Определение № 2376 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4915/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез Бр. С.- прокурор в Апелативна прокуратура- С., против Решение №949 от 28.08.2024г. по в. гр. д. №2051/2023г. по описа на Апелативен съд- С., с което е потвърдено Решение № 1930 от 14.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 6578/ 2022 г. на СГС, ГО, I– 2 с-в, в осъдителната му част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. С. Д.- Д. на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ сумата от 35000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от повдигането и поддържането на незаконно обвинение за това, че на 20.11.2011г. в качеството й на длъжностно лице- дежурен за деня в спешен кабинет на Втора специализирана акушеро- гинекологична болница за активно лечение „Ш.“ ЕАД- [населено място], причинила смъртта на родилката Надежда Д. У. и новородената М. Д. У. поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност- престъпление по чл. 123,ал.3,пр.2 във връзка с ал.1,пр.2 от НК, по което обвинение ищцата е била оправдана с влязло в сила Решение № 60139 от 16.11.2021г. на ВКС по к.н.д.№492/2021г., 2-ро н.о., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и намаляване на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от ответната страна по нея Л. С. Д.- Д.. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел следното: На 04.12.2013г. ищцата е била привлечена от СГП като обвиняема за престъпление по чл.123,ал.3,пр.2 във връзка с ал.1,пр.2 от НК и спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“; на 21.01.2014г. за посоченото престъпление спрямо нея е бил внесен обвинителен акт; с присъда от 27.03.2015г. на СГС е била оправдана по повдигнатото обвинение; с решение на САС от 25.02.2017г. оправдателната присъда е била потвърдена; с решение на ВКС от 23.11.2017г. въззивното решение на САС е било отменено и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд; с присъда от 24.04.2018г. САС признал ищцата за виновна по част от обвинението- за причиняване на смъртта на родилката и й наложил наказание- лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, изпълнението на което е било отложено за изпитателен срок от три години; по жалба на ищцата и частните обвинители присъдата в осъдителната й част е била отменена с решение на ВКС от 15.08.2019г. и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, който с присъда от 22.01.2020г. признал ищцата за виновна по обвинението за причиняване смъртта на родилката и й наложил наказание- лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което е било отложено за изпитателен срок от три години; по жалба на ищцата така постановената присъда е била отменена с окончателно решение на ВКС от 16.11.2021г., с което ищцата е била оправдана по повдигнатото обвинение поради липса на причинна връзка между поведението й и настъпилите съставомерни последици. При така установените факти по делото от правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата, чрез ответника Прокуратурата на Република България, за причинените на ищцата неимуществени вреди от повдигнатото й обвинение. Изложил е съображения, че повдигането и поддържането на обвинението срещу ищцата в извършване на престъпление по чл. 123,ал.3,пр.2 във връзка с ал.1,пр.2 от НК несъмнено е засегнало неимуществената й сфера. Посочил е, че негативните й изживявания- стрес, безпокойство и тревожност по време на висящността на наказателно производство, са установени от показанията на разпитаните по делото свидетели В. М. и С. Д.. Въз основа на заключението на приетата по делото СМЕ съдът е приел, че в резултат на повдигнатото й обвинение и преживяната психотравма ищцата е развила смесена тревожно- депресивна реакция с продължителност над две години, преминала в смесено тревожно- депресивно разстройство, диагностицирано през 2016г. и потвърдено при консултативен преглед от 2022г. При определяне на размера на обезщетението във връзка с прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД съдът е отчел възрастта на ищцата към момента на повдигане на обвинението- 56 години; предвиденото за престъплението, в извършването на което е била обвинена, наказание- от три до десет години лишаване от свобода; продължителността на наказателното производство- осем години, и постановяването в две от инстанционните производства на осъдителни присъди спрямо нея; вземането на най- леката мярка за неотклонение; получените в резултат на стреса от обвинението здравословни проблеми; увреждането на професионалната репутация на ищцата, тъй като обвинението срещу нея е било свързано с професионалната й дейност (с оглед установеното, че колегите й се държали резервирано спрямо нея и тя преустановила частната си практика); икономическите условия в страната към момента на постановяване на окончателния акт за оправдаването на ищцата. При съвкупната преценка на посочените обстоятелства и с оглед на обществения критерий за справедливост съдът е приел, че на ищцата следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК Прокуратурата на РБ, позовавайки се на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, твърди, че по правните въпроси за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и за точното прилагането на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд, т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от TP №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая поставените от касатора в изложението въпроси /за съдържанието на понятието „справедливост“ и за правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди/ са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалното условие на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищцата. Взел е предвид възрастта й, чистото й съдебно минало, характера и тежестта на повдигнатото срещу нея обвинение, продължителността на воденото наказателно производство и извършваните по същото процесуални действия спрямо ищцата, включително постановените две осъдителни присъди срещу нея; отражението на повдигнатото обвинение върху здравословното и емоционалното й състояние, професионалната дейност и социалните й контакти, както и икономическата ситуация в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищцата следва да се определи обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 35000 лв. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на определения размер на обезщетението липсва противоречие между обжалваното решение и цитираните в изложението съдебни актове на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая фактите по посочените от касатора дела не са аналогични на фактите по настоящия казус, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. Предвид горното обжалваното решение е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, поради което искането за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,