Определение № 132 от 10.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 37/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Алианц Банк България“ АД със седалище в [населено място] срещу определение № 2037 от 23.09.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 3016/2020 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение, след отмяна на определение № 9229 от 17.06.2020 г. по гр. д. № 10962/2016 г. на Софийски градски съд, е изменено по реда на чл.248 ГПК постановеното по гр. д. № 10962/2016 г. на Софийски градски съд решение № 915 от 03.02.2020 г. в частта за разноските чрез осъждане на „Алианц Банк България“ АД да заплати на А. С. П. адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство в размер на 1 450 лв. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е недопустимо в частта, с която въззивният съд е присъдил на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 450 лв. вместо претендираните 1 400 лв. По същество излага оплаквания, че определението е неправилно поради незаконосъобразност на извода на въззивния съд за приложимост на разпоредбата на чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при определяне на адвокатското възнаграждение за защита в заповедното производство, както и поради несъобразяване на размера на присъденото възнаграждение с фактическата и правна сложност на делото и с положения от адвоката на ответника труд. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК - вероятна недопустимост на обжалваното определение, и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК са формулирани следните въпроси: „ 1. Дължи ли се възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на длъжника за адвокат, осъществяващ процесуално представителство в заповедното производство, когато искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен, респ. дължи ли се възнаграждение по чл.7, ал.7 от същия нормативен акт; 2. Дължимо ли е такова възнаграждение при положение, че процесуалният представител на длъжника е мотивирал, макар и кратко /възражение за погасяване по давност/ възражението по чл.414 ГПК; 3. Когато съдът уважава искане за присъждане на разноски в полза на длъжника в заповедното производство на основание чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004 г. и определя размер на това възнаграждение, равно на минималния размер, посочен в тази наредба, то изпълнява ли задължителното тълкуване на СЕС, дадено по съединени дела С-427/16 и С-428/16, съгласно което Наредба № 1/2004 г. противоречи на общностното право предвид обстоятелството, че посочената наредба съгласно СЕС не е въвела точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на обществения интерес“. За първите два въпроса се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката в определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г. на ВКС, І т. о., а за третия въпрос - че произнасянето на въззивния съд противоречи на диспозитива на решение на СЕС /първи състав/ от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника А. С. П. със съдебен адрес в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и за неоснователност на частната касационна жалба срещу частта от определението, с която му е присъдено адвокатско възнаграждение за заповедното производство до размер на сумата 1 400 лв. Признава, че в адресираната до Софийски апелативен съд частна жалба е поискал да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 1 400 лв., а не на 1 450 лв., с оглед на което заявява, че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум като е осъдил банката - частен жалбоподател д а му заплати с 50 лв. повече от поисканите. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С решение № 915 от 03.02.2020 г. по гр. д. № 10962/2016 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Алианц Банк България“ АД против А. С. П. иск за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на парично вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, и банката - ищец е осъдена да заплати на ответника разноски по чл.78, ал.3 ГПК, в т. ч. адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство в размер на 50 лв., изчислено съгласно чл.6, т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока по чл.248, ал.1 ГПК ответникът А. П. е подал молба за изменение на решението в частта за разноските и за присъждане на пълния размер на заплатеното за целите на заповедното производство адвокатско възнаграждение в размер на 1 450 лв. Първоинстанционният съд се е произнесъл с определение от 17.06.2020 г., с което е оставил молбата без уважение като е препратил към мотивите в решението си за отсъствие на основание за присъждане на възнаграждение над сумата 50 лв., определено съгласно чл.6, т.5 от Наредба № 1/2004 г. Сезиран с частна жалба от ответника, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е отменил определението на първоинстанционния съд и по реда на чл.248 ГПК е осъдил „Алианц Банк България“ АД да заплати на А. П. сумата 1 450 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство. Въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанциония съд, че за защита на длъжника в заповедното производство се дължи адвокатско възнаграждение, определено съобразно чл.6, т.5 от Наредба № 1/2004 г., и че за това възнаграждение не намира приложение разпоредбата на чл.7, ал.7 от наредбата. Позовавайки се на текста на чл.7, ал.7, предвиждащ изрично възнаграждението за производството по издаване на заповед за изпълнение да се определя по правилата на чл.7, ал.2 на база половината от стойностите на претендираните суми, без оглед защитата и процесуалното представителство на страните в заповедното производство, въззивният съд е формирал извод, че за претендираното от ответника възнаграждение намира приложение разпоредбата на чл.7, ал.7 от наредбата. Като е съобразил размера на вземанията, предмет на установяване с иска по чл.422 ГПК, и обстоятелството, че искът е отхвърлен по съображения за изтекла погасителна давност, релевирана с възражението по чл.414 ГПК, въззивният съд е изразил несъгласие със становището на първоинстанционния съд, че стойността на адвокатския труд за попълване на възражението срещу заповедта за изпълнение възлиза на 50 лв. Посочил е, че макар да е възможно попълването на възражението да се състои само от думите „не дължа“, то е предшествано от запознаване с целия правен спор и предвид позоваването на изтекла погасителна давност, заради която впоследствие е отхвърлен искът, е съществувала прерспектива ищецът да не предяви иска си и отношенията между ответника и неговия адвокат във връзка със защитата в заповедното производство да приключат в стадия на заповедното производство. При произнасяне по частната жалба въззивният съд не е възприел доводите на процесуалния представител на „Алианц Банк България“ АД за недължимост на адвокатското възнаграждение в претендирания от ответника размер с оглед произнасянето в решение на Съда (първи състав) от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, според което чл.101, параграф 1 ДФЕС във вр. чл.4, параграф 3 ДФЕС следва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в България, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, тъй като би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, параграф 1 ДФЕС. Без да отрича задължителния характер на даденото от Съда на ЕС тълкуване и произтичащото от него задължение за българския съд да проверява във всеки конкретен случай дали с оглед на конкретните условия за прилагането й правната уредба на адвокатските възнаграждения действително отговаря на легитимни цели, съдът е мотивирал становище, че в конкретния случай претендираното адвокатско възнаграждение за заповедното производство представлява справедлива икономически и правно обоснована стойност на положения от адвоката на ответника труд и от цитираното решение не могат да се черпят аргументи за неговата недължимост. Същевременно съдът е изразил виждане за неотносимост към размера на дължимото възнаграждение на мотивите на Съда на ЕС за нарушаване на принципите на конкуренция и свободно предоставяне на услуги при приемането на Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По поддържаните в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване: Постановеното от Софийски апелативен съд определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК в частта, с която частният жалбоподател „Алианц Банк България“ АД е осъден по реда на чл.248 ГПК да заплати на ответника А. П. адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство за разликата над сумата 1 400 лв. до сумата 1 450 лв. Наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК произтича от обстоятелството, че с оглед размера на претендираното пред въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за заповедното производство - 1 400 лв., и присъденото от въззивния съд възнаграждение - 1 450 лв., съществува вероятност определението да е процесуално недопустимо поради произнасяне свръхпетитум /относно сумата 50 лв./. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство в размер на 1 400 лв., тъй като не са осъществени основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Първите два въпроса от изложението са насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд, че при отхвърляне на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск длъжникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено за осъществената в негова полза защита в заповедното производство, и че размерът на възнаграждението подлежи на определен съгласно разпоредбата на чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отговорът на въпросите е обусловен от преценката дали въззивният съд е определил правилно приложимата разпоредба, която урежда размера на адвокатското възнаграждение за защита и съдействие на длъжника в заповедното производство. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания въззивен акт и за законосъобразното формиране на правните изводи на въззивния съд не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска. Поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда твърдението на частния жалбоподател за противоречие на обжалваното определение с практиката в определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г. на ВКС, І т. о. Единствено следва да се отбележи, че в посоченото определение е обсъждано дали се дължи адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на бланково възражение по чл.414 ГПК, когато възражението е последвано от предявяване на иск по чл.422, ал.1 ГПК, докато с обжалваното определение съдът е присъдил адвокатско възнаграждение за реално осъществена защита и съдействие в заповедното производство, която не се изчерпва с формалното попълване на образеца на възражение по чл.414 ГПК. Касационно обжалване на въззивното определение не може да се допусне и по третия въпрос от изложението, който не притежава характеристиките на правен въпрос от предмета на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В съдържанието на въпроса е инкорпорирана поддържаната във въззивното производство теза на частния жалбоподател за несъвместимост на разпоредбата на чл.7, ал.7 от приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с правото на Европейския съюз. Въззивният съд, съобразявайки даденото от Съда на ЕС тълкуване в решение от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, е изложил мотиви за отсъствие на твърдяното несъответствие и за неотносимост на възприетото в решението тълкуване към спора за размера на възнаграждението, следващо се за положения в заповедното производство адвокатски труд. Въпросът дали въззивният съд е изпълнил задължителното тълкуване в решението на Съда на ЕС не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда поддържаната за въпроса допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. По основателността на частната касационна жалба срещу частта от въззивното определение, за която е осъществено основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК: В производството по гр. д. № 10962/2016 г. на Софийски градски съд ответникът А. П. е направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство в размер на 1 450 лв. С решението за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК първоинстанционният съд е осъдил ищеца „Алианц Банк България“ АД да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 50 лв., като не е уважил искането за останалите 1 400 лв. В частната жалба, с която е обжалвал постановеното от Софийски градски съд определение по чл.248 ГПК, ответникът е формулирал искане за отмяна на определението и за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските с осъждане на ответника да заплати остатъка от претендираните разноски в размер на 1 400 лв. Произнасяйки се по жалбата, Софийски апелативен съд е отменил определението по чл.248 ГПК и е осъдил „Алианц Банк България“ АД да заплати на А. П. разноски за адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство в размер на сумата 1 450 лв., т. е. с 50 лв. повече от поисканите 1 400 лв. Като е присъдил разноски в размер на сумата 50 лв., за която не е формулирано искане в петитума на частната жалба, Софийски апелативен съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен в допуснатата до касационно обжалване част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,