Определение № 354 от 31.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2785/2013 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Мюсюлманско изповедание, [населено място] срещу определение № 125 от 29.01.2013 год. по ч.гр.д.№ 23/2013 год. на Разградския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба срещу разпореждане на Исперихския районен съд от 13.12.2012 г. по гр.д. № 22/2003 г., с което е върната частната жалба срещу определение от 31.07.2003 г. за прекратяване на производството по делото. Поддържа се, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, като искането е то да се отмени и делото се върне на районния съд, с указания след възстановяване на унищоженото дело да се разгледа спора по същество. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въпросите: съставлява ли задължителна практика на Върховния касационен съд едно единствено решение на състав на същия съд; съставлява ли задължителна практика решение на състав на Върховния касационен съд, което няма спорен предмет, такъв, аналогичен на спорен предмет по дело на по-нисък по степен съд, а конкретно правоотношение, посочено в решение на ВКС, представлява само обсъждането на преюдициално правоотношение при формиране правните изводи на ВКС, по спорния предмет; местно поделение на изповедание, което има регистрация в съответния общински съвет по реда на чл.16 вр.чл.6 ЗИ /отм./, запазва ли своята правосубектност ако не бъде регистрирано в окръжния съд по местоседалището му по реда на § 2, ал.4 от ПРЗ на ЗВ. Поддържа се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че с произнасянето на ВКС по тях би установила трайна практика, която досега липсва. За да постанови обжалваното определение Разградския окръжен съд е приел, че определението на Исперихския районен съд, с което е върната исковата молба и прекратено производството по делото е било съобщено на ищеца по това дело- Мюсюлманското настоятелство [населено място], общ. И., обл. Р., определението не е било обжалвано и е влязло в сила на 18.08.2003 г. Приел е, че частната жалба подадена на 12.12.2012 г. срещу това определение е просрочена, поради което и правилно е била върната от първоинстанционния съд. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси, тъй като на същите е дадено разрешение в задължителната практика на Върховния касационен съд- определение № 147 от 25.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1974/2013 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Прието е, че с т.2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС е дадено разрешение, че в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да бъдат включени и всички решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото, които решения дават задължително за съдилищата тълкуване на съответната правна норма. В т.1 на цитираното тълкувателно решение е прието, че в своята съвкупност съдържащите се в различни решения на ВКС по чл.290 ГПК тълкувателни мотиви, в които се посочва правилната съдебна практика по прилагането на определен законов текст, формулират, заедно със задължителните тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като в тълкувателната си част, съдържаща разрешението на въпроса, по който е било допуснато касационно обжалване, решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК са задължителни за долустоящите на ВКС съдебни инстанции. Или, в частта, с която по реда на чл.290 ГПК се дава отговор на даден въпрос, тези решения са задължителни за долустоящите съдилища, независимо от спорния предмет по делото, ако същия въпрос е бил поставен за разглеждане. Въпросът, който обуславя извода на съда за допустимост на подадената от Мюсюлманско изповедание частна жалба срещу определението на Разградския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба срещу разпореждането на районния съд за връщане на частна жалба срещу определението за прекратяване на съдебното производство е дали местно поделение на вероизповедание, което е имало регистрация в съответния общински съвет по реда на чл.16 вр. чл.6 ЗИ /отм./ запазва своята правосубектност ако не бъде регистрирано по реда на § 2, ал.4 от ПЗР на ЗВ. На този въпрос е дадено разрешение в решение № 141 от 21.07.2010 г. по гр.д. № 345/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В него е прието, че предвидения в ЗВ режим на регистрация на вероизповеданията установява запазване на статута на съществуващите към момента на влизането му в сила вероизповедания и техни поделения и не предвижда поделение на вероизповедание, което е имало статут на юридическо лице, признат с отменения ЗИ да загуби този статут при действието на новия закон. Така ако местното поделение на вероизповеданието е заварено юридическо лице то не загубва своята правосубектност по силата на новия закон и поради неизвършване на служебното вписване. С това решение е дадено принципно разрешение на поставения правен въпрос. При така дадените отговори на поставените въпроси, които настоящият съдебен състав приема, и след като въззивния съд не се е отклонил от задължителната за него практика, следва че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.