложеното съдът приема, че в настоящия случай са налице предпоставките, визирани в чл.2 от ЗОДОВ, поради което следва да се ангажира отговорността на държавата за повдигнатото срещу ищецът обвинение и постановената оправдателна присъда от съда. Прието е, че не се установява причинно-следствена връзка между заболяванията при ищеца и воденото срещу него производство. При определяне на обезщетението също следва да бъде съобразено, че спрямо ищеца не е била взета тежка мярка за неотклонение, както и че не е загубил възможността за полагане на труд, вследствие на воденото производство. Изложени са съоражения за това, че съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последици от увреждането. Съгласно константната практика на ВКС критерият „справедливост”, посочен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактен и при определяне размера на обезщетението съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като: начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтьт, възрастта на увредения, общественото му положение и т.н.. Прието е, че в резултат на воденото срещу ищецът наказателно производство по повдигнатото обвинение, същият като пряка и непосредствена последица е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. В тази насока са показанията на разпитания по делото свидетел, които следва да се ценят тъй като са придобити въз основа на лични впечатления, но при съобразяване с разпоредбата на чл.172 от ГПК. При него са били налице периоди на емоционална и социална отчужденост, както и емоционална неустойчивост Въззивният съд при тези данни и като е преценил принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗОДОВ и краткото време през което се е водило наказателното производство, счита че за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди е необходима сумата от 3 000 лева, а искът за имуществените вреди е основателен за сумата от 500 лева, тъй като ищецът е заплатил тази сума за адвокатско възнаграждение по воденото срещу него наказателно производство. За тези суми предявените искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ съдът е приел ,че са основателни и ги е уважил. В изложение по чл.284,ал.3ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния се представител поддъра, че в решението, в частта му с която е уважен иск справно основание чл.2 ЗОДОВ е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните и да изложи собствени мотиви, следи ли служебно въззивния съд за допуснати от първта инстанция нарушения при докладване на делото, в случай на допуснати нарушения от първата инстанция по доклада на делото дължи ли въззивния съд указания на страните за фактите които подлежат на доказване, когато експертно решение мотивирало изводите на първата инстанция е било оспорено и включително и с въззивната жалба е поискано повторно заключение нализе ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение при определяне обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост и за критериите, които следвада се имат предвид при определяне на същото. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че решението в обжалваната му част не е постановено в противоречие с практиката на ВКС.. В практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 04.02.2013г., по гр. д. № 85/2012г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. В този смисъл е и решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение от 15.01.2013г., по гр. д. № 1 568/2 011г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на обвиненията и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ изисква да се отчитат всички конкретни обстоятелства и когато конкретна вреда има конкретна причина и може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, то това предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите на обезщетяване. Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване зада бъде коригирана същата. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението, тъй като същето е постановено в съотвествие с разпоредбите на закота, уреждащи отговоността на държавата за веди от незаконно наказателно преследване и трайната практика на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът