Определение № 3456 от 04.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 141/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. И. Н., чрез процесуалния представител адвокат Т. В., срещу решение № 339 от 09.10.2023 г. по в.гр.д.№ 526/2023г. на Русенския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 977 от 26.06.2023 г. по гр. д. № 415/2023 г. на Русенския районен съд, е уважен предявеният от А. И. Д. против касатора положителен установителен иск за собственост иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата притежава правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ дворно място, имот № ***, находящ се в [населено място], обл. Русе, ЕКАТТЕ ***, с площ на имота 1 716 кв. м., от който са образувани УПИ *** с площ 880кв.м. и УПИ*** с площ 836 кв.м., както и е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 80, том V, рег. № 7312, дело № 660/2019 г. на нотариус А. Ф., рег. № 629 с район на действие РС - Русе до размера на притежаваните от ищцата 1/2 ид.ч. от имота на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите: 1/За значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота; 2/За приложението на презумпцията на чл.69 ЗС, при безспорно упражнявана фактическа власт по отношение на имот приживе на наследодателя, което е продължило след неговата смърт. По въпросите се поддържа, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012г. по тълкувателно дело № 1/2012г. ОСГК, както и на каузалната практика на ВКС, обективирана в решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр. д. № 2871/2018 г. на ВКС, 2- ро г.о.; решение №3/25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на ВКС, 1-во г.о.; решение № 32 от 08.02,2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, 1-во г. о.; решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, 2-ро г. о.; решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, 1-во г. о.; решение № 96 от 12.04.2011 г. по гр.д. № 332/2010 г. на ВКС. 3/Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им. По въпроса касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 8 от 06.04.2020г. по гр.д. № 1618/2019 г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 176 по т.д. № 1885/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 153 по гр.д. № 886/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 65 по т.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 381 по гр.д. № 756/2010 г. на ВКС, I г.о. и др. Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено и в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, обективирана в решение № 60173 от 15.12,2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, 1-во г. о., решение № 265 от 10.09.2015 г. по гр. д. № 5088/2014 г. на ВКС, 4-то г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 100 от 8.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на ВКС, IV г. о., без да формулира конкретен процесуалноправен въпрос в тази връзка. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касация А. И. Д., чрез процесуалния си представител адвокат Л. С., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с предявен от А. И. Д. срещу Р. И. Н. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от недвижим имот: дворно място, съставляващо имот № ***, по плана на [населено място], обл. Русе, ЕКАТТЕ ***, одобрен със заповед № 109/10.02.1966 г. и заповед № 300-4-8/2004 г., с площ на имота 1 716 кв. м., от който са образувани УПИ *** с площ 880 кв. м. и УПИ *** с площ 836 кв. м. в кв. ***по [улица], при съседи на поземления имот: поземлен имот № ***, имот № ***, поземлен имот № ***, имот № ***, № ***- улица, имот № ***, № ***- улица и имот № ***, както и с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, № 80, том V, рег. № 7312, дело № 660/12.07.2019 г. на нотариус А. Ф. - рег. № 629 с район на действие РС - Русе, за собствената на ищцата 1/2 ид. ч. от имота. Прието е от фактическа страна, че страните са наследници по закон на А. Ю. Н., която е придобила процесния имот с влязло в сила решение по гр.д.№1041/1998г. на Русенския районен съд. Наследодателката е починала на 09.11.2016г., а преживелият съпруг /баща на страните по делото/ на 20.08.2020г. като всяка една от страните е придобила по 1/2 ид.ч. от оставеното след тяхната смърт имущество. На 12.07.2019г. е съставен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, с който Р. И. Н. е признат за собственик на целия наследствен имот. Пред първата инстанция е разпитан свидетелят Д. /съпруг на ищцата/, който е заявил, че до 2016г. ищцата и брат й, били скарани, но когато наследодателката им починала се сдобрили.До този момент свидетелят заедно със съпругата си ходели да помагат на бабата и дядото в грижите за имота - да копаят и берат царевица, да режат кочани, отглеждали домати и картофи, а дядото орял имота с кон и това продължило до 2016г., когато получил инсулт. През 2000г., когато имотът бил разделен, трябвало да се направи ограда и бащата на ищцата я поставил.Свидетелят не е чувал Р. да казва на жена му, че има намерение този имот да стане негов.Според свидетеля, още преди бабата да почине ответникът му казал, че ако сестра му реши да вземе половината от този имот, докато умре няма да говори с нея, след което не бил предявявал претенции, нито се коментирало, между брат и сестра за този имот. Свидетелите - Б. И., А. Р. и И. Х., разпитани и в нотариалното производство от нотариуса при съставяне на констативния нотариален акт, са заявили, че имотът е бил на майката на страните и тя искала да е за сина й, защото той го работи.Според свидетеля И. бащата на ответника е бил при нотариуса при съставяне на нотариалния акт, защото искал да дари сина си.Виждал е само ответника да работи този имот и не е чувал някой друг да иска да го работи. Свидетелят Р. заявил, че четирима човека заедно с ответника правили кладенец през 2000г., за да го ползват общо, тъй като имотите им били съседни.Според него, през последните 15-20 години освен Р., не е виждал друг да работи този имот.Свидетелят твърдял още, че от 2000г. не знае ответникът да се е разбирал нещо за имота с бабата, дядото и сестра си.Според свидетеля Х., Р. Н. наследил имота по майчина линия, след което направили общ кладенец с останалите съседи, общо четирима души.Н. сеел домати, царевица, люцерна, поливал. Отначало, първите 3-4 години майка му и баща му помагали, когато били по-млади, дори баща му ходел да оре с кон, а сестра му не била идвала на парцела. Не знае някой да е заявявал претенции за имота. При така установената фактическа обстановка, за да уважи предявения установителен иск за собственост и отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативния нотариален акт за собственост, въззивният съд е приел от правна страна, че в тежест на ищцата е да установи твърдението си, че е собственик на 1/2 ид. ч. от спорния имот, придобит по наследствено от майка й, а в тежест на ответника е да установи чрез пълно и главно доказване, че е придобил собствеността върху целият имот чрез осъществено в периода след 2000г. явно, необезпокоявано, трайно и непрекъснато владение върху имота. Прието е, че с оглед влязлото в сила решение за извършване на съдебна делба от 29.05.1999г. по гр.д.№ 1041/1998г. на Русенския районен съд, както и удостоверение за наследници на А. Ю. Н., ищцата е доказала придобиването на 1/2 ид.ч. от процесния имот по наследство. Прието е още, че за периода от 2000г., през който се твърди, че ответникът е придобил имота, същият не е успял да докаже при условията на пълно и главно доказване, че с действията си е отблъсквал владението на своята сестра по отношение на процесния имот, тъй като до 2016г. негов собственик е била майка им, а след нейната и в последствие през 2020 г. и на преживелия съпруг смърт, двамата са били съсобственици.В производството не е установено майката на страните да е заявявала желание синът й да стане собственик на целия имот, нито да му е предавала владението върху имота. Изкопаването на кладенец, поставянето на ограда, саденето на зеленчуци, царевица и люцерна е проява на обикновено управление на имота, а не проява на владение.Не се установява ищцата да е била отблъсната в претенцията й за право на собственост върху спорната 1/2 ид. ч., тъй като до смъртта на наследодателката жалбоподателят не е имал съзнанието, че владее имота като свой.Въззивният съд е приел, че с оглед представената пред първоинстанционния съд декларация по чл. 14 ЗМДТ от ищцата, в която около месец след снабдяване на ответника с констативен нотариален акт за собственост, е декларирано, че ищцата е собственик на 1/3ид. ч. от имота, подкрепя нейните твърдения и опровергава тези на ответника, че е осъществявал владение върху имота в периода след 2000г. като е демонстрирал пред сестра си, а преди това и приживе пред майка си, намерение за своене и на нейната наследствена част от имота. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК и посочената практика на тричленни състави на ВКС, според които презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.Ако един съсобственик се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.В процесния случай не се установява, че ищецът е установил владение върху спорния имот приживе на неговите родители.Това означава, че след тяхната смърт той и неговата сестра са установили съвладение върху имота.За да завладее цялата вещ, ищецът е трябвало да промени намерението си и отблъсквайки владението на своята сестра, да започне да владее изцяло за себе си.Отблъскването на фактическата власт трябва да има обективен характер, за да достигне до нейното знание тази промяна в намерението. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия поставен въпрос.В мотивите си въззивният съд е възпроизвел изцяло показанията на свидетелите, които са били разпитани както на страната на ищцата, така и на ответника, въз основа на които е приел, че по делото не се установява намерението на родителите на страните да предадат на сина си владението върху притежавания от тях имот. Изкопаването на кладенец, поставянето на ограда, саденето на зеленчуци, царевица и люцерна са действия на обикновено управление, които може да извърши всеки съсобственик. Според Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес.Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби.Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.В процесния случай касаторът твъри, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.172 от ГПК, но не е формулиран правен въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма.Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват.Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите, относими към производство по предявения иск за собственост, както и с трайно установената практика на ВКС. С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът дължи на ответника по касация възстановяване на направените от него разноски в касационното производство, а именно сумата от 1 800 лв. за адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение