Определение № 485 от 06.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 2802/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на лицата, осъществяващи функцията синдик на „Пикадили“ ЕАД /н./, срещу решение № 1746/10.07.2019 г. по в. т. д. № 1467/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 9/21.01.2019 г. по т. д. № 107/2018 г. на Окръжен съд Враца за установяване по реда на чл. 694, ал. 2 ТЗ, че „Пикадили“ ЕАД /н./ дължи на „Софарма Имоти“ АДСИЦ сума в размер на 118 298, 77 лв., формирана от следните вземания: остатък в размер 17 416, 77 лв. по фактура № [ЕГН]/19.01.2015 г. и наемна цена за м. 02.2016 г. по фактура № [ЕГН]/01.02.2016 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Може ли размерът на предявения установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ да се различава от размера на вече предявеното от кредитор в производството по несъстоятелност вземане срещу дружеството в несъстоятелност?“

2. „Основателен ли е установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, в чието основание неправилно се посочва вземане на кредитора, което е било предмет на обективна новация, по силата на която същото е било погасено и от страна на длъжника /дружеството в несъстоятелност/ е поето ново задължение?“

3. „В производството по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ следва ли съдът да изследва въпросът дали предявеното от кредитора вземане не е било погасено от солидарния длъжник /явяващ се трето лице за спора между страните по делото/, респективно, дали вземането не е било предявено и в производството по несъстоятелност на солидарния длъжник?“

От касатора е формулирано искане за достъп до касационен контрол и отмяна на постановеното въззивно решение с изцяло отхвърляне на предявения иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ иск. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „Софарма Имоти“ АДСИЦ е подаден отговор на касационната жалба, с който се изразява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касация. Доводите са, че въпросите не попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на въззивното решение. При евентуалност е направено искане за постановяване на решение, с което атакуваният въззивен акт бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отхвърлил въведеното от въззивника възражение за недопустимост на предявения иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ с мотив, че са осъществени всички, предвидени в закона, положителни процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По същество решаващият състав е приел наличието на валидни облигационни правоотношения между страните по делото с източник договор за наем от 10.09.2010 г. Като наемател по договора за „Пикадили“ ЕАД /н./ са възникнали задължения да плаща наемна цена, предоставени услуги, такса битови отпадъци и консумативни разноски. След освобождаване на наетото помещение /28.04.2016 г./ между страните е сключено споразумение от 12.10.2016 г., в което дружеството – наемател признава наличието на неизпълнени парични задължения в размер 150 000 лв. След установено от въззивния съд частично изпълнение на задълженията и осчетоводяване на издадените от наемодателя фактури в счетоводството на наемателя е мотивиран извод за налични задължения в тежест на „Пикадили“ ЕАД /н./ в размер на 118 298, 77 лв., за която стойност е уважен предявеният от „Софарма Имоти“ АДСИЦ иск с правно основание чл. 694, ал. 2 ТЗ. С решението съдът е отхвърлил възражението за изключване отговорността на дружеството длъжник поради наличие на солидарно отговорен съдлъжник.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Предвид тежестта на изведения порок, обосноваващ пряк достъп до касация, първо е необходимо да бъде проверено дали въззивното решение е очевидно неправилно. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

И трите въпроса, формулирани от касатора, не могат да обосноват достъп до касационен контрол, тъй като същите не отговарят на основният селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да са от значение за изхода по конкретното дело и да са обусловили формиране на решаващата воля на съда, но не и да касаят правилността на обжалваното решение. В мотивите на соченото тълкувателно решение е изведена разликата между основанията за достъп до касация и общите основания за неправилност на въззивното решение, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. Във фазата на селекция касационната инстанция не може да проверява дали въззивният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, приложил релевантната материалноправна законова разпоредба или спазил съдопроизводствените правила и правилата на формалната логика. Отговорът на първия въпрос произтича пряко от разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ГПК – непредявените вземания и неупражнените права в производство по несъстоятелност се погасяват. По същество формулираните въпроси под номер две и три обективират несъгласие на касатора с изводите на въззивната инстанция по същество на спора. Наред с изложеното, следва да бъде посочено и обстоятелството, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обоснована необходимостта от развитие на правото поради нуждата от осъвременяване на създадената по приложението на чл. 694, ал. 2 ТЗ съдебна практика или поради неяснота на нормата.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС