Определение № 2092 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3744/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. А., чрез процесуалния й представител адв.В.Н., против решение №784/31.05.2022г., постановено по в.гр.д.№3777/2021г. на Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 264267 от 25.06.2021 г. по гр.д. №16966/2015г. на СГС, І-8, в частта, в която се:

• ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО правото на собственост на Л. К. Д. върху ап.№ ...., с площ от 82 кв.м., в [населено място], на [улица], с прилежащото избено помещение № ...., с площ от 4.5кв.м., заедно с 11.50% ид.ч. от общите части на сградата и 1/8 идеална част от мястото, върху което е построена сградата, намиращо се на [улица], с обща площ от 511кв.м.,съставляващо парцел ІІ, от квартал ..... в местността „Центъра“ на [населено място], като се ОСЪЖДА М. К. А. да предаде владението върху посочения имот на собственика Л. К. Д.;

ОСЪЖДА М. К. А. да заплати на Л. К. Д. сумата от 21 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, произтичащо от ползването без правно основание на описания ап.№2, през периода от 01.01.2013г. до предявяването на иска на 30.12.2015г.

Ищцата Л. К. Д. не е депозирала отговор на подадената касационна жалба.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с ревандикационен иск, който е съединен кумулативно с искове за заплащане на наемна цена и за неоснователно обогатяване /тъй като ищцата е погасила задължения на ответницата към топлинен доставчик/.В условията на евентуалност, ако искът за неплатена наемна цена се отхвърли като неоснователен, е предявен иск за заплащане на обезщетение по чл.59 от ЗЗД, тъй като ответницата е ползвала процесния апартамент без основание за претендирания в исковата молба период.

По делото е установено от фактическа страна, че с договор за дарение по н.а. № ..... от 18.06.1975 г. С. З. дарява на Л. К. А. 1/5 ид.ч. от процесния апартамент № ....., на ул. Г. П., в [населено място].Със саморъчно завещание от 25.05.1975 г. З. е завещала 4/5 от жилището на А..В левия долен ъгъл на завещанието е отразен номер на нотариално дело ..../88г.Въз основа на тези документи и тяхното съдържание е съставен н.а. № .... от 17.11.1993г., с който е признато правото на собственост на ищцата върху спорния имот, който акт е съставен след смъртта на С. З. на 26.04.1991г.Няма спор по делото, че ищцата пребивава предимно в Германия, както и относно това, че срещу нея е било образувано заповедно производство, в което кредиторът „Т. С.“ ЕАД е претендирал сума за консумирана и неплатена топлинна енергия, като до размера на задължението е наложен запор върху банкова сметка на А..

С нотариална покана рег. № 10473, том 2, акт ...., връчена на 13.10.2015 г. на ответницата А., ищцата е отправила едномесечно предизвестие за прекратяване на наемния договор и е поканила ответницата да напусне имота в месечен срок от уведомяването, както и да заплати дължимите суми към „Т. С.“ ЕАД за отопление.

По делото са представени вносни бележки, издадени от „Банка Д.“ ЕАД, от които е видно, че по сметка на Л. Д. са превеждани суми.По една част от тях е отбелязан вносител Л. Д., а по друга - вносител М. А..Сумите са с различни стойности и не може да се направи извод за регулярност в плащането им, макар и преимуществено да са внасяни в началото на месеците, в които са превеждани.Като основания за преводите е посочвано „вноска“ или „захранване“.

Според приетата С. средните пазарни наемни цени на процесния апартамент за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2015 г. възлизат на 26 332. 71лв.

Св. Е. П. М. сочи, че в имота на ул. П. живеела М., която гледала баща си до неговата смърт през 1998-99г. Свидетелката посещавала М. в имота, където тя имала фирма за легализация на документи. Л. К. била виждала само веднъж в този имот през 2000 г.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е формирал извод, че ищцата се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на представения с исковата молба констативен нотариален акт.Последният има обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, до доказване на противното с влязло в сила решение.Този акт може да бъде оспорен от лице с правен интерес, като то може да доказва свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, както може и да установи факти, които изключват придобиване на правото или установяващи, че понастоящем сочения за титуляр на правото не е негов носител.В случая възраженията на ответницата са били за нищожност на завещанието, с което на ищцата са били завещани 4/5ид.ч. от процесния имот, а в условията на евентуалност, че е придобила собствеността върху имота въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата М.А., че завещанието не е написано изцяло и подписано от завещателката С. З..Същото е валидно, тъй като е съобразено изцяло с изискванията на чл. 25 ЗН.Неоснователен е и доводът, че завещателното разпореждане е опорочено, тъй като върху долния ляв ъгъл на документа, е изписан номер на нотариално дело от 1988 г., а то самото е съставено през 1975г.Отбелязването на нотариалното дело касае процедурата по неговото съхраняване /чл. 25, ал. 2, чл. 27 ЗН/ и обявяване, и не засяга момента на неговото съставяне.Поради липса на протокол, съставен по реда на чл. 27, ал. 3 ЗН от нотариус, не може да се приеме, че завещанието е било обявено преди завещателката да почине през 1991г. Логичен и житейски оправдан се явява извода, че през 1988 г. завещанието е предоставено за съхранение на нотариус, когато е образувано нотариално дело.Прието е за неоснователно оплакването, че в подобно прехвърляне на собствеността от С. З. /в идеални части, с различни правни актове/ няма житейска логика – всеки субект разполага със свобода, в рамките на закона, да се разпорежда с имуществото си както намери за добре.Няма забрана за извършване на сделки с идеални части от имоти.

Въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответницата по иска, че тя е владяла процесния имот за себе си.Р. по делото свидетелка е посочила, че ответницата е ползвала апартамента, гледала е там баща си, работила е там, но тези оскъдни факти са крайно недостатъчни за да обосноват извод, че в определен от закона срок тя е упражнявала владение върху вещта с намерение да я свои.Следва да се отчете практиката на съдилищата, според която, когато едно лице е допуснато в имота да го ползва, то остава държател на същия, и ако промени намерението си и започне да го владее за себе си, то това трябва да бъде надлежно оповестено пред собственика.Подобно манифестиране на намерението на А. спрямо Д. не е доказано.

Не е доказано и основателността на възражението на ответницата по иска, че ищцата Д. не желаела да ползва имота.Няма спор, че последната е живяла в Германия, но това не е основание да се приеме, че тя се е дезинтересирала от жилището, напуснала го е, изоставила го е и пр. Обратно, данните сочат, че тя е продължила да бъде ангажирана с обслужването на апартамента чрез заплащането на режийните разходи, интересувала се от него, следователно е обективирала собственическото си отношение спрямо вещта.

Съдът е приел, че след като ищцата е установила правото си на собственост върху процесния имот, то тя разполага с възможността да претендира от лицето, което ползва вещта без основание, обезщетение. Налице са предпоставките за разглеждане на този иск, който е предявен като евентуален, тъй като главната претенция за заплащане на наем е отхвърлена с влязло в законна сила решение.В процесния случай няма спор, че имотът е ползван от ответницата А. за целия исков период /1.01.2013 г. – 31.12.2015 г./, която не е заплащала наем, поради което се е обогатила, тъй като е спестила заплащането на разходи за осъщественото от нея ползване.Същевременно ищцата е пропуснала възможността да реализира доход от имота, вследствие на което се е обеднила.Искът, предявен за сумата от 21 000 лв. следва да се уважи, тъй като заключението по приетата С. е посочило, че пазарният наем за имота е в по-голям размер от претендираното обезщетение.Прието е за неоснователно оплакването, че сумата от 21 000 лв. надхвърля исковата претенция срещу ответницата А..В хода на процеса е направено надлежно изменение на иска, като претенцията спрямо нея е увеличена до посочената сума, без да е направено възражение от ответницата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил пет въпроса, като само по отношение на единия от тях е посочил, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.С оглед съдържанието на поставените въпроси по т.2 и т.3, на които следва да се даде общ отговор, тъй като касаят процесуалните предпоставки за допускане на изменение/увеличение/ на предявения иск, следва да се приеме, че основанието за допускане на касационно обжалване по втори и трети въпрос е по чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК - налице е съмнение за вероятна недопустимост на част от обжалваното въззивно решение, а по последния въпрос по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Въпросите са следните:

1/Ако волята на праводателката на ищцата действително е била да се разпореди с целия имот в нейна полза, защо е било необходимо на 25.05.1975г. да състави саморъчно завещание, с което да се разпореди за след смъртта си с 4/5ид.ч. от имота, а само след 23 дни да прехвърли нотариално останалата 1/5ид.ч.;

2/Следва ли да се счита за надлежно и редовно заявено увеличението на иска от ищеца, когато дължимата държавна такса за това не е била внесена;

3/Може ли внесената държавна такса по предявения срещу втория ответник иск да бъде ползвана от ищеца по отношение на направеното увеличение на иска спрямо втория ответник, ако производството спрямо първото от посочените лица е било прекратено;

4/Следва ли съдът да даде възможност на ответника за писмен отговор по чл.131 от ГПК, при направено в хода на процеса увеличение на иска, респективно представлява ли това съществено нарушение на процесуалните правила, с оглед лишаването му от възможността да направи възражение за погасителна давност, или да предяви други свои/абсолютни или лични/ възражения;

5/Води ли неправилната преценка на събраните по делото доказателства до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

Първият от поставените въпроси не е правен, а фактически, тъй като начинът, по който собственикът ще се разпореди с притежавана от него вещ, е въпрос на строго лична преценка.В случая както завещанието, така и дарението са сделки, изрично предвидени в закона, с които едно лице може да се разпореди изцяло или с част от своето имущество.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория и третия от поставените въпроси, тъй като решението на въззивния съд в частта, в която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което ответницата М. А. е осъдена да заплати на ищцата Любов Д. сумата от 21 000лв., представляваща обезщетение за ползван без правно основание недвижим имот, е процесуално допустимо.

В процесния случай ищцата е претендирала, че е собственик на процесния имот по дарение и завещание, а ответниците М. А. и Е. М. владеят имота без правно основание.Освен иск по чл.108 от ЗС, ищцата е предявила два обусловени иска, единият от които е заявен като евентуален.Главният иск е за осъждане на ответницата М.А. да заплати сумата от 21 000лв., представляваща неплатена наемна цена за имота, считано от 01.01.2013г. до подаване на исковата молба в съда, а ако съдът приеме, че между нея и ищцата не е възникнало наемно правоотношение, то същата сума да бъде заплатена от двамата ответници по-равно, тъй като са ползвали имота за същия период без правно основание.

В хода на процеса е установено, че е починал ответникът Е.М. и на негово място са били конституирани неговите наследници по закон.Преди провеждането на първото по делото с.з. ищцата е оттеглила исковете по отношение на наследниците на починалото лице и спрямо тях производството по делото е било прекратено.Едновременно с това е депозирана молба от 01.04.2019г., в която е посочено, че сумата от 21 000лв., която е била претендирана на основание чл.59 от ЗЗД, следва да бъде заплатена само от ответницата М.А..С разпореждане от 15.04.2019г. съдът е постановил препис от молбата да се връчи на насрещната страна.Страната е получила молбата на 23.04.2019г., но не е изразила становище по нея.

Изменението на иска е предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящия процес.Една от проявните форми на изменение на иска е неговото увеличение, което представлява включване в предмета на делото на част от спорното право, която не е била предявена с първоначалния иск.Действието по увеличаване размера на предявения иск може да се предприеме до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.Ищецът е длъжен да внесе следващата се държавна такса върху допълнително предявената част от претенцията.

Предприетото с молба от 01.04.2019г. действие на представлява уточняване на претенцията по чл.59 от ЗЗД, а нейното увеличение.В исковата молба са били наведени твърдения, че сумата по евентуалния иск следва да бъде заплатена по-равно от двамата ответници, което означава, че след прекратяване на производството по делото по отношение на наследниците на ответника Е.М., предмет на делото е останал само иска срещу ответницата М.А. за осъждането й да заплати сумата от 10 500лв.Предприето е увеличение на иска със сумата от 10 500лв., по което искане съдът не се е произнесъл с нарочно определение, но това не опорочава решението по изменения иск, тъй като са били налице предпоставките за това по чл.214, ал.1 от ГПК.

Безспорно е, че ищецът не е внесъл държавна такса върху допълнително предявената част от вземането, която възлиза на 420лв., но това не води до недопустимост на първоинстанционното и въззивно решения в частта, в която са се произнесли по същество на тази претенция. Страната е останала задължена за посочената сума и след връщане на делото на първоинстанционния съд, следва да бъде постановено определение за нейното принудително събиране/чл.77 от ГПК/.

Недопустимо ще бъде решението в случаите, в които съдът се е произнесъл по предмет, който не е бил въведен в процеса по реда на изменение на иска, произнесъл се е по друг спорен предмет, уважил е иска на друго основание, или се е произнесъл по първоначално предявената претенция, въпреки надлежно предприето от ищеца изменение на иска, което е внесло промяна в основанието, петитума или вида на защитата.

Във въпрос четвърти от изложението се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №114/19.01.2017г. по гр.д.№1357/2016г., ІІг.о. на ВКС, което в действителност не е така. Цитираното решение е било допуснато по въпроса за правомощията на въззивната инстанция в хипотезата, в която е сезиран с оплакване в жалбата, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по искане на ищеца за изменение/увеличение/ размера на иска.В процесния случай първоистанционният съд не е постановил определение, с което се допуска увеличение размера на предявения иск, но с решението си се е произнесъл по претенцията в нейната цялост.

Последният от поставените въпроси е дали неправилната преценка на доказателствата обуславя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, което е основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2 от ГПК.По този въпрос има постоянна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав.Така например: в решение № 60219 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3995/2020 г., III г. о., ГК е прието, че е налице очевидна неправилност когато решаващ извод на съда се основа на малка част от събраните по делото писмени доказателства, а същевременно са представени многобройни други доказателства, които го опровергават; с решение № 65 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр.д.№ 3099/2020 г., II г. о., ГК е прието, че е налице очевидна неправилност когато въззивната инстанция, въпреки допуснато от страна на първоинстанционния съд процесуално нарушение, не е изпълнила задължението си да допусне служебно експертиза за установяване на действителната стойност на допуснатите до делба имоти.В настоящия случай не е налице твърдяната очевидна неправилност, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните относно: валидността на завещателното разпореждане, с което ищцата е придобила част от процесния имот; неоснователност на направеното от ответната страна възражение, че е придобила имота по давност, тъй като не е установила намерението си да държи имота като свой; ползването на имота от ответницата за претендирания в исковата молба период; допустимите доказателствени средства, чрез които се установява размера на претенцията за неоснователно обогатяване.

По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Предвид горното, Върховният касационен съд