Определение № 3228 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4962/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. С. Г. и П. П. П., представлявани от адв. Н. А., срещу решение № 960/11.07.2023 г., по в. гр. д. № 3067/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта, в която е отменено решение № 262028/18.06.2022 г. по гр. д. № 8018/2020 г. на Софийски градски съд и е признато за установено по отношение на Н. С. Г. и П. П. П., че Й. И. П. –А. и М. А. А. са собственици на апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 95, 87 кв. м. с идентификатор ***** при следните права: 5/8 ид. ч. за Й. И. П. – А. и 3/8 ид. ч. за М. А. А., като жалбоподателите са осъдени да предадат на собствениците владението на процесния имот и да заплатят на Й. И. П. – А. сумата от 3 125 лв. и на М. А. А. сумата от 1 875 лв., представляващи обезщетение за лишаване от ползване за периода 01.10.2019 г. до 31.07.2020 г. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Кога и от какви факти се счита начало на давностно владение на недвижим имот - от упражняване на реална фактическа власт върху недвижимия имот или от момента в който владелците започват да живеят в същия?“; 2. „При извършване на подобрения в недвижим имот, водещи до увеличаване стойността на същия, когато собственикът знае за извършвания основен ремонт и не се противопостави на извършването му, как се уреждат правата на владелеца - чл. 74 ЗС?“. Посочена е следната съдебна практика, в противоречие с която се твърди, че е постановено обжалваното въззивно решение: тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, първо г. о. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от Й. И. П. –А. и М. А. А., подаден от адв. Й. Й., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в частта, в която е обжалвано въззивното решение постановено по предявените по чл. 108 ЗС искове, поради което е допустима. В останалата част, в която се обжалва въззивното решение, с което са уважени, субективно съединените искове по чл. 59 ЗЗД, постановеното решение не подлежи на последващ контрол на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – предвид цената на предявените искове. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Предмет на разглеждане са обективно и субективно съединени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявени от Й. и М. А. срещу жалбоподателите. В защитата си по същество по предявените срещу тях искове за ревандикация ответниците Н. Г. и П. П. са поискали да им бъде признато право на задържане на имота, предмет на спора, до заплащане на сумата, с която се е увеличила неговата стойност вследствие на извършени подобрения. Въззивният съд приел, че по делото не е спорно основанието, от което ищците черпели своите права върху процесния имот: Й. А. от договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 184/09.12.2008 г., с който О. А. е продал на нейния съпруг А. А. своята 1/2 ид. ч. от процесния апартамент и от наследяване на починалия на 20.11.2009 г. А. А., а М. А. /дъщеря на Й. и А. А./, само от наследяване. Прието е още, че на тяхното право, ответниците противопоставяли своето конкуриращо право, извеждано от изтекла в тяхна полза придобивна давност – чл. 79, ал. 1 ЗС в периода м. март 2010 г. - 20.07.2020 г. Съдът констатирал, че в исковата молба били изложени твърдения, че през 2011 г. Й. А. предоставила процесното жилище на ответниците, за да го ползват безвъзмездно, както и парична сума за извършване на ремонт и обзавеждане. Констатирано е още, че в отговора на исковата молба последните заявили, че то им е било предоставено от А. А., за да живеят в него. Съдът счел, че посоченото представлявало признание на неизгоден за тях факт, а именно, че собственикът им е преотстъпил жилището, което налагало извод за сключването на договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД. В резултат на изложеното, била приета за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, като съдът изложил съображения, че от събраните по делото доказателства не можело да се направи заключение, че ответниците са манифестирали пред ищците, като собственици на имота, че го владеят за себе си. За спорен по делото бил приет и моментът, от който ответниците започнали да упражняват фактическа власт върху процесния имот. Във връзка с установяването на това обстоятелство съдът обсъдил събраните по делото свидетелски показания. От показанията на свидетелите, доведени от ищците - П. и П. е установено, че през месец май- юни на 2011 г. са освободили процесния апартамент, до когато са го ползвали, за да живеят в него. Съдът кредитирал тези показания, доколкото приел, че не били оборени от останалите събрани по делото доказателства. Посочил е, че не следва да дава вяра на показанията на свидетелите, ангажирани от ответниците - В. и З., тъй като не били убедителни в тази си част и не свързвали годината - 2010 г. със сигурно събитие, което да се е осъществило. В тази връзка били обсъдени и представените с отговора на исковата молба писмени доказателства - оферта от „МХ Строй“ ООД относно строително-монтажни работи за процесния имот без дата, договор от 20.03.2010 г., сключен между същото дружество в качеството му на изпълнител и П. П. като възложител и протокол № 1 от 28.06.2010 г. на натурални видове СМР на стойност 74 135,77 лв., които били оспорени от ищците по отношение на посочената в тях дата. Предвид това, на основание чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК съдът приел, че в тежест на ответниците било да установят, че документът е съставен на датата, посочена в него. Ответниците не са представили доказателства съобразно чл. 181 ГПК, които да установяват по безсъмнен начин датата на частния диспозитивен документ, в резултат на което следвало да се приеме, че оспорените протокол № 1/28.06.2010 г. и договор от 20.03.2010 г. били неистински документи по отношение на посочената в тях дата. Възприето е, че приетата недостоверност на датата на тези документи е от значение и за изясняване началния момент на осъществяване на фактическата власт от ответниците. Въз основа на изложеното, съдът приел, че до 20.07.2020 г. и до предявяване на исковата молба през месец август 2020 г. не е изтекъл десетгодишен период, поради което Г. и П. не са могли да придобият правото на собственост върху процесния апартамент по давност. По заявеното чрез възражение искане за присъждане стойността на извършени подобрения, дължими при евентуално уважаване на исковете за ревандикация, с цел признаване право на задържане на имота, въззивният съд приел, че с оглед на установената фактическа обстановка, ответниците имали качеството на недобросъвестни владелци и като такива не разполагали с възможността да упражняват право на задържане до заплащане на подобренията. Посочено е още, че в процеса няма категорични доказателства, че те, както са конкретизирани, са извършени и заплатени от Г. и П., доколкото свидетелите В. и З. не изброявали какво точно е извършено в жилището, кога и с какви средства, а по делото не били представени платежни документи, от които да се установи, че ответниците са купували материалите, вложени в твърдените от тях подобрения, както и такива за заплащане на труд. С оглед това, предявените искове по чл. 108 ЗС били уважени, а направените от касаторите при условията на евентуалност възражения били приети за неоснователни. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос касае началния момент, от който започва да тече придобивната давност върху недвижим имот. При разглеждане на исковете за ревандикация в обжалваното въззивно решение са изложени обуславящи изхода на спора изводи за наличие на облигационно правоотношение между страните и качеството „държатели“ на ответниците. Същите са били допуснати в процесния апартамент със съгласието на собствениците с уговорка за ползване, като правоотношението между тях разкрива белезите на заем за послужване. В тази връзка от съществено значение за направеното заключение е, че когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност. Поставеният въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно същата, началото на давностно владение на недвижим имот е от установяване на владение, респ. от превръщане на държането във владение. Установяването на фактическа власт към определен начален момент е въпрос на доказване. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с тази практика, като в случая след преценка на събраните по делото доказателства, е установено, че фактическа власт върху процесния имот е осъществявана от 2011 г. /в тази връзка са кредитирани показанията на свидетелите П. и П./. Дори да се приеме, че същата е установена през 2010 г., поради изложените по-горе съображения тя е имала характеристиките на държане е не могла да доведе до придобиване по давност. Неотносимо за настоящата хипотеза е представеното тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, уреждащо въпроси, свързани с възражението за прихващане. Не се разкрива противоречие както с другия цитиран тълкувателен акт, така и с представените съдебни актове, в които е възприето, че веднъж установена фактическа власт върху недвижим имот се предполага, че продължава да бъде упражнявана от владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано, че е осъществено прекъсване на владението, а оттам и прекъсване на започналата да тече в полза на владелеца придобивна давност. Горното разрешение не разкрива сходство с настоящата хипотеза. Вторият поставен въпрос е свързан с уреждане правата на владелеца, когато подобренията са направени със знанието и без противопоставянето на собственика. Независимо че при обсъждане възраженията на ответниците, съдът е направил неправилен извод, че те са недобросъвестни владелци /видно и от изложеното по-горе същите имат качеството на държатели съгласно възприетото при разглеждане на исковете за ревандикация, че са осъществявали фактическа власт въз основа на облигационно правоотношение/, от решаващо значение е обстоятелството, че касаторите нямат право на обезщетение за подобренията и право на задържане. Освен това възражението е допустимо процесуално средство за предявяване на вземане за подобрения, извършени от добросъвестен владелец, който упражнява правото си на задържане по предявен срещу него ревандикационен иск /решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС на първо г. о./. Този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил изхода на делото. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Очевидната неправилност, предвидена в чл. 280, ал. 2 ГПК, е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана директно от мотивите на решението. В конкретния случай не са изложени аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези доводи обаче не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение. С оглед това и предвид липсата на установени подобни нарушения след извършена служебна проверка, настоящият състав намира, че не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обобщение следва да се приеме, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство касаторите нямат право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 510 лева. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение