Определение № 3125 от 07.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1045/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника А. Б. Г. срещу решение № 1201 от 28.02.2025 г. по в. гр. д. 3094/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20068355 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 72673/2019 г. по описа на СРС, 81 състав, с което е признато за установено, че А. Б. Г. дължи на „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД сумата 25 000 лева, представляваща част от главница в общ размер на 45 890,70 лева по договор за потребителски паричен кредит № 793711 от 13.01.2012 г., сключен с „УниКредит кънсюмър файненсинг“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.08.2014 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до изплащане на вземането, за което вземане по ч. гр. д. № 15934/2019 г. по описа на СРС, 81 състав е издадена заповед от 27.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, и са присъдени разноски в полза на ищеца „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че необосновано съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява основателността на предявения иск. Изтъква, че не споделя изводите на въззивния съд, че по делото се установява прехвърлянето от кредитора „УниКредит кънсюмър файненсинг“ АД на ищеца „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД на права по процесния договор за кредит, доколкото единственият относим документ е представен само на чужд език, без превод на български език при нарочно оспорване от него, който документ и не съдържа никаква ясна информация за обема на прехвърляните права. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е изпълнил задълженията си по чл. 7, ал. 3 ГПК да извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи по сключения договор за кредит с потребител, включително е игнорирал нарочно въведените от него доводи за недействителност на договора поради несъответствието му с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК, заявени с молба от 19.04.2024 г. Изтъква, че по делото не е проведено от ищеца изискуемото пълно и главно доказване при заявени възражения, че с извършените плащания е погасил изцяло дълга си по процесния договор. Сочи, че липсва каквато и да е информация по делото с извършените плащания какви задължения по договора са погасени, включително не е събрано заключение по ССчЕ. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че първоначалният размер на главницата по договора за кредит е 58 377,20 лв., като подчертава, че видно от самия договор отпуснатата в кредит сума е 50 000 лв. Намира за неправилни изчисленията на въззивния съд досежно извършени плащания и погасен размер на задължението за главница по договора за кредит. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила възражение за нищожност?

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе служебно или по възражение на страната относно нищожност на договор поради липса в него на задължителен реквизит от съдържанието му по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите и възраженията на страните, от които черпят своите права?

4. Допустимо ли е да се приемат и приобщават към доказателствения материал по делото документи на чужд език, без превод?

5. Следва ли въззивният съд при преценката по чл. 178, ал. 2 ГПК на представен по делото документ да приема в ущърб на съответната страна, че не е оспорила, че съдържанието на препис – извлечение от документ не съответства на оригинала му, ако още първоинстанционният съд е отхвърлил искането на страната за представянето на документа в оригинал?

Поддържа, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставените въпроси при допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Излага, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага подробни доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е изтъкнал, че фактическите и правните му изводи напълно съвпадат с направените от районния съд с атакувания съдебен акт и препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК.

Като е съобразил правомощията си като въззивна инстанция и в отговор на поддържаните със сезиралата го въззивна жалба доводи за неправилност на решението, е добавил, че при очертания от страните предмет на делото ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че по силата на валидно възникнало правоотношение по договор за кредит за ответника е възникнало задължение за връщане на получената сума; че е настъпил падежът на задължението за връщане на сумата, съгласно уговореното с погасителния план, както и че вземането му е надлежно прехвърлено с договор за цесия.

Посочил е, че по делото е представен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен между „УниКредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД (цедент) и „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД (цесионер), заедно с извлечение от приложение № 1 към него, в което е посочено, че се прехвърля вземане срещу А. Б. Г. по договор № 793711 в размер на 54 790,70 лева. При преценка доказателствената стойност на представеното извлечение е съобразил разпоредбата на чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК и намерил, че доказателствената сила на документ, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Подчертал е, че ответникът не е оспорил сключения договор за цесия и прехвърляне на вземането срещу него по процесния договор за кредит на ищеца, нито че съдържанието на препис извлечението не съответства на това на оригинала в частта му, която се отнася до отбелязването по процесния договор за потребителски кредит, поради което е приел, че няма основание да бъде отречена доказателствената стойност на представения по делото препис-извлечение от приложение № 1 към договора за цесия, който по своето правно естество е частен документ съгласно чл. 180 ГПК. По тези доводи е приел, че по делото е доказано, че в полза на ищеца са били прехвърлени вземанията по процесния договор за кредит, като е отчел, че ответникът не оспорва нито цесията, нито обстоятелството, че е уведомен за нея, както и изрично твърди, че е извършвал плащания към цесионера. Посочил е, че оспорването на ответника, поддържано и в подадената въззивна жалба, е относно претендирания размер на вземането с доводи, че не е ясно какво точно вземане е прехвърлено на цесионера. Изтъкнал е, че съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Счел е, че в конкретния случай с договора за цесия е прехвърлена само главницата по договора за кредит, която единствено се претендира с предявения частичен иск по делото.

Въззивният съд е намерил за неоснователно поддържаното от въззивника оплакване, че е заплатил всички дължими суми по договора за кредит. Подчертал е, че не е спорно между страните по делото, че ответникът е заплатил на първоначалния кредитор за погасяване на задължения по договора за кредит суми в размер на 19 178,40 лева, както и на цесионера суми в размер на 8 900 лева. Счел е, че от представения договор за кредит и погасителен план към него се установява, че общо дължимите суми по договора за кредит са в размер на 98 498 лева, а главницата е в размер на 58 377,20 лева, поради което е приел, че извършените от ответника плащания в установените по делото размери не са достатъчни да погасят задълженията по кредита и поддържаните в тази насока възражения са неоснователни. Допълнил е, че при приспадане на платените от ответника суми в размер на 8 900 лева от цедираното задължение за главница в размер на 54 790,70 лева остава дължим остатък от 45 890,70 лева, поради което намерил исковата претенция за основателна и доказана в предявения частичен размер от 25 000 лева, а първоинстанционното решение, с което същата е уважена, за правилно.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Първите два процесуални въпроси са зададени от касатора в контекста на поддържаните с касационната жалба и изложението оплаквания за неизпълнение от въззивния съд на законово вменени му задължения да следи служебно за валидността на договора за кредит, включително за наличие на неравноправни клаузи в същия.

По правните въпроси е относима съдебната практика по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 82 от 07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК (след изменението на ГПК с ДВ бр. 100/2019 г. ) съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

С решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, е дадено разяснение за правомощията и задълженията на съда относно служебната проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори в съответствие с тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13/ЕИО на Съвета, вкл. на чл. 6, § 1 от Директивата, дадено с постановените решения по дело С-243/08 г., дело С-397/11 г., дело С -168/05 г., дело С-40/08 г., дело № С -618/10 г., дело С-472/11 г. и дело С-488/11 г. по описа на СЕС, и по поставения процесуалноправен въпрос, по който делото е допуснато до касационно обжалване, е отговорено, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.

Аналогично е разрешението, дадено с решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което е зачетена практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решения, постановени по преюдициални запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /дело С-397/11, E. J хrцs срещу Aegon Magyarorsz бg Hitel Zrt., дело С-472/11, Banif Plus B. Zrt срещу Csaba Csipai и Vikt уria Csipai, дело С-488/11, D. F. Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito срещу Jahani BV/, и прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.

Относима е и цитираната от касатора задължителна практика по ТР № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

С обжалваното решение въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на първата инстанция и препратил към мотивите на първоинстанционното решение, включително в частта, с която първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за кредит е валиден, има изискуемото съобразно чл. 10, чл. 11 и чл. 12 ЗПК съдържание и форма и не съдържа неравноправни клаузи. Като е споделил изводите на първоинстанционния съд досежно валидността на договора за потребителски кредит и препратил към мотивите на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания в обратен смисъл в сезиралата го въззивна жалба, въззивният съд не се е отклонил от горецитираната съдебна практика относно служебното задължение на съда да следи за нищожността на договора поради противоречие с императивните правила, уреждащи формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, и за неравноправни клаузи в същия.

Третият процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е ясни и конкретни мотиви защо приема, че с процесния договор за кредит е отпусната в кредит на ответника сума в размер на 58 377,20 лева; че всички дължими по кредита плащания са в размер на 98 498 лева; че на ищеца е цедирано вземане за главница в размер на 54 790,70 лева, както и че при приспадане на доказаните по делото плащания в размер на 19 178,40 лева към първоначалния кредитор, и на 8 900 лева към цесионера, остава непогасена претендираната с частичния иск главница от 25 000 лева, за която искът е уважен. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, с което съдът е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Поставените четвърти и пети въпроси не са обсъждани от въззивния съд и в този смисъл не са обусловили решаващата му дейност и не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не е приел, че по делото е приложен и приет документ на чужд език, нито е обсъждал изискване на оригинал на представен по делото в копие документ, а е преценил събрания документ - приложение 1 към договора за цесия, с оглед извършените заличавания на данни и части от съдържанието на документа при съобразяване правилото на чл. 178, ал. 2 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото, включително процесуалното и извънпроцесуално поведение на ответника - не е оспорил цесията, нито обстоятелството, че е уведомен за нея, и е извършвал плащания към цесионера, а възраженията му касаят само каква част от вземанията по договора за кредит са прехвърлени към цесионера.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт за сумата 300 лв., която ще бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение