Определение № 1274 от 05.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 452/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. С. К. срещу определение № 42 от 02.02.2026 г. по в. ч. т. д. № 26/2026 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 търговски състав, с което е потвърдено определение № 52 от 13.01.2026 г. по т. д. № 686/2025 г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на З. С. К. за освобождаване от държавна такса и разноски по делото. Частната касационна жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Излага доводи, че при постановяване на определението не са взети предвид всички относими факти и обстоятелства. Счита, че наред с брутното й трудово възнаграждение, което действително е високо – 10 000 лв., в случая следва да бъде съобразено, че мъжът, с когото е живеела на съпружески начала и който е баща на детето й, е починал, както и обстоятелството, че използва около 1/3 от доходите си за погасяване на дължимата месечна вноска по оспорения договор за кредит. Сочи, че при преценката си за наличието на основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът не е отчел, че собственият на ищцата недвижим имот е ипотекиран. Прави искане за отмяна на атакуваното определение и за освобождаването й от държавна такса и разноски, евентуално - за частично освобождаване от държавна такса и разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. При преценката на възможността на физическо лице да заплати държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК следва ли съдът да извърши конкретна преценка на случая, като съпоставка между размера на дължимата държавна такса и разполагаемия доход на лицето, оставащ след покриване на задължителните осигурителни плащания, вноски по банкови кредити, необходимата издръжка на домакинството, или преценката може да се основава единствено на съпоставка на брутния доход с осреднени статистически данни за страната?; 2. Представлява ли пречка за освобождаване от държавна такса притежаването на недвижим имот, който служи за единствено жилище на молителя и неговото ненавършило пълнолетие дете и е обременен с ипотека в полза на ответника по делото?; 3. Следва ли при преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да отчете като „друго обстоятелство“ внезапната смърт на единия родител и съдлъжник, която променя драстично икономическия баланс на домакинството, макар номиналният доход на оцелелия родител да остава непроменен?; 4. Длъжен ли е съдът при наличие на изрично направено алтернативно искане за частично освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК да обсъди същото и да изложи конкретни мотиви защо го отхвърля, в случай че не намира основания за пълно освобождаване?“ Сочи, че въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 376 от 29.09.2010 г. по ч. гр. д. № 319/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение № 481 от 11.11.2019 г. по ч. т. д. № 2062/2019 г. на ВКС, І т. о.; по въпроса по т. 2 – на определение по ч. гр. д. № 284/2010 г. на ВКС. Последните два въпроса са въведени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на Пловдивски апелативен съд е посочил, че ищцата е направила искане за освобождаване от държавна такса в исковата молба, с която е предявила срещу „Юробанк България“ АД искове за прогласяване на нищожността на два договора за банков кредит и осъдителен иск за заплащане на сумата от 188 866, 96 лв., представляваща сбор от платени без основание суми за периода от 16.07.2008 г. до 17.11.2025 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаването на исковата молба до окончателното плащане. В обжалваното определение е констатирано, че съгласно представената от ищцата декларация за материално и гражданско състояние тя получава месечен доход от заплата в размер на 10 000 лв., осигурява средствата за издръжката си, притежава 1 / 2 ид. ч. от апартамент в [населено място] и 1 / 2 ид. ч. от общо 2,572 % ид. ч. от УПИ в [населено място], като е декларирала, че има син на четири години, чийто баща, с когото е живеела на семейни начала, е починал на 01.07.2025 г., както и че 1 / 3 от доходите й се използват за погасяване на месечните вноски по кредита, без да се смятат др. годишни разходи като застраховки. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно приложената към искането на ищцата декларация тя не участва в търговски дружества, не притежава дялове и/или акции, автомобили и не получава доходи от наеми и ренти. Като е съобразил декларирани от ищцата данни, въззивният съд е счел, че не може да се направи обоснован извод, че З. С. К. няма достатъчно средства да заплати дължимите държавна такса и разноски, поради което искането й по чл. 83, ал. 2 ГПК следва да бъде оставено без уважение. Изложил е съображения, че ищцата не е материално затруднено лице по смисъла на закона, имайки предвид оповестените публично статистически данни, според които за издръжката на тричленно семейство са необходими минимум около 1500 евро. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите три въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се отнасят до задължението на съда, сезиран с искане за освобождаване от държавна такса и разноски, да прецени всички критерии по чл. 83, ал. 2 ГПК. Така обобщеният и уточнен от съда въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице практика на ВКС – посоченото от частната касационна жалбоподателка определение № 481 от 11.11.2019 г. по ч. т. д. № 2062/2019 г. на ВКС, І т. о. и известните на настоящия състав определение № 603 от 2.10.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 305 от 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. на ВКС, III г. о. Съгласно тази практика, при произнасяне по молба на страна по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановените задължения за внасяне на държавна такса и разноски по производството, включително недекларираните такива; преценката на имущественото състояние на молителя се прави към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не за минал период, като се съобразяват сигурните доходи, не и евентуалните, и само наличното в патримониума на молителя имущество. След изясняване на общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата такса, съответно с разноските, които следва да се внесат, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да ги заплати. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение. В случая съставът на Пловдивски апелативен съд, макар и да е посочил предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, не е преценил съотношението на установеното чрез декларация и писмени доказателства материално положение на молителката с размера на дължимата държавна такса и разноски, за да направи извод дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането им. В настоящия случай от представените от частната жалбоподателка декларация за материално и гражданско състояние и трудов договор и допълнителни споразумения към него се установява, че тя е на 49 години, получава брутно трудово възнаграждение в размер на 10 000 лв. /5112, 92 евро/, притежава 1 / 2 ид. ч. от жилище, находящо се в [населено място], [улица] със застроена площ от 87, 66 кв. м., като единствените й доходи са от заплата и тя издържа непълнолетното си дете, чийто баща и лице, с което молителката е живяла на съпружески начала, Й. Х. Р. е починал през 2025 г. Видно от представените по делото договори за банков кредит от 16.07.2008 г. и 16.03.2015 г. и справки от Агенцията по вписванията описаното жилище е закупено с предоставените на кредитополучателите З. С. К. и Й. Х. Р. средства и е ипотекирано за обезпечаване на задълженията по договорите за кредит. Съгласно погасителния план към договора от 16.03.2015 г. месечната вноска по договора, чието плащане се извършва от молителката съобразно декларацията й, възлиза на 2 311, 52 лв. /1181, 86 евро/. С оглед цената на предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ЗЗД за нищожност на договорите за кредит и на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, дължимата обща държавна такса, от заплащане на която се иска освобождаване, възлиза на 16 165, 29 евро. С исковата молба е направено искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза. Въз основа на тези обстоятелства следва да бъде направен извод, че ищцата не разполага с достатъчно средства за заплащане на пълния размер от дължимата държавна такса – 16 165, 29 евро. С оглед размера на получавания от ищцата брутен доход от заплата, при липса на реализиран доход от притежаваното недвижимо имущество и на данни за възможността от извличане на такъв, и при съпоставка с размера на дължимата държавна такса и очакваните съдебни разноски, неправилен се явява изводът на въззивния съд, че ищцата има достатъчно средства да заплати в цялост държавната такса, като следва да се приеме, че тя е в състояние да заплати част от дължимата държавна такса в размер на 8 000 евро, както и разноските по делото. По изложените съображения настоящият състав намира, че е налице основанието на чл. 83, ал. 2 ГПК за частично освобождаване на частната жалбоподателка от задължението за заплащане на държавна такса за разликата над 8 000 евро до пълния размер на дължимата държавна такса. В останалата му част – за освобождаване от заплащане дължимата държавна такса от 8 000 евро и разноските по делото, искането е неоснователно. Поради това обжалваното определение на Пловдивски апелативен съд следва да бъде отменено в частта, с която е отказано освобождаването от държавна такса за размера над 8000 евро и оставено в сила като правилно в останалата му част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение