Определение № 1336 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 555/2011 г.

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Р. П. Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. И. от АК-С. и от П. М. Я., Р. В. Я. и С. В. Я., и тримата от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. С. от АК-С., против въззивно решение № 834 от 09.11.2010 г., постановено по в.гр.д. № 138 по описа за 2010 г. на Софийски апелативен съд, ГК, І състав, в частта му, с която е отменено решението от 07.05.2007 г. по гр.д. № 491/2002 г. на Софийски градски съд, ГК, І-4 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Р. П. Р. срещу П. М. Я., Р. В. Я. и С. В. Я. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД до размер на 49 431,20 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2006 г. и в частта за разноските и искът в този размер със законните последици е уважен, като първоинстанционното решение е оставено в сила в частта му за отхвърлянето на иска до пълния предявен размер от 70 000 лв. К. ищец Р. П. Р. от [населено място], поддържа, че въззивното решение, с което е отхвърлен предявеният иск до пълния му предявен размер, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд по приложението на чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 19, чл. 79, ал. 1 и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД е в противоречие съдебната практика, която няма задължителен характер. В подкрепа на твърденията си касаторът е представил съдебна практика: Решение № 455 от 05.2004 г. по гр.д. № 735/2003 г. на ІІ г.о. на ВКС, както и въззивни решения, за които липсват данни, че са влезли в сила - Решение № Т-130 от 15.03.2010 г. по гр.д. № 1890/2009 г., ГК, 3 с-в на САС и Решение № 83 от 18.02.2009 г. по гр. д. № 2174/2008 г. ГК, 1 с-в на САС, които не съставляват противоречива практика предвид разрешенията, дадени в т. 3 от ТР № 1/2010 Г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. К. ответници П. М. Я., Р. В. Я. и С. В. Я., и тримата от [населено място] поддържат, че въззивното решение, в частта му, с което е уважен искът с правно основание чл. 92 ЗЗД със законните последици, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторите сочат като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърдят, че решението на въззивният съд по поставените правни въпроси е в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Във връзка с наведените основания за допускане до касация е изведен материалноправният въпрос за предпоставките по чл. 92 ЗЗД и по-конкретно, че неустойка по договора може да се претендира само от изправната страна по него. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика - Решение № 508 от 25.11.1998 г. по гр.д. № 350/1998 г., 5 чл. състав на ВКС, Решение № 493 от 30.06.1999 г. по гр.д. № 273/1999 г., ІІ г.о. на ВКС. Не е представена задължителна съдебна практика по см. на т. 2 от ТР № 1/2010 Г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което основанието за допустимост е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Страните са представили отговори на касационните жалби по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които ги оспорват и изразяват становища за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по искове с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с цена на исковете над 5 000 лв. и са депозирани в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови решението си, с което е уважил предявеният иск с правно основание чл. 92 ЗЗД в размер на 49 431,20 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2006 г., а за разликата до пълния претендиран размер от 70 000 лв. като е потвърдил първоинстанционното решение, го е отхвърлил, въззивният съд е приел, че съгласно дадените в отменителното решение на ВКС указания, които са задължителни за въззивната инстанция, сключеният между страните предварителен договор за продажба на процесния имот е породил действие относно облигационната уговорка за обезвреда, обективирана в чл. 7 от него, че продавачите са неизправна страна относно задължението си да прехвърлят на купувача имота по т.1.1. от договора – двуетажна жилищна сграда ведно с 200/960 ид. части от дворното място и че неустойката се дължи и следва да се присъди в размер съответстващ на тази част от имота по отношение на която продавачите са неизправна страна. В тази връзка съдът е приел, че направените доводи на въззиваемите-ответници за недължимост на неустойката, поради липса на виновно неизпълнение на задължението да прехвърлят собствеността на имота по т.1.1. и на 200/960 ид. части по т.1.2. с позоваване на обективна невъзможност за изпълнение, не могат да бъдат обсъждани. Съдът е приел, че процентното съотношение на неизпълнената част от предварителния договор за прехвърляне на собствеността върху жилищната сграда и 200/960 ид. части от дворното място към целия имот, съгласно заключението на вещото лице възлиза на 70,616 %, или искът е основателен за сумата от 49 431,20 лв., в какъвто размер е уважен, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2006 г., като същият за разликата до пълния претендиран размер от 70 000 лв., е отхвърлен. Във връзка със заявените основания за допускане до касация от страните настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представените от касаторите – ищец и ответници изложения на основанията за допускане на касационно обжалване, съдържат оплаквания за неправилност на решението в съответните обжалване части, без да са изведени правните въпроси от материален и/или процесуален характер, от значение за изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, които да са разрешени в противоречие с представената съдебна практика и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и процесуално естество, от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. И двете изложения не съдържат такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. И. от касатора Р. Р. материалноправен въпрос за приложението на чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 19, чл. 79, ал. 1 и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, така както общо е формулиран, не е обусловил изхода на спора. В случая са изложени твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, които представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което касационната жалба на Р. П. Р. не следва да бъде допусната до касационен контрол. Поставеният материалноправен въпрос от касаторите-ответници - за предпоставките по чл. 92 ЗЗД и по-конкретно, че неустойка по договора може да се претендира само от изправната страна по него, също е формулиран общо и не съставлява правен въпрос, обусловил изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора без да упражни служебното начало във вреда на другата страна – ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Липсата на такъв правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. Направените доводи от касаторите – ищец и ответници в изложенията към касационните им жалби и в тази връзка формулираните от тях въпроси по приложението на чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 19, чл. 79, ал. 1 и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД обосновават касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК - разрешен от въззивния съд правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което в случая е заявено бланкетно в изложението към касационната жалба на касаторите ответници. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,