Определение № 23 от 06.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1910/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 25.10.2012г. по гр.д. №249/2012г.. на АС Бургас, с което е уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Жалбоподателката М. Ф. Н., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въприси от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Ответникът И. П. Б., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. С определение от 28.05.2013г. по гр.д.№1910/2013г. ВКС е спрял производството по делото до приемане на решение по ТД№5/2013г. ОСГ ТК на ВКС, на основание чл.292 ГПК. Върховният касационен съд констатира, че е прието решение по ТД№5/2013г. ОСГТК на ВКС, поради което производството по делото следва да се възобнови. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил предявения от И. П. срещу Ф. Н., А. Н. и М. Ф. иск по чл.135 ЗЗД за обявяване за относително недействителни спрямо ищеца сключените между ответниците договори за дарение на два недвижими имота – дворно място и сграда, находящи се в [населено място], обективирани в нот.акт № на нотариус с район на действие РС – А. Съдът е приел за установено, че е влязло в сила решение от 19.03.2012г. на Арбитражен съд за търговски спорове със седалище [населено място], постановено по арб.д. № 2/2012г. на същия съд, по силата на което ответникът Ф. Н. и [фирма]-гр. А., представлявано от управителя Ф. Н. са осъдени да заплатят солидарно на И. Б. сумата от 11 368,66 евро, представляваща дължима, но неплатена главница по Договор за заем от 23.12.2008г., ведно със законната лихва от 16.01.2012г., както и сумата от 1832,66 евро, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 31.08.2011г.- 15.01.2012г. Установено е, че за периода от 08.09.2010г. – 06.07.2011г. ответникът Ф. Н. е направил пет частични вноски за погасяване на получения от го заем в общ размер от 1511.30 евро. Установено е по делото, че с нот.акт № г. на нотариус с район на действие РС- А. ответникът Ф. Н. е дарил на дъщеря си – ответницата М. Н. собственото си дворно място в [населено място], и със същия нотариален акт съпрузите – ответници Ф. Н. и А. К. са дарили на дъщеря си построената от тях по време на брака им в същото дворно място сграда. Съдът е изложил съображения за това, че искът по чл.135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка /или друго правно действие/, с което длъжникът го уврежда ако при извършването им е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно – лицето, с което длъжникът е договарял трябва също да е знаело за увреждането, освен акот е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, знанието се предполага до доказване на противното. Приел е, че в конкретния случай са налице всички предпоставки на чл.135 ЗЗД за уважаване на иска и обявяване на процесните договори за недействителни по отношение на ищеца – той е доказал качеството си на кредитор по отношение на първия ответник и вземането на кредитора-ищец е възникнало преди сделката, чието обявяване за недействителна се иска, а поради безвъзмезния хараткер на сделката и родствената връзка знанието у третото лице-придобило имонта, се предполата. Приел е за неоснователно оплакването, подържано и пред въззивната инстанция, че съпругата А. К. не е длъжник по сключения от ответника Ф. Н. договор за заем по съображение, че към този момент двамата съпрузи са били в дълга фактическа раздяла. Съдът е приел, че за погасяване на банков кредит, отпуснат им за задоволяване нужди на семейството, ответникът Н. е получил от ищеца на 23.12.2008г. паричен заем, пораде което е налице хипотезата на чл.32 СК, съобразно която отговорността на съпрузите е солидарна, поради което и А. К. има качеството на длъжник. Съдът е счел за неоснователен довода, че поетото по договора за заем задължение е изцяло за нуждите на търговската дейност на управляваното от първия ответник търговско дружество [фирма] и е уважил изцяло иска. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отгвор на правни въпроси от значение за спора: за това може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна цялата разпоредителна сделка извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност и за това следва ли съдът, разглеждащ спор по чл.135 ЗЗД да вземе предвид мотивите на бракоразводно дело касаещи периода на фактичаска раздяла между съпрузите. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че въпросът следва ли съдът, разглеждащ спор по чл.135 ЗЗД да вземе предвид мотивите на бракоразводно дело касаещи периода на фактичаска раздяла между съпрузите, не е от съществено значение за спора, тъй като въз основа на него съдът не е формирал решаващите си изводи за основателност на предявения иск по чл.135 ЗЗД, поради което същият не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК. Налице е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед на даденото разрешение в ТД№5/2013г. ОСГ ТК на ВКС на въпроса за това може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна цялата разпоредителна сделка извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г.о.