Определение № 588 от 06.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 212/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. И., гражданин на Република С., против решение № 2157 от 10.09.2019г. по в.гр.д. № 2555 /2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1228 от 26.02.2018г. по гр.д.№ 8959/2016г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от него срещу ГАРАНЦИОННИЯТ ФОНД иск по чл.288, ал.1, т.2, б.В КЗ (отм.) за сумата над 35 000 до сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило при пътнотранспортно произшествие на 12.06.2015г. на територията на Република България, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.06.2016г. до окончателното й изплащане. Касаторът намира въззивното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Поддържа, че определеният размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост, установен в нормата на чл.52 от ЗЗД, тъй като съдът при определяне на размера на присъденото обезщетение не е отчел скъсяването на десния крак. Претендира разноски. Ответникът по жалбата и по делото, ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, в писмен отговор излага становище за липса на предпоставките за допускане на решението до касация, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира разноски в размер на 350 лева - юрисконсултско възнаграждение. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По делото не е спорно обстоятелството и е установено от приложеното по делото решение № 17/07.03.2016 г. по н.а.х.д. № 576/2015 г. по описа на PC - С., че ищецът е претърпял ПТП на 12.06.2015г. на територията на Република България, виновно предизвикано от турския гражданин Г. А., при управление на МПС - товарна композиция, състояща се от влекач, марка „Мерцедес", с per № 41 U 6377 и полуремарке марка „Тирсан", с per. № 41 U 1101, който нарушил правилата за движение по пътищата като предприел завой наляво за навлизане в крайпътен паркинг, движейки се с 50 км/ч и не пропуснал движещия се насреща мотоциклетист (ищецът), който управлявал мотор марка „Хонда", модел „ЦБР", с per. № PI 01-167. От представена справка от ИЦ на ГФ е констатирано, че виновният водач няма сключена гранична застраховка или сертификат „Зелена карта" към датата на ПТП и от регистрацията на МПС е констатирано, че същото обичайно се намира на територията на трета държава. За да потвърди първостепенното решение, въззивният съд е намерил, че определените от първоинстанционния съд суми за обезщетение в размер на 35 000 лева прибавени към вече изплатеното от ответника на 13.07.2016г. преди завеждането на исковата молба обезщетение за неимуществени вреди в размер на 46 000 лева, формират обезщетение за неимуществени вреди в размер общо на 81 000 лева, което за Б. И. е напълно справедливо, клонящо и дори надхвърлящо допустимата горна граница, както съобразно критерия на чл.52 ЗЗД, така и предвид конкретната икономическа конюнктура в страната към датата на ПТП и съобразно размера на нормативно определените лимити на застрахователното обезщетение, които следва да служат като ориентир за размерите на дължимото обезщетение. Съдът се е позовал на кредитираните и събрани още в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства: заключението на СМЕ, неоспорено от страните по делото, съгласно което ищецът е получил следните увреди: открито двукондилно счупване на дясната голямопищялна кост, счупване на горния и долния клон на дясната срамна кост на таза, травматичен деколман с диаметър 15см. на дясната колянна става, разкъсно-контузни рани на долната част на дясното бедро и на средната част на дясната подбедрица. Съобразил е, че ищецът е претърпял силно болезнени и тежки контузии, изискващи значителен период от време за лечение, претърпял е операция в спешен порядък, възстановителният период е продължил около половин година. Също така е взел предвид последвалите усложнения и трайно останалите последици - ограничение на движенията на десния крак, но без доказано скъсяване на същия, козметичен белег в областта на дясното коляно, евентуални спорадични болки при промяна на времето и при физическо натоварване. Намерил е, че действително, преживените болни и страдания от ищеца са били по-интензивни за период от около един месец, възстановителният период е бил по-продължителен, останали са трайни увреди, но здравето на ищеца е възстановено в значителна степен, останалите трайни увреди са обичайни и нетежки. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като обуславящ изхода на спора материалноправният въпрос относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при разрешаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди разрешаването му в противоречие с ПП №4/1968г. на ВС и решение № 171/18.11.2016г. по т.д.№ 2811/2015г. на ІІ т.о. на ВКС. Поддържа се, че съдът не е взел предвид установеното от вещото лице обстоятелство, че има скъсяване на десния крак. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпросът, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на претърпяните от ищеца неимуществени вреди, несъмнено е значим за крайния изход на делото и обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Неоснователно е обаче позоваването на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за обезвреда за причинени неимуществени вреди, решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 4 / 23.12.2968г., както и от множество постановени в съответствие със същата решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС, тъй като е съобразил всички значими за делото конкретни обстоятелства, относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищцата морални болки и страдания, анализирани в тяхната съвкупност, за които обстоятелства съдът е приел, че са установени от доказателствата по делото. В конкретния случай, съдът е счел, че въз основа на СМЕ е установено нещо различно от твърдяното от касатора, а именно, че не е налице скъсяване на десния крак. Следователно, при разрешаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, не е налице пропуск от страна на съда да вземе предвид установено, релевантно за спора обстоятелство, а е извършена преценка за неосъществено такова – липса на скъсяване на крака, като няма формулиран процесуалноправен въпрос във връзка с установяването на този факт въз основа на приетото заключение на СМЕ, с оглед твърдението на касатора за направен извод въз основа на заключението на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение. Предвид изхода на делото, на ответната страна следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 100 лева - юрисконсултско възнаграждение, съгласно на чл.78 ал.З и ал. 8 ГПК. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение