Определение № 5765 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. К., чрез адв. С. М., срещу въззивно решение № 185 от 16.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 196/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 94 от 27.02.2023 г., поправено с решение № 115 от 13.03.2023 г., постановени по гр. д. № 295/2021 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, за отхвърляне на предявения от В. Д. К. против И. Й. К. иск за разваляне на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 24.01.2017 г., обективиран в нотариален акт ***, дело № *** г., до размер на 1/6 идеална част от общо продадените от В. Д. К. на Й. И. К., чрез пълномощника му В. Д. К., 2/3 ид. ч. от недвижими имоти, подробно описани в решението, общо за сумата от 100000 лв., която сума е внесена от купувача през периода 2005 г. – 2006 г. за закупуване на имота, предмет на сделката. Въззивното решение в останалата част е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „Когато се изяснява/тълкува волята на страните по сключен договор /чл. 20 ЗЗД/, по който една от страните е пълномощник, не следва ли да се изследва и едностранно изразената воля на упълномощителя, изразена в пълномощното, с което се е легитимирал пълномощникът и което определя обема на представителната му власт по чл. 39, ал. 1 ЗЗД?“ – жалбоподателят се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение № 52 от 10.06.2020 г. по т. д. № 920/2019 г. на II т.о., решение № 50035 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 5039/2021 г. на IV г.о., решение № 60028 от 16.08.2021 г. по т. д. № 2787/2019 г. на II т.о.; 2/ „Уговорка за плащане на цена на вещ в минал период, през който вещта не е била собственост на продавача, и без посочване на това как е платена, на кого е платена, колко и как, в изпълнение на друго задължение на продавача ли е платена, не определя ли клаузата за платена цена в период, в който вещта не е била собственост на продавача, за недействителна – нищожна?“ – сочи се протИ.речие с приетото в решение № 395 от 08.12.2015 г. по гр. д. № 1463/2015 г. на IV г.о. на ВКС; 3/ „В случай, че пълномощникът се легитимира с изрично пълномощно за придобиване на недвижим имот при условия, каквито прецени и когато липсват преки доказателства цената по сделката да е платена, договорът за покупко-продажба произвел ли е действие, при положение, че в договора за покупко-продажба цената и нейното плащане е съществен елемент от фактическия състав на сделката?“; 4/ „Опровергаването на даден факт, релевантен за спорното право, не е ли в тежест на тази страна, която извлича положителни за себе си правни последици, а не върху тази страна, която го твърди, особено в случай на подписан договор за покупко-продажба на недвижим имот, купувачът трябва да доказва, че е платил цената, а не продавачът да доказва, че не е получил цената?“. Ответникът И. Й. К., чрез адв. К. Г., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. От събраните по делото доказателства въззивният съд е установил, че с нотариален акт ***, д. *** г., на 24.01.2017 г. В. Д. К. е продала на съпруга си Й. И. К., чрез пълномощника му В. Д. К., 2/3 ид. ч. от собствените си недвижими имоти, намиращи се в гр. В. Т., на ул. В., 1Д, а именно: двуетажна еднофамилна къща № 11, състояща се от жилище на две нива; гараж, заедно с принадлежащите на жилището и гаража 49,84 % ид.ч. от общите части на сградите и съответните на застроената площ на имотите идеални части от правото на строеж, както и 280/3980 ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, общо за сумата 100000 лв., която сума е внесена от купувача през периода 2005 – 2006 г. за закупуване на имота, предмет на сделката; че купувачът Й. К., чрез пълномощника си В. К. е заявил, че е съгласен и купува от В. К. описаните идеални части от недвижими имоти общо за сумата от 100000 лв., която сума е внесена от купувача през периода 2005 – 2006 г. за закупуване на имота, предмет на сделката. Посочил е още, че при сключването на договора В. К. е действала като пълномощник на купувача Й. К., съгласно пълномощно, по силата на което той я е упълномощил да придобие от негово име и за негова сметка, при условията на чл. 38 ЗЗД, с разпоредителна сделка, при цени и условия, каквито тя уговори и определи, идеални части, каквито тя определи от описаните недвижими имоти, да заплати продажната цена и приеме владението на имота. След като е тълкувал договора и пълномощното е обосновал извод, че ищцата като продавач е признала при изповядване на сделката пред нотариуса, че цената е платена от съпруга й преди самата сделка. Въззивният състав е констатирал също така, че праводателката В. К. се легитимира като собственик на имотите, придобити чрез договор за дарение, по силата на който на 08.05.2006 г. Т. Г. Б. дарява на В. Д. К. процесните недвижими имоти. От представения по делото нотариален акт № 956, д. № 698/2006 г., е установил, че на 05.05.2006 г. „Еко инвест“ ООД е продало на Т. Г. Б. процесните недвижими имоти общо за сумата от 45731,68 лв. Приел е за установено и това, че сградата, в която се намира процесния недвижим имот, е построена от „Еко инвест“ ООД по възлагане на Й. К.. Отбелязал е от фактическа страна също така, че Й. И. К. е починал на 03.06.2017 г., като е оставил наследници по закон В. Д. К., трети брак, сключен на 17.04.1998 г. – съпруга, и И. Й. К. – син от предходен брак. Въззивната инстанция е кредититирала показанията на разпитания по делото свидетел Е. А., от които е установила, че: нейният съпруг и Й. К. били много близки; свидетелката му е помогнала за закупуването на имот в гр. В. Т.; в периода 2005 – 2006 г. И. К. продал неговото жилище в кв. Б. за 25000 лв. или 12000 евро; свидетелката била пълномощник на И. К., тъй като той не живеел в гр. В. Т.; парите от продажбата свидетелката ги предала на Й., защото къщата, която искал да закупи струвала около 80000 евро; свидетелката предала сумата от 25000 лв. на „Еко инвест“ ООД, както и останалите пари, които също били дадени от Й. К. като възложител на строителството – той предавал парите на свидетелката чрез съпруга ѝ, който ходил при Й. в чужбина. Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ищцата, че сумата от 100000 лв. не е заплатена нито предварително, както е описано в нотариалния акт, нито в деня на сделката, нито до смъртта на съпруга ѝ. Намерил е, че сключването на договор за продажба със съществените му елементи се установява от приложения нотариален акт, който съдържа признанието й за извършеното плащане. Не е споделил становището на ищцата и за нищожност на клаузата в договора, според която сумата е внесена от купувача през периода 2005 – 2006 г., поради протИ.речие на императивните разпоредби на чл. 200, ал. 1 ЗЗД и чл. 204 ЗЗД. Изложил е съображения, че уговорка за опитване или преглеждане съгласно нормата на чл. 204 ЗЗД, в настоящия случай не е налице. Не е установил и протИ.речие с разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗЗД относно задължението на купувача да плати цената, като е изтъкнал, че съгласно договора за продажба, продавачът В. К. продава на Й. К. описаните недвижими имоти за сумата от 100000 лв., която сума според собственото й признание е внесена от купувача през периода 2005 – 2006 г. за закупуване на имота, предмет на сделката. Въззивният състав е формирал извод, че липсата на посочване по какъв начин, на кого, колко и как е станало заплащането в един минал период не влияе върху валидността на клаузата. Горното е обосновал със съображения, че постигането на уговорка срещу прехвърлянето на право на собственост да се посочи като насрещна престация заплащане на цена в минал момент не протИ.речи на закона, тъй като нормата на чл. 200, ал. 2 ЗЗД за едновременност на плащането и предаването на вещта има диспозитивен характер. Приемането на престацията по този начин от страна на ищцата, въззивният съд е свързал с предходните отношения по закупуването на имота, които е приел за установени от събраните писмени и гласни доказателства. От показанията на разпитаната свидетелка е установил, че имотът е придобит възмездно от Й. К., по време на брака му с ищцата, като от съдържанието на договора е отбелязал, че тя приема престацията от страна на съпруга ѝ, който не е придобил вещни права. При тези съображения е формирал извод, че счита възражението за нищожност на клаузите на договора, касаещи цената и нейното заплащане, за неоснователно. Не е споделил и тезата, изразена за пръв път във въззивната жалба за нищожност на целия договор, тъй като цената е съществен елемент от неговото съдържание, доколкото с исковата молба се претендира разваляне на договора, което може да се осъществи само при действителен договор. Въззивният състав не е споделил и възражението, че в нотариалния акт са изложени изявленията на купувача, а не на продавача, и няма изрично волеизявление на ищцата да е получавала цената. Клаузата в договора, че продавачът приема като насрещна възмездна престация сумата от 100000 лв., която е внесена от купувача през периода 2005 – 2006 г. за закупуването на имота, предмет на сделката, е намерил за ясна и недвусмислена. Посочил е, че същата следва да се тълкува в съответствие и с изявлението на купувача в нотариалния акт, че е съгласен да закупи при тези условия. От приложеното пълномощно, с което ищцата е овластена от Й. К. да извърши прехвърлянето на имота, въззивният съд е намерил, че същата е била овластена да уговори и определи условията на сделката, включително и с възможността същата да бъде безвъзмездна. Изтъкнал е, че именно в рамките на предоставената ѝ представителна власт, тя е определила параметрите на сделката, изразявайки съгласие прехвърлянето на имотите да се извърши по начина, по който са обективирани изявленията пред нотариуса. Формирал е извод, че изпълнението на договорената престация е установено от нотариалния акт, като в тежест на ищцата е да опровергае верността на удостовереното, а в случая такова доказване не проведено успешно, респ. не е налице виновно неизпълнение на купувача. Като неоснователно е преценил възражението, че към нотариалното дело няма представен документ за заплащането на сумата от 100000 лв., която сума е следвало да се преведе по банков път, предвид изискванията на Закона за ограничаване на плащанията, доколкото в договора липсва изявление за изпълнение на задължението по този начин. По изложените съображения въззивният състав е счел, че предявеният иск за разваляне на договора за продажба до размера на 1/6 ид.ч., следваща се на ответника по наследяване, е неоснователен и недоказан, поради което е отхвърлил същия, както и иска за връщане на даденото по договора. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос обобщено касае критериите по приложението на чл. 20 ЗЗД. Същият е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение, но не е разрешен в протИ.речие с цитираното от касатора съдебно решение. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС, в това число и в посоченото към изложението по този въпрос решение, последователно се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Въззивното решение не влиза в колизия с тези правни разрешения. Освен клаузите на процесния договор за покупко-продажба, въззивният съд е подложил на тълкуване и волята на упълномощителя, обективирана в пълномощното, с което ищцата е овластена да извърши прехвърлянето на имота, преценявайки, че последната е била овластена да уговори и определи условията на сделката. От събраните по делото доказателства, в това число и от изявлението на упълномощителя в приложеното пълномощно, въззивният състав е формирал извод, че ищцата не е доказала виновно неизпълнение на договорената престация на купувача. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по повдигнатите втори и трети въпрос. И двата въпроса са хипотетично зададени чрез въвеждане на твърдения - че липсват преки доказателства за плащане на цената по сделката, както и, че уговорката за плащане на цената е нищожна, защото касае минал период, в който вещта не е била собственост на продавача, без посочване на това как е платена, на кого е платена, колко и как, в изпълнение на друго задължение на продавача ли е платена- тези твърдения са изрично и мотивирано отречени от състава на въззивния съд, който тълкувайки договора е приел, че същият съдържа ясно и недвусмислено признание на продавача, че цената е платена предварително; че с оглед на това изрично признание липсата на описание в договора за продажба по какъв начин, на кого, колко и как е станало заплащането на цената в един минал период, не влияе върху валидността на клаузата; че уговорката срещу прехвърлянето на правото на собственост да се посочи като насрещна престация заплащане на цена в минал период, не протИ.речи на закона поради диспозитивния характер на нормата на чл. 200, ал. 2 ЗЗД, предвиждаща едновременност на плащането и предаването на вещта; че това не протИ.речи на установената съдебна практика по приложението на чл. 200 ЗЗД, съгласно която страните по взаимно съгласие могат да определят времето на плащане на цената, като в случай, че нищо не е уговорено, ще се приложи разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че плащането на цената трябва да стане едновременно с предаването на вещта (в този смисъл Тълкувателно решение № 137 от 17.11.1955 г. на ОСГК на ВС, решение № 649 от 1.10.1995 г. по гр. д. № 345/1995 г. на ВС и решение № 1818 от 27.10.1995 г. по гр. д. № 2860/1994 г. на V г.о. на ВС). Следователно, тези въпроси не отговарят на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, очертани в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответстват на изводите в обжалваното решение и са некоректно поставени. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и твърдяното протИ.речие със съдебната практика, цитирана в изложението. Наведеният от касатора последен четвърти въпрос също не е от естество да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Така, както е формулиран, въпросът е привързан към оплакванията на страната за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение, вследствие неправилно разпределена доказателствена тежест относно плащането на цената по процесния договор. Следва да се отбележи, че доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд не се е отклонил от трайно установеното в съдебната практика разрешение, че тежестта на доказване на елементите от юридическия факт, който поражда правото да се развали договора, е върху кредитора (в този смисъл приетото в решение № 240 от 09.02.2018 г. по т. д. № 8838/2017 г. на II т.о. на ВКС). Същевременно съгласно отбелязаното в договора, цената е платена преди подписването му. В тази част документът е с частен свидетелстващ характер и удостоверява неизгоден за извършилия изявлението продавач факт – че е получил плащане на цената. При това положение, в негова тежест е да опровергае извършеното признание за полученото плащане. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна по жалбата своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 2 000 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,