Определение № 51 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1393/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД срещу решение № 21 от 10.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 39/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1469/ 26.04.2024 г., постановено по гр.д. № 15999/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, поправено с решение от 13.08.2024 г., постановено по същото дело. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД срещу Е. Н. С. иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 4 702, 43 евро, представляваща неплатено възнаграждение за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., дължимо по договор за поддръжка и управление, сключен на 09.10.2009 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че въззивният съд не е съобразил, че към момента, в който се установява, че между страните по делото е сключен договор за поддръжка и управление на общите части на сградите в режим на етажна собственост, построени в жилищния комплекс от затворен тип, в който се намира самостоятелният имот, собственост на ответницата, не е била в сила законовата разпоредба от ЗУЕС, която предвижда форма за действителност на такъв договор, която е писмена с нотариална заверка на подписите на страните. Счита, че този договор е сключен на 19.12.2008 г. с подписването от ищеца и ответницата на предварителен договор за покупко-продажба на самостоятелния имот в комплекса, в който е включена и уговорка относно поддръжката на общите части в този комплекс. Намира, че с постигането на тази уговорка са възникнали по окончателен начин отношения по сключен договор за управление, защото тя не може да се квалифицира като предварителен договор, предвид това, че към 19.12.2008 г. липсва законово изискване този вид договор да бъде сключен във форма за действителност, която да е по-тежка от писмената. Касаторът счита, че въззивният съд не е анализирал установените по делото факти на извършени от ответницата редица плащания в изпълнение на договора за поддръжка и управление, с които тя е потвърдила неговото сключване от нейно име чрез представител без надлежно учредена представителна власт. Освен това ответницата се е и позовавала на действието на този договор както извънсъдебно, така и в хода на процеса, което също представлява действие по потвърждаване на неговото сключване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулира и четири въпроса, по които се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация – Е. Н. С., оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане е предявен от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД срещу Е. Н. С. иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 4 702, 43 евро, представляваща неплатено възнаграждение за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., дължимо по сключен на 09.10.2009 г. договор за поддръжка и управление на общите части на сградите в жилищния комплекс, в който се намира собственият на ответницата самостоятелен имот. Въззивният съд е счел, че ищецът основава претенцията си за получаване на това възнаграждение на писмен договор от 09.10.2009 г., който е сключен между него и Е. Н. С., с който последната му е възложила да извършва срещу получаване на възнаграждение поддръжка и обслужване на целия комплекс, в който е построен имотът, който тя притежава. Намерил е, че по делото е безспорно, че този договор не е подписан от възложителката С., като не са представени и доказателства, от които да се установява, че той е подписан от физическо лице, което е било надлежно упълномощено да я представлява при неговото сключване. С оглед на това е направил извод, че договорът е сключен от името на ответницата от лице, което не е имало надлежно учредена представителна власт. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че имотът на ответницата се намира в комплекс, който следва да се квалифицира като жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, защото се състои от няколко жилищни сгради и други обекти, обслужващи собствениците, като достъпът за външни лица е контролиран. Посочил е, че към 09.10.2009 г. е била в сила разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС, с която е въведена форма за действителност за сключване на договор за управление на общите части на сградите, построени в такъв комплекс, която е писмена с нотариална заверка на подписите на инвеститора и собственика на самостоятелен обект. С оглед на това и съгласно чл. 37 ЗЗД е налице изискване за форма и за упълномощаването за сключването на този вид договор, която е същата, като тази на сделката - писмена с нотариална заверка на подписа на упълномощителя. На основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД същата форма се изисква и за да бъде надлежно потвърден такъв договор от лицето, от името на което е сключен без представителна власт. При съобразяване на това императивното изискване на закона въззивният съд е заключил, че не е възможно потвърждаването на действието по сключване на договора за управление от 09.10.2009 г. да бъде направено от ответницата с конклудентни действия, включително с действия по плащане на възнаграждение за извършване на възложената с него услуга по управление. Ето защо и предвид липсата на доказателства ответницата да е потвърдила в изискуемата писмена форма с нотариална заверка на подписа извършеното от представител без представителна власт от нейно име действие по сключване на договора за управление от 09.10.2009 г., е направен извод, че такова потвърждаване липсва и този договор е недействителен. Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищеца, че договор за управление на общите части на сградите в затворения [жк], постигната в т. 2.2 от предварителен договор за покупко-продажба на самостоятелен обект в комплекса, който се доказва, че е сключен между ищеца и ответницата. Това е така, защото с тази клауза е поето задължение единствено да бъде сключен в бъдеще такъв договор във формата и със съдържание, посочено в документа, представляващ приложение № 2 към предварителния договор, и защото този документ не е подписан от страните и не доказва постигнато съгласие по съществените уговорки, характерни за договора за управление на сгради в режим на етажна собственост в жилищен комплекс от затворен тип. Предвид изложеното е заключено, че за ищеца не е възникнало парично вземане към ответницата за получаване на възнаграждение на предявеното основание, което е договор, сключен на 09.10.2009 г. Това прави предявеният осъдителен иск неоснователен, както е счел и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът заявява, че в обжалваното решение е направен неправилен извод, че в производството не е доказано, че страните по спора са сключили договор за управление на общите части на сградите в режим на етажна собственост, построени в [жк], в който се намира самостоятелният имот на ответницата, още на 19.12.2008 г., когато са подписали предварителен договор за продажба на този имот. От изложените от въззивния съд мотивите обаче не може да се заключи, че той е достигнал до този извод в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика, като от касатора също няма заявени конкретни доводи за осъществяване на тази тежка форма на порока необоснованост, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на обжалваното решение е обоснована и с прилагането от въззивния съд към правоотношението, което е предмет на предявения иск, на нормата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, уреждаща форма за действителност на договора за управление на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в [жк], която не е била действаща към датата на сключване между страните на такъв договор, което е станало на 19.12.2008 г. Датата 19.12.2008 г. обаче не е счетена от въззивния съд за релевантната такава, към която трябва да се определи какво е съдържанието на приложимите материалноправни норми, регламентиращи сключването на процесния договор. За такава е приета датата 09.10.2009 г., която е посочена в исковата молба за дата на сключване на договора, от който е породено спорното парично вземане за възнаграждение, и която е тази, на която се установява, че е подписан представеният по делото писмен договор за управление, по който страни са ищецът и ответницата. Към 09.10.2009 г. е била действаща разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, която е в сила от 01.05.2009 г., поради което тя е намерена за приложима от въззивния съд. В обжалваното решение е направен и извод, че по делото не се доказва договор с посочения предмет да е сключен между страните по спора на 19.12.2008 г., т.е. преди 01.05.2009 г., поради което за съда не е било налице основание да откаже да приложи чл. 2, ал. 1 ЗУЕС към правоотношението, от което е породено предявеното вземане. Ето защо само от мотивите на акта на въззивния съд няма как да се заключи, че той е постановен при допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в прилагане на норма, която не е била действащо право към момента на възникване на облигационното правоотношение, предмет на иска. С оглед на това касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя и четири въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по три от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав следва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първият от формулираните въпроси е: Може ли да съществува предварителен договор за сключване на окончателен, ако за окончателния договор не е предвидена специална форма от закона към момента на сключване на предварителния договор? Сключването на предварителен договор възможно и правно приложимо ли е в случаите, когато за окончателния договор не е предвидена форма, по-тежка от частната писмена форма? Когато има съвпадение между изискваната от закона или уговорена между страните форма на окончателния договор и предварителен договор, сключен относно него, може ли да става дума за предварителен, а не за валидно сключен окончателен договор? От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е заключил, че не може да се приеме за установено по делото, че с подписването от страните на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.12.2008 г., те са сключили и договор за поддръжка и управление на общите части на сградите в комплекса, в който се намира този имот, защото съгласие по основните елементи от съдържанието на този вид договор не е постигнато с клаузата на т. 2.2 от предварителния договор и с приложения към него проект на договор. Вярно е, че съдът е посочил, че уговорката в т. 2.2. има характер на предварителен договор за сключване на окончателен такъв за поддръжка и управление, но от изложените съображения е видно, че решаващият му извод всъщност не е за квалифицирането на тази клауза като предварителен договор, а за това, че с нея страните не са изразили съгласие по отношение на конкретното съдържание на основните задължения, характерни за договора за управление на общите части на сградите в [жк], а само са се задължили в бъдеще да постигнат такова съгласие. Ето защо и поставеният от касатора въпрос не е от решаващо значение за извода на съда, че по делото не е доказано, че на 19.12.2008 г. е сключен договор за управление между страните, както поддържа ищецът. С оглед на това той не отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани и следните въпроси: 1) Следва ли изискването за форма, въведено със закон, който е влязъл в сила след сключване на един договор, да се прилага към уговорки в този договор, които към момента на сключването му не са изисквали специална форма?; 2) Когато предварителен договор, сключен преди влизането в сила на ЗУЕС, съдържа конкретна уговорка за поддръжка, може ли тази уговорка да породи облигационна връзка, независимо от липсата на форма, изисквана по-късно от закона?. Тези въпроси ще бъдат разгледани общо, защото се поставят във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд е счел за приложима спрямо процесния договор, от който е породено спорното вземане, нормата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, която не е била действаща към датата, на която тази страна твърди, че той е сключен, която е 19.12.2008 г. Както беше посочено, в обжалваното решение въззивният съд е направил извод, че не са представени доказателства, от които да се установява, че договор за управление на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в [жк], е сключен между страните по спора на 19.12.2008 г. Той е приел, че такъв договор е сключен на 09.10.2009 г., към която дата вече е била действаща нормата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, която е в сила от 01.05.2009 г. и предвижда форма за действителност на този вид сделка. Ето защо в обжалвания акт изобщо не е дадено разрешение за това дали е действителен договор, който е сключен преди въвеждане в закона на изискване за форма за неговата действителност, в каквато насока са формулираните от касатора два въпроса. Това означава, че по тези въпроси няма произнасяне от въззивния съд и те не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по тях не може да се допусне касационно обжалване на постановеното от него решение. Касаторът формулира и следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните? Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд при постановяване на решение, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него окръжният съд не е обсъдил събраните в производството доказателства относно постигнатото в сключен между страните предварителен договор съгласие за сключване на договор за управление на общите части на сградите в [жк], в който се намира притежаван от ответницата недвижим имот, както и доказателствата за извършени от ответницата плащания на възнаграждение на ищеца за изпълнената от него работа по управление на общите части на сградите в този комплекс. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е изследвал представения в производството предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.12.2008 г. и след анализ на включените в съдържанието му клаузи е заключил, че няма такива, с които страните по него да са постигнали съгласие за сключване и на договор, имащ за предмет управлението на общите части на сградите в режим на етажна собственост в жилищния комплекс, в който се намира имотът, който е уговорено да се прехвърли с окончателната сделка за продажба. Въззивният съд е изложил и съображения за значението на извършените от ответницата плащания на възнаграждение за изпълнени от ищеца действия по управление на общите части на сградите в комплекса. Той е посочил, че договорът, с който такива действия са възложени на ищеца и който е сключен от името на ответницата от лице без надлежно учредена представителна власт, не може да бъде потвърден с конклудентни действия, каквито представляват извършените плащания на уговореното със сделката възнаграждение, защото съгласно чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, чл. 37 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД потвърждаването на този договор трябва да бъде направено от ответницата в писмена форма с нотариална заверка на нейния подпис. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика, и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 21 от 10.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 39/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба. Тази страна обаче не е представила доказателства да е направила някакви разходи за водене на делото, поради което и такива не следва да се възлагат в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение