Определение № 3371 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3759/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. Г. и Д. И. Г. срещу въззивно решение № 144 от 22.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 121/2025 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 978/15.11.2024 г. по гр. д. № 827/2024 г. на Старозагорския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Д. С. К. искове по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 28 кв. м, и на сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 7 кв. м, разположени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], и за осъждане на ответницата да предаде владението им. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за дарение от 17.09.1993 г., обективиран в нот. акт № 4740/1993г., ищецът в първоинстанционното производство Д. И. Г. е придобил от родителите си 1/2 ид.част от дворно място с площ от 400 кв. м, представляващо парцел * - *, * в кв. 306 по плана на [населено място], заедно с реално обособена жилищна сграда – западен близнак, построена в имот пл. № *. Със заявление по чл. 56, ал.3 ЗТСУ /отм./, с нотариална заверка на подписите, вписано в СВ - Стара Загора под № 197, том III, рег. № 3101/18.08.1999 г., съсобствениците на дворното място са отстъпили на двамата ищци право на строеж, по силата на което да построят в имот пл. № * на основание КЗР, заповед № 1558/07.03.1998 г., два гаража с обща площ от 36,50 кв. м, всеки от тях с площ 18,25 кв. м, пристройка с барбекю с площ 19,01 кв. м и тавански етаж със застроена площ 70,77 кв. м. съгласно ЧЗРП, заповед №1242/06.09.1998 г. На основание постановление за възлагане, влязло в сила на 22.02.2014г., ответникът е придобил на публична продан 1/2 ид. част от поземлен имот идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед РД-18-1/07.01.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 208 кв. м, с номер по предходен план: *, кв. *, заедно с построената в дворното място жилищна сграда - западен близнак, със застроена площ от 46,00 кв. м, която сграда е с идентификатор ****. Закупеният на публичната продан имот е идентичен с придобития от ищеца по дарение имот, а процесните сгради са построени в същото дворно място. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза процесният гараж е изпълнен от стоманобетонови греди, колони и покривна плоча с ограждащи тухлени стени. Барбекюто представлява дървен навес с две стени, едната от които е стената на къщата. В [община] няма налични данни за издаване на строително разрешение или акт за узаконяване на името на някоя от страните. Вещото лице е разяснило, че отразените в кадастъра сгради се заснемат от сателит, което не се влияе от конструкцията им. Относно спорния по делото въпрос дали ищците са упражнили учреденото в тяхна полза право на строеж чрез реализирането на посочените в заявлението чл. 56, ал.3 ЗТСУ /отм./ обекти на етап „груб строеж“, респ. дали по този начин притежаваното от тях ограничено вещно право се е трансформирало в право на собственост върху сградите - предмет на настоящия правен спор, са изложени съображения, че правото на строеж е упражнено с реализиране на правомощието, чрез което се постига крайната цел на договора - придобиване на суперфициарна собственост, а това е моментът, в който сградата е построена в „груб строеж”. В чл. 181, ал. 2 ЗУТ е предвидено, че след завършване на сградата в груб строеж, предмет на прехвърлителна сделка може да бъде построената сграда или самостоятелни части. Легална дефиниция на понятието е дадена в разпоредбата на § 5, т. 46 ЗУТ, според която „груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи. За сгради, построени преди влизане в сила на ЗУТ, моментът на възникване правото на собственост върху сградата е в който са изпълнени ограждащите стени и покрива, без или с различна степен на изпълнение на довършителните работи. За да се осъществят изградените обекти като недвижими вещи по смисъла на чл. 110 ЗС, те следва да са прикрепени трайно към земята или постройката и отделянето им без тяхното увреждане или унищожаване да е невъзможно. Трайното прикрепване към терена или към друга сграда е основен признак за разграничаване на движимите от недвижимите вещи, а как е осъществено то е без значение. Преценката дали е налице трайно прикрепване на постройка към земята или е налице обект - движима вещ, чиято връзка с терена не е трайна и който може да бъде демонтиран и премахнат без да се наруши целостта му, респ. да бъде разглобен без съществено увреждане, е конкретна и се основава на установените по делото факти. Съгласно чл. 181, ал. 3 ЗУТ завършването на сградата в груб строеж се констатира с протокол по наредбата по чл. 168, ал. 3, който се съставя от лицето, упражняващо строителен надзор, в присъствието на възложителя, строителя, проектанта и на служител по чл. 223, ал. 2 ЗУТ. Преди влизане в сила на ЗУТ съставянето на нарочен акт за този етап на строителството не е било регламентирано, подобно на приетата по-късно разпоредба на чл. 181, ал. 3 ЗУТ, поради което до този момент /т.е. до 31.03.2001 г./ степента на завършеност на строежа може да бъде установена с всички допустими от ГПК доказателствени средства, вкл. свидетелски показания. От показанията на свидетелите Ф., Ф. и Б., кредитирани от съда, е установено, че сградите във вида, описан в заключението на вещото лице, са построени от ответника най-рано през 2014 г., като до този момент на тяхното място е имало единствено конструкции, направени от ламарина, фазери и дъски, реализирани от ищците около 2000 г. Съдът е приел, че от представените по делото доказателства и доказателствени средства /вкл. и гласни такива/ не може да се направи несъмнен извод, че направените през 2000 г. постройки от ищците са били с изпълнени ограждащи стени и покрив. Доколкото по делото не е представен протокол по чл. 181, ал. 3 ЗУТ, съдът е заключил, че в случая не е установено, че ищците са реализирали в дворното място сгради на етап „груб строеж“, съобразно учредената им суперфиция, и след 31.03.2001 г. /т.е. при действието на ЗУТ/. Изложени са и съображения, че дори конструкциите, поставени от ищците през 2000 г., да са имали изградени ограждащи стени и покрив, по делото не са налице доказателства, които да водят до категоричния извод, че тези постройки, респ. вложените в тях материали - ламарина, фазери, дъски и др., са били трайно прикрепени към земята и са имали характера на недвижими вещи по смисъла на чл. 110 ЗС, тъй като по делото не е установено какъв е бил начинът на свързването на отделните конструктивни елементи на постройките и начина на тяхното прикрепяне към земната повърхност, а според свидетелските показания преди ответникът да закупи имота, под изградените от ищеца постройки не е имало плочи, към които същите биха могли да бъдат прикрепени. Поради това е прието, че осъществените от ищците през 2000 г. конструкции в имота не са имали характеристиките на недвижими вещи-сгради, а с оглед използваните за изграждането им материали - ламарина, фазери и дъски и др., тяхното разглобяване и преместване по принцип би могло да се извърши без значителни усилия и без това да доведе до съществени увреждания, поради което монтирането на тези постройки в дворното място не представлява упражняване на учреденото в полза на ищците право на строеж. Наред с това от показанията на свидетелите е установено, че след закупуването на имота на 22.02.2014 г. ответникът е премахнал конструкциите, поставени от ищците, и е построил за себе си процесните гараж и навес /барбекю/. Тъй като към този момент правото на строеж на ищците не е било упражнено, не би могло да се приеме, че предприетите от ответника строителни дейности в дворното място представляват реконструкция или извършени подобрения на вече съществуващи сгради - собственост на ищците, респ. че същите са включени в техния патримониум по силата на чл. 97 ЗС. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи са изложени съображения, че отбелязването в КККР от 2008 г. на сгради с идентификатори **** и **** и вписването на ищците като техни собственици, само по себе си не води до извод на осъществяване на сочения в исковата придобивен способ, тъй като одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост. Отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост. При липсата на източник на данни за принадлежността на правото на собственост, съдът е приел, че отразяването в кадастъра на ищците като собственици на имотите няма легитимиращ ефект по отношение на последните. По отношение на твърденията, че сградите са били изградени преди 2008 г., с оглед заснемането им в кадастралната карта, е посочено, че според заключението на вещото лице нанасянето на сградите в кадастралната карта се извършва чрез заснемане със сателит, без да се отчита тяхната конструкция, поради което дори реализираните през 2000 г. постройки да са били заснети в кадастралната карта от 2008 г., това не може само по себе си да доведе до извод, че към този момент притежаваното от ищците право на строеж е било упражнено. Тъй като в хода на делото ищците не са доказали пълно и главно, че процесните сгради са били реализирани от тях до етап „груб строеж“/„карабина“, съобразно учреденото им със заявлението по чл. 56, ал. 3 ЗТСУ /отм./ право на строеж, съдът е приел, че същото не е било упражнено и при липсата на данни за обективна невъзможност за това, то е погасено с изтичане на петгодишна давност, която е започнала да тече от самото му учредяване. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какво е доказателственото значение на записите в кадастралния регистър и за способите, чрез които може да бъде установено реализирането на сграда, отразена в кадастрална карта, изработена по реда ЗКИР, и 2. При наличието на презумпцията по чл. 2, ал. 5 ЗКИР за вярност на данните, отразени в кадастралната карта /в случая за наличието на двете процесни сгради/, съдът може ли да се произнесе по оборването й, като такова възражение не е направено от ответната страна. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Д. С. К. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. С оглед посочените по-горе съображения на възззивния съд за отхвърлянето на предявените искове, поставените от касаторите правни въпроси сами по себе си нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито по отношение на тях са налице визираните в цитираното по-горе тълкувателно решение предпоставки, по отношение на които никакви доводи не са изложени. Наред с това, отговор на тези въпроси е даден в цитираното и от въззивния съд ТР № 8 /2014 г., т. 4, на ОСГК на ВКС, според което одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал оборима презумпция за вярност /чл. 2, ал. 5 ЗКИР/, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост. Отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на това понятие като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 650 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 332,34 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,